ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1083.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1083.)

  Стига ми праща глупости! – Мартин Маринов (1953)

  Системата за народно представителство не е друго освен управление на държавата чрез обществено мнение.– Бенжамен Констан (1798-1874)*  

   11 fev. 1999 

ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

In memoriam 

    1.

  Като кандидат за президент от листата на БСП, си беше гола вода – речовит, интелигент чаровник, и объл, търкаля се на всички посоки с еднакъв успех, и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче, същият този "лимонаден Джо/Иван" е нещо коренно различно... Политиката все пак е изкуство. За човек на изкуството са присъщи динамика, интуиция, пластика, жонглиране с реалностите, а господинът е типичен учен. Вацлав Хавел (1936-2011), например, може и да бе успешен президент, макар само за 6-7 години, след което започна агонията му като политик. Невежи или мошеници-семинаристи могат да бъдат и се оказват впоследствие успешни политически лидери, но един Алберт Айнщайн (1879-1955), Нютон (1643-1727) или Питагор (?-495 пр.н.е.) как да си ги представя лидери на крадлива политически пасмина?!

  Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май че го изболедувах. Грип. Май вече ми просветва. Интересно ми е с Иван-Маразовата** научна студия "Митология на траките". Уравновесен – това, мисля, му е главното достойнство. Знае докъде е етично да се предполага, та оставя отворени територии за логически упражнения от страна на онзи, който пожелае.

  Откривам у Маразов подкрепа на моя си стара хипотеза – че отделил се от масата хора, за да управлява уж в нейна чест, най-нормалното е човек със слабичка психика да се окаже чужденец спрямо собствената си нация и отечество. Изобщо, мисля си, властолюбието: под каквито и благовидни аргументи да ни се явява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия го обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, тъй и властникът разхожда сред народа претенциите си за величие, и народът го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на призрачен свят. Казано рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с одически песни и еуфорични шествия в сферите на властта.

  На стр. 165 от книгата на Иван Маразов: "А многобройните царски имена на траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заемал позиция на "чужд", т.е. на "извънзаконник"... Защо "в архаичното"?! Да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да се отказали от пренебрежението към закона! Този мил фалш, пищно лицемерие и самодоволни усмивчици, да речем, при лъчезарно ухиления Иван Костов, когото почитател закачил към репликата си от 14 август т.г., това задебеляване на гласа, да речем – у Георги Пирински (1948), Юнал Лютфи (1944), Емел Етем (1958), Владимир Дончев (1960) и пр., подсказва подчертано самоуважение към собствената персона; този нарастващ глад за овации – не са ли именно това симптоми на лудостта? Ако не са душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се, властта е погубила най-много даровити личности, когато ги е приела в ледените блестящи селения на грандоманията и самовлюбеността.

  Та интересно ми е в случая какво ще да е извадило от равновесие приет с уважение по цивилизования ни свят траколог. Със зрението на сокол да разкодираш знаци или жестове на древността, пък да се мотаеш като пате в кълчища из съвременността, за това се иска минимум посредственост.

    2.

  Власт и властващи – ами че да, разбира се! Но за да не си въобразяват велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено със закон време в управлението на държавата... Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданина или поданика; престоят във властта защо да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици говорим!

  А монархът идиот ли е? Или май не е задължително да е идиот? Понеже неговата функция, както сочат успешните съвременни западноевропейски монархии Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Холандия и проч., не е да управлява, а за да обединява. Бих се чувствал спокоен да се закълна пред символите на моята България, включващи инородна аристократична династия, именно и понеже, първо: за да обединява, не бива да произтича от моето племе; т.е. за да имам респект към статута му, трябва да е извън вроденото у мен отвращение към стоящия над мен; и второ, четирима – с мен, родения през 1947 г. поколения мъже от зората на 1900 г. бихме били свързани с един царстващ, ама не с президент – който е временна фигура, колкото и скъп да ми е този образ на уредил се в живота висш чиновник.

  Така – говоря вече лично за мене си – симпатията ми към Кобургите***, каквито и грехове да им откриват, иде не от тях, а от независещия от мен факт, че прадядо ми – Ненко Ангелов от Керемидовия род на Калугерово, Пазарджишко***, се е записал доброволец заради честта, вдъхновен или манипулиран от Цар Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за ислямските зверства над родителите му през Априлското въстание от 1876 г., че дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) се клел като типичен българин пред символите на България и НВ Цар Борис ІІІ, че баща ми Кирил заминава и се връща в моя роден град, като редник от унгарската Пуста, клел се като редник пред символите на Царство България, а аз – като вероотстъпник, съм се заклел фактически не в нашата България, а сред подгизналия под мразовития ноемврийски дъжд хасковски площад и нежно съзерцаван от политкомисарите на световната болшевишка революция. Гади ми се, като си помисля колко фино рязаха корените на моето поколение българи! 

  Знаел ли съм нещо за масовите екзекуции на т.нар. "вражески елементи и предатели", за геноцида спрямо българската интелигенция след Девети септември 1944 г.? Къде е Вардарска Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой внимателно планира разграбването на Българските земи и имоти от Солун до Адриатика и от Северна Добруджа (делтата на Дунава) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци ли да се сърдя, че отстоявали националния си интерес? Или да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от "империализма" и ни превърнаха от стопани в нация – ратай на мракобесническа империя?

  Народ, който не разбира разликата между Русия на лекаря Чехов и граф Толстой, от една страна, и Русия на руския имперски чиновник – от друга, разликата между разкошните руски мечтатели и творци, и чиновническа, безмилостна Русия на осетинеца Джугашвили, такъв народ си заслужава участта.

  В България лежат костите на хиляди руси... Объркана и злочеста участ! Едно знам със сигурност – човекът трябва да си бъде стопанин на имота. Нали е ясно – на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не ме плаши идеята за монархия. Монархът в днешния свят може да бъде и очовечен образ на цяла нация, без да се въвира из мразовитите пещери на властта. Че не е ли очевидно различието между самостоятелно водещата своя външна политика, всеки момент отстояваща националните ни приоритети, България до смъртта на Борис ІІІ с всичките й скудоумия и слабости, и България подир това, люшкаща се като кораб без кормило по световните течения, предана на всеки натрапник отвън, който я пожелае!

    3.

  До 1966 г. обитавахме под ноем две стаи на улица "Люлебургаз" 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива чудни имена: "Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбъжд, Страцин, Вериговска клисура, Добрич, Ниш – като че ли откъснати от календара на Балканските войни... Тази част на Пловдив – от двете страни на шосето за град Пещера, от склоновете на Бунарджика все на запад, до разклона край сегашния пловдивски квартал Прослав, бе населена от пришълци – бежанци от опустошена Македония, прогонени от Османската и от Гръцката войска от дома и имота си, жестоко пострадали от войните. Помаци от Родопските махалици се бяха омешали с придошли от Средногорието и селца откъм къра на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколкото семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Ама не за тях ми е сега и тук думата.

  Зад високия над човешки бой и половина тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите наши шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука зад дувара с надвисналата с прашни вейки дива джанка. Звучи грамофон.

  Пиша това, а утре е Денят на влюбените, католишкия или протестантския Свети Валентин, та и този спомен ми се върти неслучайно от няколко дни в ума. Зад зида през 1960-1965 г., помня, живееха двама особняци – мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, а и жилест, стъпва с изопнат гръб, въпреки възрастта си, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани на кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, махленските дечурлига от онези бедни години, това бяха Белогвардееца и Дебеланата. Колкото той беше жилав и кокалест, толкова жена му бе пухкава, заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница. Нозете й до под коленете, онази част, която се виждаше, бяха бетер бетонните диреци на новичкото улично осветление в онзи мой бедняшки Пловдив. Бяха бездетни.

  Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария – някакъв заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното моме откъм нова за мен страна: унесено-отнесена. Та затова кръстих фотографията, лицето й в полуанфас: Моят минезингер*****.

  Двамата саможивци зад високия тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседи не общуват, живееха затворено и уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време галантно-прелестни мъж и жена, вероятно техни близки, им водеха дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което за три-четири седмици огласяше летния зной отвъд зида с кикот и припряна руска реч. Говореха само на руски.

  В този мой спомен има провиснала като уморена змия лозница покрай кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, та там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми бе приготвила дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир онзи Девети 1944 г. Братът на собственицата на втория етаж над нас леля Лучка – шушнат съседите, бил показно умъртвен от завистливите съселяни, като кмет на Цалапица******; та живеехме ние под наем със семейство арменци на нашия първи етаж – наследство на бившата му годеница на убития кмет на селото Цалапица – гърдестата Кица от на майната си, която се появи откъм Нова Загора с две или три години роденият преди мен син – 13-14-годишния Ванчо Музата, и баба му, далеч надхвърлила седемдестте си лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време – ученик от VІІ-а клас на училище "Сашо Димитров", пред заядливия бабишкер, за да престане да кълне, да притеснява сестричката ми Ели (1954), че докато онез трима се навират в едноетажната кирпичена къщурка, градена за прислугата, ние, четирима наематели с дърводелеца-мебелист Кирил, се ширехме под наем в имота на дъщеря й, изпълних по вдъхновение, свише осенило ме, сценката "Исус Христос слиза от Небето за Второто си пришествие". Гърбавата зла вещица обаче дори не трепна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора; да беше ме цапардосала, онзи ехидничещ лъже-Иисус отдавна да гние в общинското гробище на Пловдив... Противни ми се виждаха в тогавашните бедняшки години всякакви там новозагорци: друг път може би ще отделя специално внимание и върху тази неособено престижна за мен тема.

  И значи, край родните ни вакханалии от тихи мизерии плюс гласовитите кавги между нагъчкани един в друг, отчаяно мразещи се бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде си в руски дворянски имения с огромни пространства от неокосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун коне, жерави, високо прелитащи под бухлати облачета над разцъфнала степ, и река – блестяща като сребърен накит и поръбена по края със снежна ивица. Идилична Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40-50-60 години, под пластовете провинциална дива простотия и непоносимост към чуждото, откривам как лекичко завиждам на онез двама, превърнали се вероятно вече в чудесно оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви любопитни посегателства и свято пазещи великата магия на Любовта дори в изгнаничеството – щастливи и в нещастието, че са така далеч от родната своя, едничка на света Русия.

   4.

  Как упорито още от детската забавачка ни втълпяваха респект към този велик народ!... В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон" и "Тарас Булба". И сега са ми пред очите великолепните със спокойствието си картини на Иля Репин, пейзажите на Левитан с разбушувалото се море. Какъв размах на човеколюбието, Боже мой, какво страстно жизнелюбие!

  А после се заровихме в необятната сага "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, със сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и тъй човеколюбивият печален Чехов, а и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и от "Записки на ловеца", както и съпътстващи ги случки от живота: ту драматично назидателни – като дуела на Пушкин с Дантеления женкар Дантес – дуел, приключил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния приятелски кръжец от диви пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите – като съдбата на стресирания още от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила рани в душата му екзекуция, или пък отшелничеството на заядливия, ненаситен за млада плът на девствените слугини граф Лев Николаевич, който трудно понасял жена си графиня София. Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя, а тъй любиш меня? – руските думи и фразички за моето поколение дръзки хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха екзотично и чудно красиво.

  Но в тази упорита настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се "нов обществен ред" там – във Великата братска страна, нашите учители, без да са си давали сметка вероятно, са инжектирали в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата Българийка е точно тук – на този така объркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи. Ах, защо не бяхме поне два паралела от географската карта по на север, че да се гушнем с необятната и трагична, но никога не коленичила духом Русия?! Колко жалко наистина!

  Подреждам щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото наше самочувствие. Е, да, "и ний сме дали нещо на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно, смирено, а и бодро "Здравствуйте, братушки!" – запева на отродяване от жестоката, страховита с трагедиите си Българска история не от годините на Славния Октомври, а още от всенародния мит за Дядо Иван, който ще ни освободи.

  Прав бил нисичкият, черничкият Стамболов, изкрещял в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и на войнишка кръв снажни руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, припомня я биографът на Стамболов Димитър Маринов (1846-1940) в книгата си*******. Уместно рекъл един от генералите (случва се това чудо в канцеларията на княз Черкаски в град Одрин), че за такива ми ти приказчици в Матушка Русь пътечката на младия честолюбец води пряко към Петропавловската тюрма. Какво си въобразявал милият!

   5.

  Казано накъсо, в моите си размишления, за мен България е центърът на Вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, на Магелан и на Вашку да Гама, барабар с испанската Инквизиция, с Римската империя, с великолепната Византия, с Древна Елада на патрициите и философите, с Александър Велики, с египетските фараони, с китайските мъдри поети и императори, с древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и с целия световен океан под петите ми с вулкани, и земетръсни зони, и всичко-всичко... е само нещо странично, нещо допълващо за онзи върховен миг, когато се усещам ударен от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази България на хора несретни и хора неособено приятни на вид е, моята бащиния, която ме приземява в хаоса от премеждия, войни, смърт.

  И ако някой се опасява, че ще гледам извисоко и пренебрежително към другите само затуй че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, децата? Защо все някой се грижи да ни натири по-встрани от самите нас? Сега и тук, върху земица колкото мъжка носна кърпа, колкото "една човешка длан"******** – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос. Следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от дисциплинирана Япония, не от конгломерата Юнайтед стейтс ъф Америка или Южна Африка, а оттук – от моята Тракийска низина, тръгват всичките ми пътища и всичките ми проекти. Това е Рим на моята империя, тук ми е пъпът. И всички пътища към света за мен тръгват оттук.

  И когато чувам нашите днес първи господа и госпожи в държавата колко красиво обещават да ни отведат в богатата духом и телом Европа, ще ми се да ги попитам: Е, какво, драги! Тесничко ли ви е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по онази пуста опустялата чужбина! От озъртане и от въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха. Забравихме ли кои сме, що сме, та целите сме замязали на пъстри тенекиени петлета и ветропоказатели?

БЕЛЕЖКА:

  С излизането от Османското "присъствие" българите като сенна хрема от време на време ни тресе манията да пулим зъркели към по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на кралицата на Великобритания или на Руския император, по чужд тертип да пиеш и се веселиш: по френски изискано да си служиш с нож и вилица, по английски фалшиво да си сдържан в чувствата си, като немец чист, подреден, предприемчив, като италианец влюбен и мързелив (dolce far niente), като типичния янки да следваш на всякаква цена личната си изгода. Подтекст на всичко изброено дотук: Ах, колко неприятно е да си българин!

  Този текст бе отпечатан в местното вестниче на културните говеда "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на креслив опонент, мисля си: "Нищо случайно! Няма случайни неща, нито случайни съвпадения!" Захванах се с поредица текстове за историята на майчиния ми калугеровски и перущенски род пак неслучайно. Изразените тук оценки не са само лично мое мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на половин хилядолетие от Българската ни трагична история. Да се приобщя към заможна Европа, към европейските духовни ценности... Прекрасно! Ала преди приобщаването ни, защо да не си припомним кои сме, защо сме, какво от поколенията, минали преди нас по реда си, сме опазили в калпавия, но жилав, устойчив български нрав!

  Не мога да разсъждавам както мюсюлманин. Не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще изтърча да се гръмна заради висша идея на някой чужд многолюден площад само за да докажа преданост към своя Господ. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света наоколо е както би реагирали предците ми, преселили се двама братя от рушнато и разграбено от правоверните орди Търново и основали наред с други три български рода селище с показателното, с прелитнало през вековете име Калугерово. Това наше Калугерово из дълбините на османското величие у нас какво ли иде да ми говори! Инак, защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и на т.нар. "европейски духовни ценности", нали!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 oct. 2022

Илюстрации:
- Мъжкият манастир "Св. Никола" над Калугерово.
- Пловдив... приказен град сред пошлост и смрад.

___

* Benjamin Constant (1767-1830) – швейцарски мислител, писател, политик; роден е в Лозана в семейство с хугенотски произход, учи в университетите на Ерланген и Единбург. Прекарва дълги години във Франция, Швейцария, Германия, Великобритания.

** Маразлия (тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (гр. marasmos  1. Обща отпадналост на организма и психиката поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане. Иван Маразов (1942) – траколог.

*** Така съм мислил през 1999 г., което си е дива утопия предвид Симеон Кобурготски (1937). За да си уважаван монарх, трябва да си личност?

**** Според някогашния кмет на днешното градче Калугерово, заел се с историята на старите родове – баща му на Ненко (1875-1912): прапрадядо ми Ангел Керемидов, чието име е върху паметна плоча на площадчето сред селището, с по-големия си брат Георги загинал с част от Хвърковатата чета на Бенковски в сражение с башибозука. 

***** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска любовна лирика.

****** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html

******* "Стефан Стамболов и новейшата ни история", изд. 1992 г., стр. 43-44. 

******** От стихотворението на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.