ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1224.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1224.)

Нищо не се ражда от нищо. Как искаш да се събразяват с нас, като сме без лице, без представителство?! Моят Пловдив е люлка на културата от епохата на траките до ден днешен, но и блато на Посредствеността, що се отнася до парвенютата и кресливата им лъже-демокрация. – Аноним (1947)

   16 uli 2003

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЕВА

    Сряда (06:30 ч.)

  Човек открива, че е загубил някого обикновено далеч по-късно – в миг на внезапно просветление разбира, че инерцията на всекидневието му е създавала фалшив уют и сигурност, та е живял с убеждението за непроменящия се свят наоколо. А светът не е никога спирал да се променя. Оказва се, представите, образите в съзнанието ни не са това, което са. Като в магическия криминален сериал "Туин пийкс" (двойнствен връх), представи, образи в съзнанието ни са далеч по-устойчиви от самата действителност. И в такъв момент си склонен да раздаваш присъди, да обвиняваш, страдайки поради загубата, вместо да проумееш катарзиса (мига на очистване). Онова, което ти липсва сега, си е отишло в някой отминал слънчев ден, обаче ти тогава не си забелязал това отсъствие, защото покрай формата си ослепял за същественото: че човекът ти духом отдавна е някъде другаде, но сянката му все още е у теб като излъчване и отпечатък в засъхнала глина.

  Жените, които са си отивали от мен, не са били предателки, както съм си казвал сам на себе си, а разочаровани, че съм престанал да ги зареждам с енергия, с тръпката на привличането. Някой друг някъде им е предложил нов хоризонт, нова, по-силна доза изкушение. И това не е в основата си сексуално обсебване, понеже са продължавали и след години да наминават от дъжд на вятър наоколо: да питат как съм, как я карам, не съм ли се променил, демек: не съм ли поумнял, и имат ли си вече заместничка по член 64 от онзи Кодекс на специалните похождения, с които нормалният самовлюбен мъжкар умира да се фука. И всяка от тях заставаше пред зъркелите ми изкусителна с излъсканите си оръжия, нещо от рода: "Виж ме, нали съм си все така хубава за теб!" – но външността, женственото й тяло вече не ми говореше сексуално, а го приемах, както се приема и помни приятел, с когото сте извървели някога заедно определено разстояние: подкрепяли сте се, притеснявали сте се един за друг, ала безвъзвратно това вече е приключено. Парфюмът, уханието на косите, на плътта вече ми е станал чужд, в държанието й усещам присъствието на друг мъж. И тогава казвам: "Ех, мила, няма да си позволя с мен да предателстваш спрямо сегашния си приятел. Нека да си останем с чудесните спомени! Между нас, мила, нищо вече няма как да е същото или нищо повече не може между нас да се случи". Може би се опасявам да не ме принудят пак да страдам. А не е ли именно това страдание тръпката, очарованието от живота?

  Колкото и различни по външност, по нрав, те (вероятно и аз) повтаряха един и същи модел на отношение с Миналото. Разбирам: жалят по онази магия, посягат пак да си я върнат, а нещо се е променило, животът им е прекрачил в друг пейзаж, и дори заедно да повторим някой отминал епизод на кокетство и на сексуално докосване, нищо, ама нищичко вече не е същото. Тя великодушно ми предоставила възможност, например, пак да си легнем, но не съм отвръщал, не съм се отзовал на печалния зов за близост. Не съм всеопрощаващият благородник! Хлапето у мен в такава ситуация прокървява, заинатява се и крещи: "Не я докосвай! Остави я сама да се справя със своите бесове и момент на слабост".

  Два пъти по-кратък е активният сексуален живот при жената. Два пъти по-кратко е и времето за изкушения или игри. Природата е много по-жестока към нея, защото освен за любовница, я е създала да бъде и майка на родените или още неродените си деца. Пак г-жа Природата й я праща да търси сред мъжете онзи, който е достоен за баща на рожбите й, а то не е толкова лесно. Защото мъжете сме и по-плахи, и по-самолюбиви, по-малко великодушни от животворящата Ева. Адам става глупак, когато си пожелава една жена заради секса, като водещо начало в нашите мъжки работи с жените. Мъжът е логична твар преди всичко, а момичето – интуитивно, затова и неясно за господина, непредвидимо. Това е нейното Царство – идеята за потомство. Затова не я обвинявай в предателство, Глупако! (07:45 ч.) 

   26 uli 2003

АГИТИРАНИ ДА МРАЗЯТ

    Събота (05:40 ч.)    

  Вчера, седнали на кафе при павилиончето на готиния Маруф, подхвърлих на около 40-годишния сириец д-р Малек, че арабската кауза в спора с държавата Израел може да бъде отстоявана много по-умело и от трибуна (вестник) в Източна Европа, защо не в България. Заинтересуван ми се стори, като споменах, че имам послание от двайсет страници на английски от Рауф Денкташ (1924-2012), президент на Кипърската турска република, изпратено през пролетта на 1990 г. до мен лично, като главен редактор на някогашния политическия вестник "Демократичeско знаме". В шест часа тази сутрин е хладно, влажно и свежо. Снощи докъм един и нещо след полунощ млади глупендери на висок глас бъбреха пред нашия вход на блока, та май не успях да се наспя, но днес рано ми се ставаше. Та по проблема около Палестина... Нравствената позиция, когато е интелигентно отстоявана и без да се изкрещява, но балансирайки върху вродената у всеки нормален човек и нация представа за Добро и Зло, е голяма сила. А може и да бъде провалена заради припряност, за несъобразяване с факта, че обществото бавно узрява, и това вероятно е големият проблем на арабския свят.

  За арабския Изток българите си имаме изградена стереотипна представа, която не е твърде ласкава: мързеливи, бъбриви, наивни, глупави, страхливи. Откъде и откога е този образ у българина?! Опитвам да си изясня изворите у самия мен от юношеските и студентските ми години в София. И тъй! 

  1) Арабинът е мюсюлманин като турчина; и тъй като турчинът в представите ни тук е дембел, което значи (от персийски) "мързелив, отпуснат", то значи, че и арабинът е като турчина. За разлика от турчина обаче, арабинът е мек по характер, склонен да се съгласява или да се пали в спор, но е "слаба ракия" или "циганско кюмбе", демек: не достатъчно твърд да отстоява своето.

  2) Арабинът е наивен и глупав. Това бе всеобщото мнение на състудентите ми през 1967-1971 г. в София, понеже бе всеизвестно, че хитрите италиански мафиоти ползват арабски студенти у нас като "мулета за внос и пренос" на забранена от закона стока – опиати, злато и пр. Италианец не влизал в капаните, но с араби наивници българските секретни служби постоянно се занимавали. Това тоже си беше обществена тайна!

  3) Арабинът е бъбрив, лесно се пали, бързо прегаря... В онази късна есен на 1967 г., когато Шестдневната война в Близкия Изток от лятото най-обстойно се коментираше, в кафенетата и закусвалните край СУ-то арабски студенти бъбреха предизвикателни остроти срещу евреите, без да си дават сметка, че българинът има особена симпатия към евреина. Евреинът е беден, но е смел и предприемчив, истински приятел, когато си в беда – самопожертвователен и с достойнство, макар хитрец в личните си дела и ловки далавери. "Еврейски сметки" е български израз, който означава изключително тънко отмерени действия и приказки. За нас евреинът е свой, арабинът (като турчина изобщо) е чужд, защото не го познаваме добре.

  4) Арабинът е страхлив. За това наше мнение аргументи са факти от войните между Израелската държава и арабските й комшии. Факти, огласени надълго и нашироко не само в нашите медии. За нашия българин арабинът е страхливец, както лош войник е италианецът. Само че италианецът е лош войник именно защото е умен, и разбира се, гони си личната идея да оцелее, докато арабинът е доверчив, наивен, сляпо вярва на своите некадърни началници и естествено става лесна жертва на чуждия интерес.

  Тези стереотипни нашенски представи за света около нас и в нас не са резултат от преживяно за ден-два; нямам идея как за късо време да бъдат променени. (07:05 ч.)

 Да формулираш правилно даден проблем, е като лекарската диагноза и означава: да си свършил три четвърти от работата по решаването му. Уравновесеното приказване по спора между евреи и араби – две враждебни общности, отсъства и е слабо звено в политиката на арабския Близък Изток спрямо Израел. Помежду обикновения евреин и обикновения арабин са необходими мостове на сътрудничество и съгласие, колкото и трудно да е да бъдат открити или пак проправени комшулуци на взаимно доверие. Според мен, арабската кауза Палестина се обезценява на първо място от разногласа, противоречива и разнопосочна външна политика на арабските общества и държави. Фундаментализмът в ислямския Изток обезценява нравствената стойност на каузата. За общественото мнение в християнския цивилизован свят може да се воюва с много по-интелигентни средства, вместо деца, юноши и млади жени да се самовзривяват по площадите, училищата, киносалоните, гарите и навсякъде, където се събират човеци със своята врява и суетня, за да бъдат умъртвени. А смъртта не решава, след като е толкова предизвикателна към всичко човешко. В бомбените саможертвени акции има двама (може повече) обикновени българи заклани, и аз – като българин, се чувствам лично засегнат и наранен не от политиката на Израел, а от дейността на онзи арабски център за мъст, който вместо да помага, ме настройва срещу нещастните араби.

  Априлското въстание в древна Тракия от Април 1876-а се отприщва с убийството на копривщенско заптие. Не бил лош човек – казват, само носел белезите на османското присъствие. Тази жестокост обаче е единичен случай, докато ислямските самоубийци камикадзета следват стил на над половин хилядолетие редица от зверства, чиято цел е блестящо изложена във Вехтия завет, оттам и в Корана, и тя гласи: "Зъб за зъб, око за око!" Така спор, при днешното ниво на цивилизацията, не се решава. В условията на активен обмен на информация ролята на нравственото начало става все по-важна пред настръхналия образ на Злото. За мен Злото е обсебило и едните, и другите, и то се корени в религиозната (идейната) им среда. Човеците сме преди всичко чувстващи същества. Фанатикът защо да ми е мил, когато виждам как не знае великата човешка нужда от перспектива, от мечти за живот в съгласие с останалия свят и природа?!

  Показното самоубийство не ми казва нищо ново, освен дето издава липса на разум. Жалко за самопожертвалите се, но те в никакъв случай не са герои, а нещо глупаво и зло: убийци на невинни. Кой печели от смъртта? Печелят истинските врагове на тази тяхна непохватно защитавана кауза. И враговете им получават солидни аргументи за още жестокост, за своя бизнес с оръжия и петрол.

  Историята напомня как цели нации са били манипулирани да мразят. През двайсети век французите мразеха немците; немците мразеха англичаните; а поляците мразеха руснаците. Питам: И какво постигнаха с националната си ненавист и възгордяване?! Нацистка Германия се срина в руини. Грандоманстващият изнежен французин изпита унижението мразените немци да тръгнат да завладяват отечеството му с помощта на кукленото колаборационистко (подмазваческо) правителство на маршал Анри Филип Бенони Омер Петен (1856-1951). Руснаците сами се унижиха победената Германия да ги измъква от хаоса на собствената им мизерия. Изпод кърпения шинел на марксизма със заемки основно от Хегел военният комунизъм, болшевизмът на Ленин, фашизмът на Дуче, националсоциализмът на австрийския посредствен поет и художник някой си Адолф Шикългрубер първо в Европа и после по света се пръкнаха низ от учения за човека, труда и природата на капитализма, на банките и демокрацията. Все по-ясно напоследък се вижда, че без образа на врага тези самоотвержени великани на разума са безпомощни, смешни, жалки в самохвалството си и как бившият партаец ленинец, фашист или нацист са ни манипулирали чрез възхвала на омразата с предизвикания чрез медиите непримирим антагонизъм, както го нарича г-н Карл Маркс*. (08:20 ч.)

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, еdited on 27 mar. 2023

Илюстрации:

- Чарът не е излъчване на плътта, а на духа.

- Епизод от съвременния политически живот.

–––

* Младият Карл е запленен от Лудвиг Фойербах, който открито критикува хегелианството, „който дръзва да упрекне Хегел, че поставил битието като абстракция и поддържал, че противоречията са необходими за раждане на новото, като същевременно твърди, че историята ще свърши със система без противоречия". Влиянието на материализма, който става актуален концепт през XIX век, вече е явен у Маркс, който ще напише дипломната си работа върху физиката на Демокрит и Епикур (под редакцията на своя учител Бруно Бауер). Вж. http://notabene-bg.org/read.php?id=103

  Единствената година, която може да се брои за трудов стаж на философа, е заветната 1837 г., когато е на седемнадесет години и се хваща да работи в семейно предприятие. Оттук започва и разпрата на Маркс срещу наемния труд, лошите условия и критиката срещу капиталистическото производство и буржоазията. По-късно се установява в Кьолн, където се поддава на увлечение към журналистиката, което запазва през целия си живот: именно статиите му много пъти ще го измъкват от мизерията, в която ще живее с Жени и своите деца през по-голяма част от живота си. Жак Атали (1943) по следния начин оценява тази постъпка на младия Маркс: "Маркс допуска грешка: в "Рейнски вестник" от 4 януари 1843 г., когато подписва остра критична статия, в която обвинява царска Русия, че е главният поддръжник на европейските диктатури. Впрочем омразата към Руската диктатура ще си остане една от неговите константи, с която винаги ще съди за нечия политика според това, какво допринася или какво струва на царя". Маркс не обича много неща - през целия си живот е критичен както към себе си, така и към най-близките си и към приятелите; сред критикуваните обекти са евреите, християнската държава, която не е рационална, а скоро ще се обърне и срещу любимия си някога, в младежките си години Лудвиг Фойербах (1804-1872).

  На 19 юни 1843 г. Карл Маркс сключва брак с Жени фон Вестфален, но нещата му не потръгват като в приказка. Той е прогонен от Прусия и до края на живота си ще влиза в страната нелегално, с фалшив паспорт. Установява се да живее в Англия, това пак е време на мизерия и глад, когато умират и няколко от децата му. Но той никога не се хваща на работа, въпреки немотията, в която семейството тъне. Често ще се налага да разпродава книги от личната си библиотека, но не и да се наеме като труженик в лапите на така омразните капиталисти. Запознава се с Фридрих Енгелс, с когото запазват приятелството си през целия си живот. Милозливият Енгелс, който наследява фирмата на баща си, винаги ще урежда финансовото положение на семейство Маркс. Най-общо, в няколко щрихи, това е животът на великия гений на борците за демокрация хер Карл Маркс. Бел.м., tisss.