ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1260.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1260.)

 Наред с мълчаливия ми и доверчив баща, от чийто занаят и тъжна наивност властни тарикати се възползваха, Борис Дявола – сирак от 12-годишен, възмогнал се с робски труд и предприемчивост до заможен пазарджиклия – баща на майка ми, тези двама са ми еталон какво значи чест и достойнство да си българин. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо пламва –
Любов ли, или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава.
Смъртта, глупако, не прощава:
тя праведни не отминава,
та нас ли, грешните, ще жали!

XLIII

Защо ти е живот във грижи,
щом можеш настрана да бъдеш!
Ще кажа другото във рима:
прекрасна кърпа нос не бърше,
и гола съвест плод не връзва,
над слънцето не пада сянка,
южнякът топъл не премръзва,
затуй умник честито нанка.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес –
брадясал и изтъркан виц.
Щом смогнеш нейде да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
под покрив здрав гърба превил,
към властника ще закрещиш –
да го зарадваш в стих звънлив,
неправдата печи на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, корав и здрав,
естествено си пръв и прав –
възпявай ханове, боили!
Кой ще те обвини във грях –
страхливец храбър, колко мило!

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
пропиващи се и в беда.
За тях от мене дар ще има –
на дядо древната брада,
та да им боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо –
от сладко вино пил съм сок,
нарекоха те всички Дявол,
но ти за мен си Господ Бог.
Във каменния зид широк
печатница си крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Облог сторили зад вратата,
напук на лични интереси,
изгуби ли Москва войната,
на крушата да се обеси.
Днес в самотата се е сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син кротушко
подгонил с кухненския нож.

БАЛАДА В ЧЕСТ

НА ДЯДО МИ БОРИС ДЯВОЛА 

Хей старче, всичко ти отнеха,
и все пак още жив си ти –
съсед на алчни мекерета
с издути овнешки гърди!
Човекът с ум и чест блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета!

Талигата с Пайтака*** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти! На теб ще пречат,
нали без тях си се родил?
За хляб и вино си спестил,
какво че свои те проклеха!
Усмивката ти наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност, чул ли си ги ти,
или по сухите дерета
си се пришпорвал сам: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
каква е тази честност вехта?
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета!

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ти, виж –
напук на всички мекерета.

(Следва)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 maj 2023

Илюстрации:

- Ок. 1940 г. Борис бил вече доста заможен.

- С перущенлийката Невена наемали аргати. 

___

* Ключова реплика от класическия монолог на Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.

** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навика да нощува върху куповете хартия за вестничето "Софийски университет" в редакционната стая на първия етаж в старото крило на Университета, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Ат.Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно, а и на вересия по евтините софийски кръчмета и закусвални покрай канала, гръмко наречен Перловската река, покрай улица "Граф Игнатиев" или около Университета. 

*** Действителен случай: бащата (Борис Дявола) решил да утрепе сина си (вуйчо ми Любен), че синът му е кротък. Издебва сина си, който рано една сутрин влязъл в нужника, който се намираше в дъното на двора. Вдига се олелия, свако ми Иван Пецов – съпруг на леля ми Василка, отървал вуйчо ми. По бели гащи скача от прозореца на втория етаж да приклещи дядо ми изотзад да го озапти. Та по този повод в Пазарджишкия районен съд се води дело зарад скандалния случай, когато дядо ми Борис неуспешно се пробвал да влезе в ролята на Гоголевия Тарас Булба от Великата руска литературна класика. 

**** Дорчо бе кокаляво врано конче; за разлика от тромавата дореста светлокафява кобила с дълга руса грива и голяма руса опашка с мъжкото име Лишо, той си замяташе левия преден крак, та дядо му викаше Пайтака. От петгодишен ме вземаше с талигата да му водя коня в браздата, и ето ни двамата сами сред къра – дядо крачи най-отзад, хванал здраво дръжките на плуга, аз плета нозе из огромните лъскави буци плоден чернозем, па току размаха камшик над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьоло-сан (кучи сине). От милия Дорчо най страдах, че ми застъпваше обувчиците отзад, ама пък дядо ми даваше да го пояздя понякога, като ме придържаше, крачейки редом, да не се изсуля и падна. Когато през 1963 г. общинската милиция в Пазарджик конфискува Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане с такъмите, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж като да се състари, затвори се в себе си, обърна гръб на роднините, а и като да намрази света. Остана му едничък приятел скулпторът Спас – самотник, стар ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка у дядо зад човешки бой (ръст) тухлен зид и тежката двукрила дървена порта. Вечер двамата слушаха предаванията на Радио БиБиСи, та гонгът на Лондонския Биг Бен, който по онова време звучеше минимум петнайсетина минути преди всяка емисия, ми се е вбил в съзнанието от онези години, когато съм бил едва 3-4-годишно хлапенце. Бел.м.,tisss.