ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1265.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1265.)

 Наред с мълчаливия ми и доверчив баща, от чийто занаят и тъжна наивност властни тарикати се възползваха, Борис Дявола – сирак от 12-годишен, възмогнал се с робски труд и предприемчивост до заможен пазарджиклия – баща на майка ми, тези двама са ми еталон какво значи чест и достойнство да си българин. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

CVII

Не се съмнявам, има доста

жени с непоклатима чест,

но и пресмятане най-просто

доказва, че се губят тез

в море от грешници, а днес

от вчера се не различава –

изпрати ли амурът вест,

плътта на ласки се отдава.

CVIII

Ех, устни сочни с дъх на пролет,

гърди свенливи и бедра,

изгубен в знойния ви полет,

от нищо ли си нямах страх?

Горчив плод с лъскава кора,

бе всяка наша луда срещи,

 но себе си пак не разбрах.

Тук премълчавам доста нещо.

БАЛАДА ЗА ЗЛОЧЕСТАТА ЛЮБОВ

Кое принуди двете кардалини*

да свият на черешата гнездо –

гладуваха безгрижно цяла зима;

щом пролет пукна, трябва ли им дом?

И ястребът край сенчестия дол

защо се гуши с ястребката сива –

омръзна ли му волният простор?

Любов потайно истината скрива.

Кое дарява с нежен лъх дървото

и нивата, сред къра изкласила

пред погледа умислен към живота,

кое те кара плах да шепнеш: Мила?

Могла би да е Ева или Лила –

игра за другите, за теб е грижа,

за другите без чар, за теб всесилна...

Любов потайно истината скрива.

Кой сред батака кроткия завлече,

живял до снощи честно по Аврама,

та род, имот и себе си отрече –

тук можем безутешно да гадаем!

До дядовска брада – моминско рамо,

той крив ли е?! Навярно тя е крива?

Събуждат спор не само тези двама,

Любов потайно истината скрива.

Кое изнуди с пудра да замазват

кокетни баби древните си бръчки?

За не една наоколо приказват

как с глупав мъж по храстите се мъкне,

с притворство мило устните си бърчи –

не знае: старостта не се изтрива,

личи под пудрата и само тънко

Любов потайно истината скрива.

Какво принуди Жулиен** да стреля

в съпругата на други мъж без време?

Сам виждаш, братко, в меката постеля

грехът преследва всяка тъжна Ема,

 отрова пий нещастният Ромео

край своята възлюблена свенлива

и лягат голи всички Дулцинеи...

Любов потайно истината скрива.

А теб, мъдрецо, кой ветрец подгони

сред Добруджа да кацнеш и да пиеш,

по-сенчест дол и по-шумнати клони

от себе си да търсиш да се скриеш?

И питам, кой вълната морска плиска,

и кой превръща грозното в красиво,

виновни ли сме грешните, и мисля:

Любов потайна истината скрива!

БАЛАДА ЗА СКИТНИКА

До Варна*** тези дни прескочих

след нощно зъзнене във влака.

Очаквах, някой ще ме чака,

но никого не сварих там.

И тръгнах сам в дрезгавината

да търся някой, който знае

това, което не познавам,

а вече време е да знам.

До Варна тези дни прескочих,

до всеки град на таз планета

пътувах с влак или ракета

и никого не сварих там.

Бе тиха декемврийска утрин

и всичко – чуждо, непознато...

Единствен ли съм бил, не зная,

а все пак може и да знам.

CIX

За София не съжалявам,

ни за моминския й чар.

На Пловдив който ял е хляба,

на снобите не става цар,

че Пловдив, с векове по-стар,

от София е по-достоен,

че не залага на комар

душите на децата свои.

CX

Останеш ли по-дълго с нея,

ще бродиш вечно влюбен ти,

и пак любов не ще намериш,

а прегорелите мечти.

Градът е шумен, всъщност тих!

Сред парвенютата безброй

зад тапицирани врати

е не един фалшив герой.

CXI

И не един, за показ смел,

страхливец с героичен лик,

той книги цял вагон прочел

и нещичко тук-там от ЛИК****.

Пелинът тук е по-резлив,

бозата – със възвишен вкус,

а търтеите – нагли, зли:

не бръснат ум, но бръснат кум.

CXII

На тази София дарявам,

макар в усмивка срамежлива,

най-искрената си досада,

която мълчаливо скривах.

Знам, има друга, не креслива,

но тя от мен не се нуждае –

поети тежки в лека рима

в стил рококо ще я изваят.

CXIII

Тук четири години светли

прошумоляха със крила

в аудитории неприветни

сред банки със олющен лак.

Градчета глухи и села,

изпратили потомци крехки,

крещяха тук с отчаян глас

под пластове от модни дрехи.

CXIV

Парола "Търси се!" е вик

от Диоген до нас довлечен*****,

изрича се с измъчен вид

и дебне се с очи Човека,

купон, момиче и пътека,

таван или мазе, котлон,

кафенце и колет далечен,

приятелче с магнетофон.

CXV

А срещу "Търси се" – обяви:

"таванска ниша за студент",

"под наем записки, пиано",

"носачи търся на процент",

"статисти трийсет за лице",

"чистачи на помийна яма",

"коректор в печатарски цех",

"пазачи нощни търся двама".

CXVI

Хей, весело студентско племе!

Умирам аз, живееш ти,

работиш нощем, денем дремеш,

на лекции измисляш стих,

по булеварда от мечти

отнесено, пресичаш грешно...

Обичам те! Завиждам ти,

макар да си ми доста смешно!

БАЛАДА ЗА МАСАТА

Косата ти е вече сива,

ти с миналото си отиваш.

И кучето от студ се свива

под твоя стар стол,

а зад усмивката ти крива

витае глух стон.

Как весело и тъжно тече

животът ти! И ти си вече

пред прага на един далечен

спокоен Стар път,

че няма нищо-нищо вечно –

ни камък, ни пън.

Таз маса тук отлично знае

на младостта ти всички знаци –

какво под името ти значи

сърцето без връх...

и че носил си нявга знаме

и в боя бе пръв.

Тя помни чашите със вино,

китарата на някой Дино

и панделките светлосини

край трепкаща свещ –

че случва се и след години

да спомниш лик свеж.

Тук сядаше със свойта мила

и удряше със всичка сила

по масата с юмрука жилест,

а днес си тъй слаб,

че да разчупиш си безсилен

парчето сух хляб.

И тук зачена синовете

с иконата, която свети

за Вярата от памтивека,

но крехки са те,

щом сбогом с масата си взеха

и даже със теб.

Не се сърди, не им прощавай –

ти ще си тръгнеш, те остават!

От масата ще ти направят

един чер ковчег

и всеки дълго ще заравя

спомена за теб.

Но ти напролет ще израснеш

и ще напъпи твойта маса

край глух и с бурени обрасъл

спокоен стар път...

И някой ще бере цветята

от твоята плът.******

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 7 maj 2023

Илюстрации:

- Единствен сред куп измислени университети.

- Добруджанският дядо на моята мъничка Вера.  

___

* В Пловдив така наричаме простичко пойно пиле, което инак орнитолозите наричат щиглец или кадънка.

** Алюзии. Поминуващи до уши в беднотия, биехме си майтап с образи и сюжети от световната класика.

*** В онези години Варна през зимата бе град мъртвило, особено улиците около жп-гарата и по-нагоре.

**** Някогашно седмично издание на БТА, едно от петте или шестте.

***** Около мензата на Софийския университет беше стълпотворение от безпарични изгладнели провинциалисти, разменяше се всякаква информация и бе място за делови и любовни срещи; а като се налапаш долу в избата, ех, че блажено състояние точно там, на изхода на Университета! 

****** Баладата е посветена на Петър Ненов Петров (1917-1984), който на четири очи, две години преди да си отиде от този свят, се притесняваше подир смъртта другият му зет Гавраил (1946) и двете му щерки да не продадат къщата и двора, дръпнал ме на четири очи край имота си, буквално ме заклеваше: "Джорьо, гледай да не обърнат всичко това в пари. Къщата и двора на всяка цена да останат".  Когато се роди първата ми дъщеря и тъкмо се връщаме с бебчето от родилния дом, сварвам майка ми пазарджиклийката увесила нос и с трескави очи. "Как кръстихте момиченцето? – пита. Като й казах, пооблекчена рече: "Добре, че е женско! Да беше син, знам, че щеше да го кръстиш Петър, и на баща ти щеше много да му е терсене". Толкова ми беше легнал на сърце този дяволит добружанец, с когото се напивахме до откат в местната им кръчма или пробваше да мами, като играем на сантасе, и познавах, че мами, по дяволитите искри в очите му, та майка ми беше права: бих пренебрегнал баща си, и синът ми щеше да се казва Петър. Бел.м., tisss.