ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1059.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1059.)

  И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 6 maj 2013 

ПЕТЛЕТО

Понявга в пловдивския ни квартал
накрай града едно петле ме буди,
и сам от сън печален изпълзял,
оказвам се в поляна с пеперуди,

и пак съм пред черупчестия плет
в Тригорци, в Добруджа, преди години
на Петър Ненов по-малкият зет,
и значи, с Печо бяхме си роднини.

От кръчмата се връщаме – едва
крепим се на нозе със рамената –
ту той, ту аз подпирам го с ръка,
да се не изтърколим на земята.

В дома ни чакат наште женоря
настръхнали и гнусно мълчаливи;
като мома изтяга се Нощта
след сладостите на мъже препили.

В стайчето горе, свит на колене,
мърмори Печо, че ще се умира;
в туй също време моето женче
с юмруци по гърба ми се нервира

и тича в двора с кофата вода
среднощ повърнатото да измие.
А жлътнала се... ех!... една луна,
каквато няма как да знайте вие,

описана от древен астроном,
ала мъжът пиян добре я знае
и ходи пак да лочи вино, щом
усети бяс по Лунната омая.

Когато в утринния бръснещ хлад
петлето на съседите ме буди,
дочуя ли го, пак съм онзи млад
пиян глупак в поляна с пеперуди.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 sep. 2022

Илюстрации:

- Петър Ненов (1917-1983) и дъщеря ми Вера.

- 7 август на 1977 г. Авторът в село Тригорци.

–––

* Имах чувството, че този четвъртина гагаузин по кръв ме обичаше повече от син; затова и майка ми, като научи, че роденото месец след като се ожених дете е момиченце, рече облекчена: "Знаех си, че ако беше мъжко, щеше да го кръстиш Петър, а не на баща ти, и на баща ти много щеше да му е мъчно". Може да е странно, но Петър Ненов Петров и моят баща Кирил си заминаха от този свят в една и съща година, като никога не се срещнаха, въпреки че Печо от Тригорци винаги когато ме е изпращал до черупчестия порутен плет, когато с колата съм тръгвал към Пловдив, все е заръчвал: "Джорьо, кажи на баща ти, че ще го чакам, непременно му кажи, да не забравиш, ей. Непременно му кажи". Но баща ми все пак бе любимият пети син на претенциозната Господинка от Харманли – така и не стъпи в това според него проклето Тригорци, което му омагьосало сина. 

Post scriptum

– На кого е този паметник?

– На двама добруджанци, родители на момичето Ася (1952-2017), което ми роди две дъщери.

– Да са ти живи и здрави дъщеричките! Светла памет и на момичето, което те е  ощастливило!

– Изоставен гроб на двама добруджанци, на 20 км. от Балчик, в буренясало занемарено селско гробище, от тези двама само добро съм видял. Жестокото е, че онези живи от идещите подир тях най-близки в суетния ни свят са ги изоставили, въпреки че всичката си заможност дължат на тези двама – няма и километър от имението им в Тригорци, но очевидно от години не са стъпвали на гроба; само по-голямата ми дъщеря се е погрижила да подреди що-годе този гроб... Да не говоря за униженията, на които е била подложена жената, чиято снимка е върху плочата, в последните й години от живота.

– Мисля, в Библията пише: "Няма по-голям враг от собствения ти роднина". Майка ми, която преподаваше психология и логика, от малка ме учеше: "На върха на човешката недобродетел е неблагодарността".

– Да имах син, бих го кръстил Петър; това майка ми, без да съм споменал и дума, го знаеше: веднага след като научи как сме кръстили първата си рожба рече: "Добре, че ви се е родило момиче, а не син!" А имаше дни преди да се оженя за любимата му по-малка дъщеря, когато Печо от Тригорци се е заканвал, че ще ме стреля с ловното си чифте. После му станах повече от син. Правнучката ми Виктория, която е умна и щура колкото си ще, носи името на жената от надгробната плоча. Знак на почит от по-голямата ми щерка Вера.

Бел.м., tisss.