ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1170.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1170.)

 Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969) беше литературен консултант във вестника на СБП "Литературен фронт" – недотам известен автор, тъкмо нашумял със "Суматоха", пиеса в Сатиричния театър и с чудатите сюжети от Северозападна България... Помня мнението на онзи Радичков, който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше учтиво, докато рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне в пясъците, па се появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива – угрижен и с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат… сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".

  Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме нация здраво обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на промяната". Ако още си спомняте, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който стана култов дори преди "Лет ит би" на "Битълс", символ за падането на табутата, имам предвид. Текстът по-горе мен лично ми напомня Френския културен център Бобур в сърцето на Париж с цялата шарения и изнесена извън стените арматура: входящи ел. кабели, дограма, стъклария, изходящи инсталации за аспирация, отпадни води, всичко изнесено на показ, съставящо част от фасадата на тази култова сграда за съвременния homo sapiens, или по-точно казано – homo ludens. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до розовеещата нежна, но с кървяща ципа пулсираща мантия на Божественото у нас. – Аноним (1947)

17 jan. 1969

СПОМЕНИ, СПОМЕНИ ЗА МЪЖЕСТВО 

  Нощният пътнически влак идва от Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три би трябвало, по разписание трябваше да пристигне, но не пристигна и не допухтя... Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла плува над коловозите. И не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, така театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер... И в походката му, и в начина, по който си крие ушите в яката на огромния овнешки кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда. Студено е. Мъглата като прежда виси над коловозите. Нощ е. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Той, разбира се, не пристигна в 0,33. Един човек е опрял гръб върху стъклената будка, където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, в скъпия мой свиден прозорец, не мога да се откъсна от този човек. Взел към австрийска химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и си мисля: А защо пише така тази химикалка?! Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Навън обаче е нощ и естествено нищо не виждам. Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново си казвам: Боже мой, кой ли пък е той! Защо химикалката ми пише в зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е вече осезаема у мен, а човекът стои насреща ми и се чудя какво ли ще стори по-нататък този човек; в такъв миг, когато съм започнал разказа, обаче още не зная как да го започна, аз съм най-нещастен, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като изоставено дете.

  Човекът е опрял гръб върху ярко осветена стъклена будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. Наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустялата гара неестествено крие лицето си в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъглица виси над едва различимите коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на пода в чакалнята и са се вперили в светлите окръжности, очертани от два могъщи прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг, или не. Наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи и се просмуква през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.

  – Студено! – казва един, и всички се взират в далечината. Облаче от топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината от прожекторите и ги обвива с нежните си пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия си стол в моя уютен дом. Пред мен – върху масата, пода и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, върху леглото и под него, по бюфета, шкафовете и стъклата на моя скъп прозорец, всичко, всичко наоколо се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и полуизписани, ала непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на гняв: окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове. Кога съм ги написал!!! 

  Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак неестествено строг и казва с гласа на моя кротък добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – питам. – Нима и на теб с този огромен овнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме от по-старото поколение – уклончиво отвръща той и облаче топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините... Стори ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко си остана като преди. Аз продължавам да стоя в уютния дом, на мекото кресло, пред маса с изписани листове.

  Милиционерът започна да се взира в моя човек. И реших, че го гледа спокойно, но и съсредоточено. И след като написах това, дойде ми на ум, че всъщност го гледа умно и изпитателно. Така се увлякох в желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Опитваше се да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.  

  Стана ми интересен този милиционер, та пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се. "Милиционерът просто беше човек от село. Селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, обичаше да си спомня за една малка бяла селска къщурка в узрялото огромно пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи, изплашено, се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и се хвърли на земята. После тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."

  …Това бе първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като разбира се, не забравях и за миг моя човек... "Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде ухилен касапин с голям специален нож. Касапинът поиска да приготвят гореща вода, после запретна ръкави и каза на мъжете по-здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи пак легна върху земята и крещеше с всички сили."

  Докато пишех, наяве виждах всичко. Все пак накрая ми стана малко неудобно – ами че аз всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек, продължих и по-нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива, студена нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И в този момент усетих, че настана оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът с кожуха се приближи плътно до мен и дъхна в лицето ми:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно все в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта си за невероятната театралност на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; и при това мъглата служеше като плътна, сива театрална завеса, отдръпваща се от напора на светлината от двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен! И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех... Знаех само, че му е студено, макар да не бе проронил ни звук досега, нито пък трепереше.

  Милиционерът ме остави на мира и отиде при него, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи бяло облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем минути! – намръщи се милиционерът. – При тоя кучешки студ...

  Пътниците, или нетърпеливите хора, дето се кикотеха досега, тръгнаха да си ходят. Редичката им постепенно се топеше, избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена овча торба. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се опечален клоун. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото всички те вероятно бяха се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и зачервени камини, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците, или просто пиеха горещ липов чай и разправяха спомени от миналото. Като че целият свят спеше, хъркаше, въртеше се в съня си или разправяше спомени. Опитах да си представя какво прави всеки от тези нетърпеливи пътници, но това ми отне само напразни усилия; и оттогава заживях с мисълта, че те всички са еднакви, правени по калъп: бледорозови, малодушни, нетърпеливи, които пият липов чай и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – попита ме намусен милиционерът... Забелязах, че отдавна бе взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. А човекът, който бе опрял гръб в обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционерът ми стана симпатичен в този момент. Защото думите му бяха находка и за мен... Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен, само по риза, на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това че ми беше студено, пишех за студа.

  След около половин час отново седя пред масата, а моят уютен стар дом излъчва и топлина, и приятни чувства; чисто и просто аз разговарям с двамата – милиционера и моя човек, опитвам се да вникна в мислите им, и това беше интересно и забавно като игра. Младият мъж, когото тук наричам Моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи, който крие може би нещо в себе си и старателно мълчеше, блед от студ или кой знае от какво; който вече каза, че сам не знае защо е тук, си припомни. Спомни си нещо… И то беше една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава тиха нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи и аз я гледам. Розова и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. 

  "Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.

  Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка, бавничко, взират се в тъмнината, там, където са корените на храстите и на огромни дървета. "Още не съм спал с момиче" – признава си неочаквано Ник.

  "Добре" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори милиционерът. Беше обиколил четири пъти около гарата, и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше си на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Да! Чуден народ, ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, когато му изгуби дирите.

  А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник му казва: "Такава загубена нощ!" И Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще мине, повярвай!" Вървят, и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е криво, отивам на някоя гара и чакам. И там винаги се случва нещо интересно…" След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос – и Клим вижда как Ник пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види това, но всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, ала той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб в обилно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва, би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на нощните влакове!

  Горе, застанал зад моя свиден, притихнал прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човека, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара... При това – закъсняващ влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми, а Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а пък милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си, или не – да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли зад себе си в мъглата…

  – Тази нощ е необикновено мразовита – подхвана милиционерът и направи няколко крачки. Огромният му черен овчи кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази зимна мъглива нощ. Спомни си, ама не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен бяла селска къща сред добре узрялото житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляване на познатите печални неприятности в живота. 

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно... Всеки си има една гара в единствения свой живот – мъничка крайна или попътна гара, и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който по някаква неизвестна причина не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, движи се пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след това каза:

  – Добре.

  И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници, а и след това. Сети се нещо и извика след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора… А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си сам тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове, листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой! Това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух!... Това си беше ти самият, и твоите нелепи спомени… спомени за мъжество". 

  Пловдив – европейска културна столица 

Plovdiv, edited on 26 jan. 2023

Илюстрации:

- Входът на Централна жп-гара Пловдив.

- В нощния експрес има нещо магическо.*

–––

* В сънищата, само нощем изплува същността, която при силно осветление обикновено не забелязваме. През всички епохи мистериите са свързвани с тъмнината. Пожелаят ли да не виждаме нещо, манипулаторите ни го навират в очите, за да свикнем с него като със стара дреха, в която има късо писъмце, написано с треперящи пръсти, за нещо особено важно за всички нас. Хора, бдете! Бел.м., tisss.