ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1082.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1082.)

  "Стига мипраща глупости" – М.М. (1953)

  07 uli 2002 

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ 

In memoriam 

          1.

  Заговорихме се завчера с Емил К.* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности... Наскоро – на 82 години, болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребваха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи съобщиха – издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече е три часът следобед, а от миналата вечер, че и досега вали. Небето плаче. 

  С кончината на политик – или могъщ мафиот, драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки от сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател и музикант, певец и скулптор, художник, поет в известен смисъл сам пречи да възприемаме обективно творчеството му. Жалки налепи от делнична врява и непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофтия му нрав, или обратно: пози на скромност, пози – казвам, не естественото смирение на простосмъртен! – по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците полувлажна пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини, любимите жени, а и приятели, изплакнат очи от сълзите, след като тържествените траурни речи отшумят.

  Животът продължава и значи: същинският, ненабеден творец заживява в духа на нацията истински едва след разпването му на кръста. Тъй е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй.

  – Бих положил... да речем, името на Катя Паскалева плътно до името на Жоро Слона (пловдивския художник от Кършияка Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам... Пием си кафето. Ръми дъждец. По булевард Санкт Петербург със свистене, с шлейф от сребриста струя нежна кал прелитат леки коли. Неделя е, тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за него бих отредил високо усамотено място. На онези, които идват при неговата тлен, да им се наложи и да се задъхат от изкачването.

  – Как пък никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам. Събрат по дух, по душа, при това корав българин, как да наречеш велик!

      2.

  Николай Хайтов е от онзи тип най-значими автори на днешна България, които са възможно от най-неподходящите за адвокати на собственото им творчество. Какви непримирими сблъсъци, каква жежка настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Избухлив, вулканичен темперамент, и винаги докрай убеден в своето, в оценките си. Пък естеството на живота е измамно, гъвкаво, на приливи и отливи – сочат мъдреците, сътворили седемдесет и седемте книги на Библията. Имаме си време за събиране на камъни, имаме и време за разхвърляне на камъни...

  Не виждам по-чувствителна, повече изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели до третото хилядолетие в нашата разграбената България. Чарът му е в неговата лудешка невъздържаност и предизвикателствата идват от онази страна на унижените и оскърбени българи, из чиято среда Хайтов се втурна като буен планински вихър в идиличния следдеветосептемврийски – подреден йерархично пейзаж на родната ни култура. Можеш и да не се съгласиш с него, ала няма как да го отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. До уши затънали в това пошло тържество на духовни травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж все от името на българина, пигмеи с уиски и пура в ръка, разни там Тошо-Тошевци, Иван-Славковци, Вежди-Рашидовци, Емил-Кошлуковци и пр., говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, от пошлост и от сарказъм с циничен подтекст, персони с велики претенции и титли, ама без най-елементарно домашно възпитание, затънали в преднамерено създавания по поръчение отвън вече повече от десетилетие хаос от прекатурени нравствени стойности, чак сега разбирам! – страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване, като духовен ориентир.

      3.

  В деня след поклонението сврели сме се двайсетина учители колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят приказка за онова, което излъчили по националната телевизия предишната вечер, и между другото госпожица на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, но па виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да речем, презокеански луксозен лайнер за рождения ден на своята любима Дарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо, със сведена глава постоял минутка, и пак тъй мълчаливо, тихо и скромно излязъл от полезрението на тв-камерите.

  – Каква ли работа има тарикатът, да се мотае в такъв момент из онова осветено пространство! – извиках. Ай! Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале!

  – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Че що като е Илия Павлов, да не отиде на поклонението? Що като е бандит!!! Това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

  Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митю Радев да ме засече. Тъй де, наистина кой съм! Нима му е забранено на мафиота да изпитва респект и почит към писателя Николай Хайтов, човещина, лично пристрастие?! Чувал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните филмови трилъри утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та значи, ей по този повод ми се наложи да разправя сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

  Двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли са тук поотделно и случайно се засичат. Наконтеният, лигав като плужек хитрец на дребно, тарикат и явно провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът (Робърт де Ниро). Биг босът е могъща фигура, дон, един от жестоките кръстници в престъпния им свят. Майката и нему туря кафенцето, сетне се прибира пак да трака там нещо си, да готви, демек, в омърлявената кухничка. Като фон, от съседно помещение долита говор и сладникав италиански шлагер от местна радиостанция... Непретенциозна, делнична ситуация. Какво ли в такава ситуация би могло да се случи?

  И тъй... Кръстникът внимателно поема чашката с кафенцето и почва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки вляво, няколко надясно по дължината на масата, където си се е разположил кокошкарят, зализаният му брат... Не повече от две минути трае цялата сцена... Онова конте явно е тук да изкрънка пак нещо от брат си, още не се е обадило, но се разбира – следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Потракването на лъжичка в порцелановата чашка, бъбрежът и шлагерът от онова чикагско радио, мълчанието... Мен тръпки ме побиват, колчем си спомня точно този епизод от великата мафиотска сага... Много сдържано големият американски италианец Робърт Де Ниро произнася – вероятно ужасно неточно предаден от мен, страховития си монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

  – Братко! Ти си ми брат, и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си мой брат! Защото сме синове от една майка. Имал си, и занапред ще имаш всичко, което си пожелаеш. Пари? – Пари... Мацки? – Мацки... Екзотични пътешествия?... – Всичко-всичко, което желаеш: лимузини, яхти, замъци, елитни адвокати, висока длъжност в директорския борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли!? Едно обаче оттук-нататък нека да ти е ясно: Не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя, да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам мириса на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти... Нищо твое, ясно ли е? Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш... Но за пръв и последен път те предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 oct. 2022

Илюстрации:
- Николай Хайтов и актрисата Катя Паскалева;
- Робърт де Ниро в епизод от "Кръстникът". 

____

* Емил Калъчев (1932-2013).

** Велислава Дърева (1953), която съм учил на журналистика някога, докато стажуваше в моя отдел на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": "Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния", http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

БЕЛЕЖКА: 

Текстът е отпечатан първо в бр.6-8 от 2002 г. на някогашния пловдивски вестник "Арт-клуб". На 30 юни 2022 се навършиха 20 години от смъртта на писателя Николай Хайтов, според мен, най-значимия писател на днешна България. Бел.м., tisss.