ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1261.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1261.)

 Честолюбието ми бе до такава степен развито, че и с кожата си усещах идиота, който се е засилил да ме унижи. Бях наглед добродушно, тихо и мило, но рядко злопаметно хлапе, склонно да се пердаши с юмруци не само заради себе си, но и заради приятел, както се е случвало неведнъж и за мои приятели от юношеските години, като Ичо или Христо Махинов,и по-късно – Тодор Ряпов. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп;
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб –
доброто вино без мезе
не струва пукната пара:
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях!

L

Лудей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби –
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи!

LI

На другите съвети даваш,
но себе си не виждаш ти,
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задник завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с горест да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На мойта Тракия с мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, потънал в сняг,
че жега никак не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб... Не е отровен.

LIV

С достойнство, титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мойте майка и баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков** – уж поет,
дарявам патешко перо
да дращи с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се завира по-напред,
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** – одеяло,
та кърпеното да смени,
че доста тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Известни ще са те поети,
пък аз безимен ще умра:
над мен сияние не свети,
и ангел нямам, ни звезда.
Защо ли тук да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда –
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

Обичахме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки клон за свирка става,
на свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

А щом капризен ставам вече,
та губя вкус дори към хляба,
щом все по-често зъзна вечер,
коремът щом къркори гладен
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи уж навлечен,
макар и млад – уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.

ОТСТЪПЛЕНИЕ 

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаш във стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал да пробия.
– Ще счупиш тиквата зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив съм, син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам?... Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

...На Ема*** – пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида*** – плюшен див пегас,
във знак на скромност. И сега
понякога я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя.
На него – свидното ми детство,
петте тояги по гърба****,
циничните хлапашки песни.
Ако го сметне неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!

LXII

На улица "Люлебургаз"
походката си смешна давам –
там всички бяха срещу нас
и стъпвал съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава –
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнен с некрасиви чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
обичал съм ви, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Лицето ви старее бавно
и панделки отдавна няма,
отнесени, и най-безславно
от сивата семейна драма.
Край вас дочувам "Мамо, Мамо!" –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм дуднел: "Много те обичам!"

LXV

На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца –
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Зарязвам ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да виждам образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да стане тихо и без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен ти рай си, но и ад.
Дано приключим в този свят
с "внезапно свършил"...

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 maj 2023

Илюстрации:
- В Добруджа си оставих частица от сърцето.

- Шестгодишен, вече чета, ходя на забавачка.  

___

* Запрян Джонгов – съседът от третия етаж над нас, стар пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо Костов. Държеше се надменно с моите родители, а мен опитваше да дели от тях.

** Неколцина връстници по повод лафове или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска (1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) обещаващи млади поети. 

*** Сантиментални авантюри. 

**** Че бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе върху триангулачния знак – 4-метрова дървена пирамида, и крещях с пълно гърло "Ойларипи-и-и!" и "Урррра-а-а!", с двуметровата си сопа ме сурвака бай Петър, бащата на съученик в нашия V-а клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, пък длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с три години по-големия момък Ванчо Музата зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Бай Петър метна сопата по Ванчо (Иван Фъргов, син на хазяйката ни Кица от Нова Загора, когато живеехме под наем на улица "Люлебургаз" № 17) и не го уцели; ама аз къде да бягам, като кожухчето ми беше под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян на сопата си, страшният мъж бавничко ме изчака, целият треперещ, самичък да сляза от пирамидата и значи, с пердах си отървах кожухчето. Джендема бе хлапашкото ни царство, което деляхме със злобните бойки хлапаци от съседната, на запад от нас Македонска махала. Ала и възрастни мъже водеха тук съвсем млади момичета, дошли в Пловдив от селата, и начервосани платени курви да ги любят под храсталаците. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B8_%D1%85%D1%8A%D0%BB%D0%BC

***** Понеже в онези години, както и когато сме живели в избата на улица "Ниш" № 4, с майка ми и баща ми сме били само едни бедни наематели, хазяите, а и собствениците на съседните къщи ни гледаха извисоко. Унизителното пренебрежение витаеше около мен и дома ни, усещал съм го с кожата си. Бел.м., tisss.