ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1081.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1081.)

  Зоват ме Франсоа, комуто това тегне./ Роден край Понт-о-аз и раснал странник./ Но в мазен клуп въже палачът щом пристегне,/ вратът ми ще узнае тежи ли моят задник.*– Франсоа Вийон (1431-1463...)

  29 sep. 2008 

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О вие, дето целите сте в рани

и сълзите ви слънцето суши,

спомнете си, нас дълго ще ни няма.

Молете се за нашите души!

Докато сте желани от женички,

които Бог от разум е лишил,

гребете с шепи, ала все пак всички

молете се за нашите души! 

 

Животът миг е – весел и чудесен.

Но и човек безумно да греши,

с по-дърт от теб да си учтив е лесно.

Моли се и за нашите души!

 

И ние бяхме дръзки и сърдити,

но с времето гневът ни се сниши,

затуй докато гледат ви очите,

молете се за нашите души!

 

Ветрецът докато косите роши

и луда страст преградите руши,

нещата, значи, хич не са ви лоши:

молете се за нашите души!

Успехи, почести, богатство, радост

щом мярата човешка надвиши,

помнете, дълго няма да сте млади;

молете се за нашите души!

Че някой си по скъпи ресторанти

вечерял с курва, вино и суши,

тук всички сме родени на аванта.

Моли се и за нашите души!

На възгорделия се за награда

съдбата кокалите ще троши.

За прошка моли всеки грях и гадост.

Моли се и за нашите души!

Че някой се търкаля с твойта мила,

с молитва слабостта му утеши,

и – всеки, обладан от злата сила.

Моли се и за нашите души! 

Лежат в пръстта и просякът, и царят,

гол червей глозга черепа плешив,

съдбата щом окото си притваря.

Моли се и за нашите души! 

Какъвто и да си е маловажно.

Кой си след тебе друг ще го реши.

На младия обесник тук ще кажа:

Моли се и за нашите души!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 oct. 2022**

 

Илюстрации: 

- Фрагмент от скулптурата "Давид" на Донатело (1386-1466).

              - Голгота над Йерусалим с разпнатия Иисус и разбойниците.           

___

* По мотив от епитафия (около 1461 г.) на Франсоа Вийон (1431-1463…). Вийон е почти непознат за своите съвременници. Откриват го едва през XVI в., когато текстовете му са били публикувани. Парижанин, роден в бедно семейство, завършва Сорбоната със звание "магистър по изкуствата", та и от заможния Гийом дьо Вийон взема фамилното име. Увлича се по бурния разгулен живот на парижкото студентство. Вечерта на 5 юни 1455 г. е нападнат с нож от някой си Филип Сермоаз, католишко кюре. В яростната схватка – очевидно заради готина проститутка, Вийон смъртно пробожда кюрето, и скривайки се от съда, предпочита да възира от Париж. Седем месеца скита немил в очакване на съдебно оправдание. Останал без пукнато су (френска стотинка), предполагат, участвал е в поне два грабежа. Прибира се в Париж някъде в началото на 1456 г. и в нощта на Рождество Христово с още трима пройдохи ограбва от Наварския колеж петстотин златни екю, които тутакси си поделят и милият благоразумно предпочита пак да напусне своя роден Париж. В нощта на грабежа пише сатирично послание към аверите си – "Les legs" (legs – статии, пунктове), наречено по-късно "Le petit testament" (Малкото завещание). Кражбата е разкрита няколко месеца по-късно, известни стават и четиримата, и за младия Франсоа да се прибере в любимия Париж вече не е препоръчително. Там го чака някой си френски Иван Гешев (1960), да го кажем за яснота на днешния млад българин, та следващите пет години живее като скитник, обхожда надлъж и шир Франция от Ламанша, та чаааак до Средиземно море.

  През лятото на 1460 г. Франсоа Вийон е в Орлеанския затвор, и пак в чудесно трепетно очакване да бъде екзекутиран. Отървава се по една случайност. В Орлеан гостува семейството на местния херцог, в чест на това историческо събитие – че тригодишната принцеса Мария (щерка му на Шарл Орлеански) си идвала в наследственото владение, затворниците, според обичая, са освободени от пандиза. През октомври 1461 г. обаче Вийон пак е в затвора, този път в град Мен сюр Луар; и съдбата пак му се усмихва – новият крал Луи ХI случайно взел, че минал през градчето Мен пътем, на път за коронацията си. В чест на това прекрасно вселенско събитие, Вийон и другите пандизчии получават абсолютното опрощаване на греховете. И така в края на същата година Вийон се завръща в любимия роден Париж, ала обхванат от кофти предчувствия за смъртта, пише най-готините си неща: "Epitaphe" (Епитафия), влязла в цикъла му "Codicille", и "Testament" (Завещание), по-късно известно като "Le grand testament" (Голямо завещание). Освен текстовете дотук, на Вийон принадлежат и низ балади, вкл. нестигналата до нас студентска поема "Le Romant de Pêt-au-Deable" (Романтиката на Дяволската пръдня) и други седем, писани на жаргона на крадците (dubia), които и досега си остават недокрай разшифровани балади. Не ги разбират още от началото на XVI век.

  През ноември на 1462 г. Вийон е арестуван по обичайното за него подозрение в кражба, което е по-скоро неоснователно. След няколко дни го пускат на свобода. Но същия месец при улично сбиване, започнато от приятели на Вийон, за карък! – тежко раненият се оказал Папският нотариус. Макар че самият Вийон само присъства (?!) на сбиването, без да взема участие, отново го пращат в пандиза и отново е осъден на смърт чрез най-мъчителния начин за екзекуция – обесване, и тогава, пак в очакване на Смъртта пише "Балада за обесените". Смъртната присъда отново му се разминава, но е заменена с изгонване от Париж, и оказва се, местните власти изобщо повече не желаят да го виждат в онази там област. Оттогава следите му се губят, но започват легендите. 

** Джим Макграт, отзив преди шест години: "Passenger е истински изпълнител. Има смелост да се изправи сам на сцената пред 40 000 души, да ги изкуши да слушат само китарата му и неговия глас". Бел.м., tisss.