ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1058.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1058.)

 И ще се срещнем в кафенето на ъгъла надвечер в някой град, и ще бъде петък дъждовно, ще звучи песента на Жо Дасен "Ако ти не съществуваше, щях да те измисля". Не съм сигурен този ли е тексът или си измислям, както ми се ще. – Аноним (1947), из разговор по Skype

  26 noe. 2001

ПЕТЪК ВЕЧЕР, ДЪЖДОВНО*

Петък вечер. И пак е дъждовно.
И пак от работа тръгвам си сам,
и след мен броди не като спомен,
жив ликът ти, едва очертан...

Петък, събота, после неделя
виртуален ще съм в Интернет,
мъж нормален, току на предела –
месеци преди кръгло шейсет.

Ще прехвърлям в ума си жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил.

Ето го моето наказание –
да се връщам сам у дома,
да кърви във сърцето ми рана
и да знам, че и ти си сама,

и не мога днес нищо да сторя
в тази петъчна вечер със дъжд,
с улици, къщи и хора –
просто влюбен, отчаян и мъж.

Цял подгизнал от спомени стари,
тези дни ще си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 sep. 2022

Илюстрации:

- Площадчето зад Джумая джамия в Пловдив.

- Споменът е тъжно нещо, особено през есента.

–––

* Послужи ми за текста ситуация, описана в новелата "Ася", когато се сбогувах със София, и като проклет пловдивчанин, вече не ме сдържаше да си тръгна от студентските авантюри и приключения на типичен глупак и мечтател, дето се вика: "да се потопя в реалния живот".

  Месец преди да си тръгна от София, преживях краткотрайно увлечение по нехайна и бая щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден тя сладичко си се излежаваше в неоправената си квартира, между другото: четеше за изпит, сервираше ми кафенце и пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичка, но мила и много умна, искрено ми съчувстваше, че ми наближава часът, когато ще си кажа сбогом със столицата. Добричка беше грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше, пред мен поне, да се прави на аристократка. Веднъж в квартирата им нахлу весела шумна компания: две пияни момичета и четирима дръзки мъжкари. Двама от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което бе повече от пияно, все се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези трима – мушна се в онази стая, откъдето се дочуваха сочни целувки, пръхтене от борба в разбрицан креват и прошепнати задъхано възклицания; докато четвъртият, важен-важен, кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълта дамаска фотьойл демонстрираше пред мен и трите момичета край мен как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана машинка, как се овлажнява нежно с език, прокаран отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва-едва, не като цигара.

  В навъсен и сив дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите й влажни коси; нищо не се беше случило помежду ни, нямахме какво да си кажем, накъсо – зодиите ни някак не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана зад Орлов мост, помахахме си отдалече:

   – Чао, мили!
   – Чао, скъпа… 

  Бел.м., tisss.