ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1259.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1259.)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)
Някой си Георги К. Бояджиев,
роден на 7 авг. 1947 г. в Пловдив, в семейство на дърводелец-мебелист, 
написа 122 ле-та* и дузина балади по подобие на Франсоа дьо Лож или 
дьо Монкорбие, известен като Франсоа Вийон, роден през 1431 г. в Париж

І

На двадесет и четири лета,
и с жълто още край устата, 
след пристъпи на глупостта
отключвам най-подир вратата –
с досада гоня самотата,
която ме измъчваше до днес.
За всичко е виновна суетата;
проклинам я с усмивка, но злочест.

ІІ

Не ми се нрави участта
на тих беглец от този свят,
та ще отворя тук уста,
с редица примери богат.
За доста нещо ме е яд,
макар че малко съм живял, 
макар на всички смъртни брат
по ум, по чест, по земен дял.

ІІІ

Живял съм кротко, по закон,
та бе ми чужда дързостта,
но пък омръзва с бавен кон
да се мотаеш по света.
Желал бих някоя врата
да натроша с добър ритник.
Естествено, в туй няма такт,
но пък е ясно като вик.

ІV

Като камбанен звън кънтиш,
освободен мой зъл език –
ти дълго време беше тих,
печален като мъченик;
но за да бъде всичко шик,
тъй както ловкият Вийон
да изкрещим: Почакай, Миг,
да се сбогувам с Вавилон!

V 

Да се простя с циничен жест
с онези мамещи бедра,
пропаднал някъде без вест,
да знам, че бил съм аз докрай.
О див, божествен, вечен Град,
върни ми детството, върни
за миг годините назад.
Но можеш ли да върнеш Нил!

VІ

Не ни се връща нищо тук,
а споменът е тъй лъжлив –
дарява юли с вълчи студ
от август няма по-мъглив,
мъртвеца слави като жив,
а живия полага в гроб;
най-грозният е най-красив,
нищожеството е на трон.

VІІ

Във виното шуми кръвта
на миналото... Хей, налей
горчив пелин за любовта,
която в спомени живей!
Морякът за вълната пей,
а селянинът – за земята,
която рови, мачка, сей...
Те всъщност пеят за жената.

VІІІ

За мое щастие, ще кажа,
прегръщан съм бил тук и там,
целуваха ме устни влажни,
а влюбен ли съм бил, не знам.
Потъвал съм от страст и срам, 
и все пак с огъня играех –
готов уж всичко да им дам,
а после тичах като заек.

ІХ 

Обръгнал с купища вини,
не съм го правил на шега –
човек обича в светли дни, 
щом трупа кротичко снегът;
закъсал в студ или в тъга,
скърбя за всеки минал ден.
Каквото казах тук сега,
е казвано и преди мен.

Х

На влюбените безнадеждно,
които много нещо помнят,
оставям сянката си нежна:
та нека цял живот я гонят.
Дори и сълзи да проронят
за себе си, пак е добре – 
ще кажа, нямам нищо против, 
и всеки ще ме разбере.

(Следва)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 maj 2023

Илюстрации:

- Август 1972 г. С баща ми в Родопите, м. Юндола.

- Август 1970 г. с Галина Донкова край ез. Ариана.

–––

* Ле – осмостишие, заимствано от едноименната поема на Фр. Вийон. Всичко тук е писано на масичката до прозореца в едноетажна добруджанска къща срещу местното училище, която се намира и досега в двора на черквата (вж. https://dariknews.bg/regioni/dobrich/selo-gurkovo-otbelqzva-180-godini-ot-rozhdenieto-na-patrona-si-215885 ) на село Гурково, на десетина километра от Балчик край пътя за Каварна. Бел.м., tisss.