ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1262.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1262.) 

  Честолюбието ми бе до такава степен развито, че с кожата си усещах идиота, който се е засилил да ме унижи. Бях наглед добродушно, тихо и мило, но рядко злопаметно хлапе, склонно да се пердаши с юмруци не само заради себе си, но и заради приятел, както се е случвало неведнъж за моите приятели от юношеските години, като Ичо или Христо Махинов (1947-2019), или Тодор Ряпов, приятел и до днес. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

 ЕПИТАФИЯ 

 510 г. след Франсоа Вийон

LXVII

В земята скелетът му гние,
не в гроб с изсъхнали цветя,
бил просто Георги Бояджиев
и в нищо с нещо не блестя;
със смях, с раззината уста
издъхна, без да е герой,
бе простосмъртен за света
и простосмъртен легна той.

LXVIII

Под плочата лежи нещастен
трупът му кротък най-подир,
гризат го червеи ужасни
и тялото му кротко гний –
за корените весел пир,
очите му – най-сетне сити!
Духът му – в блесналата шир,
и дявол знай къде се скита.

LXIX

Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън
и ветрове из тях не веят.
Тук птици сладичко не пеят,
тук всеки писък е замрял,
дори и слънце тук не грее,
но лепне превъзходна кал.

LXX

Приживе скитал до насита,
безумно влюбен, той мечтал –
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам;
светец не бе, ни поп, ни крал,
ала пък губеше без мяра.
Плюй върху гроба му без жал
и бързичко сам се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Уви, суетна, пищна слава
угнива в гробници и пръст,
чела, окичвани със лаври,
днес кичи гробищният кръст.
Не виждаш ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта е най-демократична –
отнема всичко наведнъж
и всичко, дето ти е лично.
Лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту знойната жена, ала защо
пак есенният кротък дъжд

расте от някое блато?

LXXIII

Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен и лудешки свят:
живял, издъхнал – тънък мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи – ведър, прост,
и хвърля плодни семена...

LXXIV

И тук е моят оптимизъм –
макар и в своя край жесток,
с ирония добра навлизай
на мъртвите в леса дълбок;
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
горчив, стипчив, но нужен сок
за кълна, лудо устремен.

LXXV

И досега си мисля често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
раззинал челюст пред Смъртта.
Това е трайната черта
на целия ни род, у нас –
раззинал до уши уста,
ухилен и в коварен час.

LXXVI

На баба ми Невена искам
да посветя най-нежен стих,
че по душа ми беше близка,
хем ведра и с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
 с излъчване на доброта.
Сълза от мене заслужава
в горчивата си самота.*

LXXVII

И друга тук ще спомена
с косици, сплетени на кок,
петима сина таз жена

дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма...
Без близък влезе и без Бог
край Лом** в коравата земя.

LXXVIII

От мъж, чието име нося –
чиновник беден и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд –
дори измамен и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

Съдбата картите размесва,
кокетка дърта и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм.
До днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
но виждам – козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му разтварят – срамота,
сто крепости широко порти,
Ахил подлага му пета,
Офелия тресат я вопли...
А ти със зъби си се вкопчил
в парче земя за своя пай;
заменя с горест гордостта си
беднякът – и това се знай!

LXXXI

Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на някой властник и с пари
не се коси, ни се мори.

А ти не се равнявай с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупак ли си, да будиш смях?

LXXXII

Надути, подли, недоволни,
струи ненавист всеки ред
на тези патетично болни –
писател, философ, поет.
А нямаш още ни куплет,

ни разказ във "Септември",
от "Пламък" даже неприет,
та зарежи я тази тема!

LXXXIII

За "Пулс" да не говорим. Виж,
как пишат автори с пера
в нахакан стил "а ла Мъглиж" –
работника наричат брат,
   и с възгласи "Напред! Ура!"
възпяват, бият се в гърди...
У парвеню да дириш срам,
защо ги споменаваш ти?

LXXXIV

– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри! – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин със двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Та аз съм цял във този стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон!
Не ни подхожда този тон,
ни бръчките ти некрасиви
сред толкова глупаци диви.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще се свреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза любовна.
И под плешивия ти лоб,
Поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
и на площада наглеците.

По дяволите, Франсоа Вийон,
не ни подхожда гневен тон!

LXXXV

О нежност, колко си ми нужна,
как скъп – докосналият лъх

на вечер южна теменужена,
с луна – опънат златен лък,
с река, в която ромолят
звезди, дълбоко потопени,
и ставаш плът от тази плът,
разбит на късчета от време!

LXXXVI

А колко неуместно е това,
подобно реквием звучи –
сантиментални траурни слова
на млад глупак, невежа чист!
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес?
Но тишината в теб квичи

 като уцелен смъртно пес.

LXXXVII

За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****

LXXXVIII

На всички веселяци днес,
творци, живеещи охолно –
ни пукнат грош е всяка чест,
щом любовта погубват подло.
Играе шутът важна роля,
че на поуки е богат
 върху човешката неволя  
в двуличния суетен свят.

LXXXIX

Фасонът, модният костюм,
виното, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни,
но Боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!

ЖЕНЕНИЯТ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
сам не въртя опечален ръце
и не изпадам във екстаз
със сгърчено от жал лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, много млад,
готов съм да поспоря с вас:

щом – беден, с нея съм богат,
нима не я обичам аз!

Година мина от тогаз,
едва ли помня всичко днес –
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест.
Горчилката е като пес –
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи...
Но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
 а тя склони да дойде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, ужасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов със всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!

Вали и грей, аз пак съм сам –
един улегнал тъжен ням,
понасям своя кръст голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 5 maj 2023

Илюстрации:

- Животът – като яздене на велосипед.

- Май 1970 г. С колеги край ез. Ариана.

___
* Невена от по-стария перущенски род Хаджи-Трендафилови е по-голямата щерка на оцелелия от клането в Перущица през Април 1976 Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала лице в коравата длан на дядо ми, през хрипове шептяла: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се мре". Надвечер жени от околните къщи на пазарджишката улица "Тунджа" се сбираха на приказка, всяка си носи столче пред голямата порта, дето дядо беше сковал пейка. Надсмиваше тя се над геройствата и хвалбите на Борис Дявола с ехидна задявка: "Р-р-р-ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, че по някое време носела в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи, единствен в течението на седем години неин внук, ако не съм бил с дядо ми нейде по кърищата край Пазарджик, все покрай нея съм се въртял. И как ни веднъж не чух да му каже дума напреки. В последните си години беше станала кожа и кости. Такава я помня. Бе може би два пъти по-умна от дядо.

** Майка на петима сина, от които най-малкият е баща ми – капризната Динка (Господинка) от Харманли, е заровена от служител към старопиталището край Лом; за белег гробарят турил речен камък, че не се явил нито един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните били в махалата, макар мъжът й (дядо ми Георги) да бил държавен чиновник, бирник. Строго се държала с петте си сина. А когато се ражда последният, водят при нея бездетно семейство, заможни хора от Бургас, да осиновят бебето (моя баща), а Динка – още лехуса (до двайсетия ден подир раждането), се надигнала гневна: "Това дете само през трупа ми ще излезе оттук". Когато изпраща любимия си 22-годишен Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му шарена хартиена иконка на Господ, купена от панаирджийска сергия, която той носил над сърцето си, и оцелял в кървавите сражения на Българската армия в състава на Трети украински фронт през пролетта на 1945 година. Куршум дум-дум пазеше като реликва от войната. Такъв немски куршум раздробил приклада на леката му картечница, без дори драскотина да му причини.

*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой авер, и онзи, като не изплащал вноските, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините край Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал петимата си синове по-далеч да стоят от политиката. "Политиката – говорил им,– е работа за провалените. Честният мъж си гледа занаята, дома, семейството и с политика не се занимава". И синовете му като да го послушали. Полковник някой си, шеф в пловдивското ОУ на МВР през 1976 г. крещял срещу майка ми и баща ми, че фронтовакът Кирил Бояджиев е аполитичен, понеже квартален доносник от район Мараша бил докладвал: "Кирил Бояджиев не участва в акциите срещу империализма, поднасяне венци и събиране на парцали, старо желязо и хартия".

**** Някогашни мои колеги, студенти от Филологическия факултет в СУ "Климент Охридски", 1967-1971 г.

***** Човекът хич не искаше да го оженят, та и впрягането в брачния хомот при него бе съпроводено с вой, тръшкане, биене на кратуна в стена, къчове, плюс сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.