ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1223.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1223.)

  Нищо не се ражда от нищо. Как искаш да се събразяват с нас, като сме без лице, без представителство?! Моят Пловдив е люлка на културата от епохата на траките до ден днешен, но и Блато на посредствеността, що се отнася до парвенютата и кресливата им лъже-демокрация. – Аноним (1947)

   05 uli 2003

НЕ УНИЖАВАЙ ОХЛЮВА, ЗАЕКО!

    Събота (06:40 ч.)

  Долу пред нашия блок чувам гръмовития говор на глупак, който си приказва с друг глупак и гласовете им отекват, отразени чак от отсрещния блок на поне стотина метра разстояние. Заслушай се, и ще чуеш куп битови тъпотии плюс несекващото "аз знам... аз-аз-аз..." с дразнеща настойчивост за внимание с оценки категорични, непремерени, избълвани с унищожително самочувствие. Защо ли не думите, а интонацията дразни! Простотия шупна като мръсна пяна. Интелигентният уравновесен човек като че ли се скри, изчезна; напоследък сред нас човек взема думата сякаш само за да говори като партиен секретар, та как да приема успеха на Слави Трифонов (1966) другояче, освен като тържество на голата посредственост? "Много са чудните неща, а човекът е пръв сред тях" – цитат от трагедията "Антигона" на живелия преди две и половина хиляди години елински драматург Софокъл. Сентенция, късо изречена и без претенциозност, и това ми харесва. Откривам напоследък, че доста от нещата наоколо ги съпоставям с подтекста в ръкописа за книгата "Историйките на ученика Ламски".

  На пръв поглед "Ламски" е простовата, анекдотична, не лъщи с желание да показва висок стил, но в нея съм опитал да вградя личната си философия: че обикновеният, унижаваният, пренебрегваният е по-близо до великите прозрения за човека и живота от т.нар. оратор, говорител от името на общността, дръзко философстващ на агората, на стъгдата, по медиите. В трагедията "Електра" на Еврипид за пръв път в световния океан от информация е прокарана същата идея, че човекът от плебса (от народа), при това – необразованият, може да бъде носител на възвишеното, достойното. Хуморът е призван да извисява, не да мачка духовното начало у нас. Авторът на хумор сякаш днес вече е забравил тази съществена подробност. Животът бива да се приема като игра и забавление, но в основата си тази сладост носи и горчивата истина за строгите правила на нравствеността. Нравственото препоръчва да не се превъзнасям, да не се потупвам сам по гърба и раменете, да не заемам поза на настръхнал за бой последен, да говоря уравновесено; и разбира се, често е иронично към мен: в това му е чарът... Чуя ли някой да се гневи, да навира в лицето, над главата ми вирнатия си показалец, да назидава, да обижда, трескав от възмущение, вече знам – това е посредствен тип.

  Особено интересни са политическите сламени кукли, като почнат да се предвземат, да се изживяват като глас на истината от последна инстанция. Странното в случая е, че множеството е склонно да ги обожествява. Маркс, Ленин, Хитлер, Мусолини са все от този вид манипулатори, възползват се от първичното у нас: от грубото отрицание и фанатизма (твърдата убеденост в единствената своя непреходна и вечна правота). Острият ум артикулира (говори, пише) изтеглен и сякаш вглъбен в себе си. Стилът му казва: "Ако искаш, вярвай, не е страшно и да не си съгласен с мен". Културата е нещо човеколюбиво. Политическите персони по-горе са твърде умни, твърде енергични, но дълбоко некултурни. Какво да очаквам от онези, които ни настройват да враждуваме, делят ни на свои и чужди, на праведни и грешници, и не разбират колко сме зависими един от друг, като частици от замислено по Всемирния закон хармонично единство!?

  Извадили са те от равновесие... Сега си страшно уязвим. Гневиш се, но именно това е твоята слабост: станал си опасен преди всичко за себе си, най-лошия си враг. Може би това е целта на Злото: да се озлобиш, да станеш зависим от бесове, не от духа си!Питам, а защо ти е да доказваш превъзходство, ако наистина си по-добър от тях?! Не унижавай охлюва, Заеко! Неговата мисия е друга. Отмини Злото, и то ще гледа подир теб безпомощно. Непрекъснато ли ти препречва пътя, трябва да си готов да убиваш. Страхливи, мразещи, лицемерни, подли – това е толкоз просто и логично! (07:45 ч.) 

 14 uli 2003

МОНАШЕСКИ ЖИВОТ

    

    Понеделник (07:00 ч.)

  С известни усилия удържам моя стил на живот: добри цигари, карам си колата два или три пъти в седмицата до павилиончето на таджика Маруф* и обратно, ям каквото ми се яде, сутрин пия кафе, надвечер понякога бира с приятел в кафенето под блока. До този момент си плащам всички данъци, такси, сметки за ток и телефон, телевизия. Понякога мога и да почерпя някого кафе или бира. Остава ми дълг от 120 лв. към ОП "Топлофикация" за парното отопление от миналата зима. Мечтая да си купя принтер и скенер, като личен дар от Дядо Коледа. Отварям очи сутринта, и хоп! – тези две са ми до възглавницата. В момента се занимавам с илюстриране на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". Проблемът ми е как мога да ги впиша в тъканта на анекдотичното четиво. Планирам да съм приключил с отпечатването до пролетта-лятото на 2004 г.**

  Сънувах снощи N. в щура сексуална сцена, но всъщност N. не ме интересува. Иначе, интересни са ми няколко жени: първата от тях, като за приятел и секс на второ място, другите – като любопитство и сексуално приключение, но не бих сторил нищо от моя страна, просто им се любувам (често казано: настървявам) от разстояние. Монашески живот! Липсва ми трепетът на някогашните авантюристични набези. Чувствам се като Марица, която спокойно тихо се е разляла насред Тракия и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане. Наоколо умират съседи: Гошо Въргов (1941), Митко Димзов (1938), Митю Чомпала (1936). Раждат се деца... Прохождат, клатушкайки се като плюшени миниатюрни палячовци. Растат неусетно и вече ги виждам ученици. В опразнените от мъртъвците апартаменти се появяват свежи, пресни новодомци, на които им предстои да си родят и те бебенце. Някошните яки, здрави, наперени мъже и привлекателни млади жени виждам как се смаляват, привеждат, сбръчкват се, тялото става отпуснато, безформено, очите – глупави, изгубили блясъка на смеха и радостта от живота, приказките – без кой знае каква стойност: "Здравей – здрасти, как си, какво правите, добре ли сте?" и пр. Самото живеене като да ги изхабило, отнело предишния тонус. И то, мисля си, се дължи на факта, че тези добри хора от един момент нататък неусетно и за самите себе си са спрели да мечтаят, да творят, да се стремят към нещо съвсем дребно, съвсем мизерно за нас макар, ала все пак – цел в очите на мечтателя. Че що за живот е това?!

  Мястото, където живея, става все по-мълчаливо и все по-притихнало. Къде изчезна живецът у тези хора? Ако има някой да шуми, да създава гюрултия, движение назад-напред, това са циганите. Множеството им все по-плътно ни обгражда. Колкото моят прилежен съсед изглежда все по-мрачен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо и бързо умножаващо се население става по-войнствено, по-наперено. Не си спомням в годините дотук (56***) онзи приятел от гетото да е бил с повече хъс и самочувствие. Сякаш българите сме се отвътре предали. Децата ни са все по-унижавани, пък и все по-обикновени в желанията си. Някога мечтаехме с розови очила. Сега си мечтаят да заминат съвсем конкретно в Англия и Щатите, за да берат ягоди, да ринат тор или да мият чинии, да бъдат болногледачи на възрастен заможен грък, немец, италианец... Нашите деца и внуци, казвам; не рожбите на обогатилата се престъпна сган. (07:48 ч.)

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, еdited on 26 mar. 2023

Илюстрации:

- Хаосът е преддверие към хармония.

- Стереотипни лица на надменността.

–––

* Маруф е таджик, родом е от Кабул, син на важен човек в общинската управа в столицата на Афганистан. Маруф силно прилича на известния от първите митинги след Десети ноември 1989 г. естраден певец Вили Кавалджиев (1945-2010). Държи скромно павилионче за пакетирани дребни детски лакомства и цигари край "Ивицата Газа", както сред пловдивчани заради постоянното присъствие по дузината кафенета на студенти от Близкия Изток бе известен булевардът от кръстовището край Висшия селскостопанския институт (днес Аграрен университет) до хотелския комплекс SPS. 

** Книгата в четири части със 120 графични илюстрации, общо 496 страници, която писах в продължение на десет години от април 1994 до април 2004 г. и смятах да се продава по за 10 лв. за екземпляр, да могат да си я купят повече простосмъртни читатели и от която, кажи-речи, не очаквах печалба, а само каприза да имам достатъчно кяр, колкото да поръчам да я допечатват и допечатват, за да се чете, не се появи на бял свят. Печатарят ме завлече с пари, които изплащах две години от мизерната си учителска заплата. Опита  да ме изнудва за още пари, и така ми даде ценен урок. И не се броя за писател; думата "писател" ми звучи дръзко, предвид не само това обстоятелство. Да се наречеш самият ти днес в България писател, ми звучи като "самозванец". Та и Христо Ботев сам се е наричал газетарин (вестникар), никъде не се е нарекъл поет, писател и пр.   

*** На толкова години съм бил, когато е писан този текст. Бел.м. tisss.