ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1264.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1264.)

 Наред с мълчаливия ми и доверчив баща, от чийто занаят и тъжна наивност властни тарикати се възползваха, Борис Дявола – сирак от 12-годишен, възмогнал се с робски труд и предприемчивост до заможен пазарджиклия – баща на майка ми, тези двама са ми еталон какво значи чест и достойнство да си българин. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

ДEЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО 

Аз още помня как
накрая на града
растеше в дъжд и сняг
зелената трева.

Замръквахме в игри
с разтупкани сърца
сред смях или сълзи
в зелената трева.

Аз още помня как
под храсти и цветя
бе кът на любовта
зелената трева.

Запътил се натам
в най-тъжния си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари...
Зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Марио, Папаза, Ицо*–
ех, щури рошави глави,
къде сте вие! Като пилци
се пръснахте на вси страни!
Последният ми час звъни,
а вас ви няма, гладни, смели.
Ще пукна тук с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите днес ми са свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав.
Нахапал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана светъл спомен.

C

На тях е носната ми кърпа –
да трият подир мен сълзи,
в носа смутени да не бъркат,
когато грижа изпълзи.
Папаза по е мързелив,
затуй мома му пожелавам
от сой богат, с език резлив.
Той друго и не заслужава!

CI

За Марио пък е онази
протрита риза с черна роза –
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям –
че зная, няма да се блъска
и кариера ще направи
на бай Радой с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга,
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и Бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
"Четете мъдрите слова!"

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цицка с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стилни, модни маниери.
Но спазвай мъдрия закон,
и все пак изход ще намериш!

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
и на мъждукащия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си: Въглища! Вагон!
С лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш!

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон.
Не чакай поздрав, ни поклон.
Прости се с нежните химери –
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш!

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днеска си впрегатен кон,
та запази добрия тон
и все пак изход ще намериш!

Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 maj 2023

Илюстрации:
- Три пъти ме арестуваха за брадата***.
- Последната ми авантюра в София****.

___

* Бяхме ехидничеща бохемска компания от студенти: Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Димитър Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград), аз (от Пловдив), който поработвах на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и преживяше роман с възрастна около 55-годишна дама, професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа. Събирахме му стотинки, за да се яви на срещата с професорката, с букетче алени карамфили и да я отведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза трудолюбиво бе събрал в халваджийско тефтерче имената, навиците, капризите и телефонните номера на богаташки щерки, които учеха в университета, заделяше парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни софийски момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз и който там се случи – да се окаже евентуалният му тъст. Ицо бленуваше да стане някой ден кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици бе нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял бе и да се свърже с Радой Ралин, да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име ми се губи, май и той Митко се казваше, едничък асистент на световно светило от областта на ядрената физика, та го бъзикахме ние нашичкия свенливец: "Братче, ако руският професор, не дай си, Боже, хвърли топа, оставаш единствен на света, дето ги разбира тия мътни работи; няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров сред океана?"

** Останеха ли без пари, някои от нас ходеха да ринат въглища от вагоните на Подуенската товарна гара.

*** Първи път бе на кръстовището, където Перловската река пресича ул. "Граф Игнатиев". Записа адреса ми униформеният от МВР и ме пусна да си вървя, два дена по-късно каца в студентската ми квартира горе, на жк Слатински редут млад симпатичен милиционер. Седна на единствения стол насред стайчето, и след като половин час миролюбиво ме кандардисва да си обръсна брадата, пък мустаците да оставя по-дълги, да не личи, че съм без брада, дигна лапи и рече: "Няма да мръдна оттук, докато не обръснеш брадата. Ако толкова ти е мила, да идем да те снимат за спомен; тук съм по задача, нали няма да ми правиш въртели?"

**** Славка от Пазарджик, студентка в МЕИ през есента на 1971 г. Бел.м., tisss.