ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1061.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1061.)

      Децата, учениците, по-младите, с които влизаме в досег, всъщност не се учат от думите ни, колкото интуитивно попиват умението да ги разбираме. – Аноним (1947)

   10 noe. 2004 

ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА

  Писано след полунощ... Легнах да спя снощи около седем. Будя се към полунощ и се позагледах в руския филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела не вървят, но изведнъж откривам: нищо ценно мое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по навик от години, и ей на какъв пасаж съм забил показалец: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*. Наивник ли съм?! Голият факт – купища загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам от всичко, което ми е нужно за да работя, включително разочарования – за да ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов – меко някакво упорство да следвам мечтата си: да си видя отпечатани ръкописите, спокойствие, и дори слабостта, че мога да обмислям, да усещам интуитивно хора и събития – по жестовете, по гласа, мимиките да отгатвам що за птица е насреща ми, чист, готин човек или фукльо лицемер; ей такива работи!

    29 noe. 2004

 Палнах свещичка в памет на баща ми, седя сам в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя в ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми идва на ум: Какво да правя с поета-печатар и виден общественик Тодор Чонов (1945), който ачик лъже, прави опит да ме изнуди за още пари, уж някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян? И отново посегнах към Библията, та ето пак забучих пръста си напосоки: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни запечата и даде залог на Духа в сърцата ни".** Уплашил ли се е поетът-печатар-кмет на Стария Пловдив, зарзаватчия и любимец на пловдивската публика Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. "пишещи лицемери" – братя и сестри от неговия обаятелен тип самозванци.

    06 dec. 2004

  Правя малки жестове към хора, както винаги е било и откак се помня, без да заемам поза на благодетел. И нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими да поддържам представата си, че не съм лош човек и недостоен. Моите добрини към другите не ми носят материални ползи. Моето добро основно не работи за мен, ни за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключение винаги подир сторено добро са ме унизявали Нехайството или Слепотата откъм отсрещния, че моето е жест и че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като пожарна команда, като спешна помощ в определена заплетена за клетия човек ситуация. Егоизмът ми шепне: Защо го правиш? И в такъв един момент си се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?

  Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме за около час да се поразходим в квартала, а насреща ни – Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи. Усетих как се зарадва, като ме видя... Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, неслучайно съм й бил учител! Бъбрихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се към Митко:

"Това е момичето, дето веднъж ми рече: Господине, обичам ви". И като си поехме пак пътя, разправям му как се случи. Бях й писал шестица за добре написано съчинение, и тя – до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно същество, беше до такава степен изненадана, че грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, та се задъхах чак от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да ми се маха от очите – и тя, и двете й дружки. Едната цоцоланка грубичко я изръга с лакът, гнусливо я отстрани от себе си: "У-у, ма, Елено, е па внимавай малко! Какво си се разръкомахала?!"

  Ей такива неща помня... и те ме зареждат и с енергия за писане, и със сладостта, че си струва да живее човек, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя беше изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:

  – Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава. И душата ти е хубава.

  Отдалечавайки се, след десетина крачки се спря, обърна се, махна ми с ръчица:

  – Добре, господине.

  – Ето – рекох на съседа, – тя наистина ми е ученичка. – И споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше; учеха в една и съща паралелка, беше цинично, грубо, мързеливо, отпуснато същество. Как става това нещо, нали една и съща майка ги е раждала!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 sep. 2022

Илюстрации:

- Елена беше почти копие на известна актриса.

- Край Марица преди по неволя да стана учител.

___
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. Бел.м., tisss.