ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1057.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1057.)

 На 13 септ. 2001 г. копие от този текст дадох на любимеца на Пловдив за списанието му "Плесница на обществения вкус". Вероятно няма да го отпечата. Беше тест от моя страна. Тест и за мен: дали издържам на натиск от цинизма наоколо. – Аноним (1947)

  22 avg. 2001 (продължение III)

 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ. "ЕДРЕНА"

 

  Петър Петров е автор на осем разказа, разпилени в трите от книжлетата му. То е белетристика, родствена на тъй модерните в началото на ХХ век, присъщи за романтичния стил внушения за любовта, за греха и силата на нравственото начало. Жената заема ключово място в неговите сюжети, в размислите му върху греховната ни човешка природа; и най-често жената или момичето е потърпевшият страдащ, но одухотворяващ битието образ. Едрена, Кремена, Възкресена не са случайна приумица тези тук неособено познати имена на ключови литературни героини – което насочва читателя към особен разред изключителност в обикновеното наглед, в делничното, рутинното, скучното, в повтарящото се. Ето как репортажно сухо, като да чета въведение от разказ на Антон П. Чехов, начева разказът "Едрена"...

 "Преди години – като ревизор към високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, изпълнен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани – шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха."

  На този фон, сред пъстрото, заето със себе си множество, като разказ в разказа следва драмата на душа, устремила се към любовта и наказана за този стремеж с унижения и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия неподправен човек, оплетен от ехидност, окован, осъден от правилата на Посредствеността. Внушението на разказвача тук е вик за човечност, зов за внимание към най-високото духовно изживяване: онази, която би трябвало да царува, да грее в любовта и да е самата жизненост, е смазана от ненавистта, от грубото и надменно, показно благопристойно, злостно лицемерие. Далечна алюзия – реплика спрямо героини у Йовков и Елин Пелин, е Едрена. За мен образът й се родее с класически фигури на унижени, озлочестени женски съдби в световната литература. Ето галерия типови характери, на чийто фон блести Едрена...

 "Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълните чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, едно към петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците; и тогава чувах гласа й, звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, тя изпълняваше и поръчки на клиентите.
  Като гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от Отвъдния свят."

  Атмосферата на силно занемарената селска крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което друг велик Руски писател – Ф. Достоевски, изгражда сюжета на романа-класика "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е тонът на интелигентска фриволност, на склонност към флирт у случайния свидетел и разказвач на основния сюжет.

   "– Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.   
   – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли беше очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"   
   – Хубава си, знаеш ли?...   
   – Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!   
   – Не бива толкова да работиш!... Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея... Беше едрогърдеста, възпълна и пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.    
   – Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!"

  Следва разказът на лесничея, понеже това дотук е само въведение към истинската история за поломената любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена – някога весело, жизнерадостно моме, принудена дълги години да живее в самотия и без мъжа си. Сама родила и отгледала децата си. От самотия се влюбила в друг...

"ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятър коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите, все обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.

 – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара беля тая севда!  
 – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.   
  Най-често я виждали, кога беряли тютюна или прекопавали картофите. Макар улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала из къра. Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и дето я очаквали... Как е предугаждала и какви сили са я подтиквали – тя си знаела.

  – Магия й е правена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж.

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, Боже мой! От дълбините на Миналото иде сякаш, чувам го... жалостив напев на Родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните, кълни тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните им нивици. И ето я Любовта – безразсъдна, рушаща забрани, тя нахлува като яростен порой. "Магия й е правена!" – шушукат и се кръстят, уплашени от толкова щастие онези, за които животът е тегоба... Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; и в това подсказване е драмата на този ужасно пренебрегван от нас, онеправдан, мизерно преживяващ народ. Озадачава ме как ей тъй, мимоходом и пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната литературна критика у нас не забелязва този автор, турила му е определение "графоман". А самоукият творец докосва рядко докосвани от съвременната ужким висока Българска литература струни в човешкото съзнание, в историческите ни спомени от Миналото, заложени генетично у всеки от нас: Любовта е престъпление в свят на оскъдица, ограничения и вечно унижение от властта, настоява националната ни традиция; за какво се сбират наедно мъжът и жената – уговаря ни традицията, нали за да се подкрепят един другиго, рожби да си народят, покъщнина да натрупат?! И "престъплението" следва да бъде изнесено на показ, да се знае и помни: толкова любов не бива! Много хубаво... не е на хубаво!

  През целия ни живот едва ли не материалното и духовното, вместо да са в съгласие, се борят за надмощие; и обикновено материалното печели. Но на каква цена! – внушава авторът-"графоман" да се питаме... Впечатление ми прави идеалната структура на сюжета и фабулата – половината разказ обхваща наказанието за "престъплението". Накратко, озверелият съпруг – сварил прелюбодейците в плътска прегръдка, посича по погрешка вместо жена си любовника й... И Едрена е отново сама. Докато мъжът й се губи по затворите, осъден за убийството, тя тежко заболява – с години обикаля по болниците. И странно, в съответствие с традиционния морал на местното население, и по-точно – на помаците: щом съпругът й излиза най-сетне от затвора, тя идва да го моли за прошка... Прощава й той, ала на каква цена?

 "– Не заслужаваш прошка! Махай се!   
  – Деца имам. Те са тук, и моето място е при тях – не отстъпвала тя.   
  – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада била, съгрешила. Кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
  – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука, пред всички да се закълне, да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!
  Със сълзи в очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът. Но скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не я чули вече дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й."

  Както хорът в древноелинска трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща. Прости й! Хайде, бъди човек! Било, какво било!" Това е познатият величествен мотив за прошката, един от любимите сюжети в Световната литературна класика. Петър Петров решава конфликта в стил, характерен за Балканските литератури – прошката тук е формално дадена, всъщност, няма прошка; грехът всеки Божи ден ще се вади на показ, всички пак и пак да видят, да разказват: за назидание. Всеки ден, когато челядта сяда край масата, едно от местата е празно... И там се туря ядене, и там чаша руйно вино се туря, и всеки път...
 "– Наздраве, ортак! – викал стопанинът и чукал чашата си с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!..."

  Авторът логично поставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място; за него се говори някак между другото, макар да е основен образ:
"отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи, ами обикалял като шугав по баирите, пилеел си младините из другите махалици. Заради непокорството си бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво.

  Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване носи съпругът."...Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Врязва се в съзнанието ни оскъдно представеният, изолиран в полусянка образ. Зад гърба му е хилядолетната представа за властния, решителния, коравия в мъжествеността, нетърпящия възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност, или е развейпрах героят? – Петров оставя читателя сам да прецени, особено замисли ли се над участта на прекършената Едрена.

  Жената е за обич, за да украси света, да го одухотвори – долавям сякаш притеснението на Петров, тази жена не ти е добитък – единствено рожби да ти ражда и отглежда, потните и кървавите ти ризи да пере и избелва, да ти оправя постелята и самочувствието на мъж. Ех, едното не спори с другото, но онзи, който не цени женската привързаност и хубост, дали е достоен да бъде съдник! Изневярата не иде от женското сърце, а най-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб. С печален акорд, но изящно приключва разказът. Историята вече е разказана, жената се е върнала в кухнята на кръчмата – при отпадъка, назидаващите я викове и кучешкия лай; двамата случайни посетители на това яко занемарено, забравено и от Бога място са обронили глава пред празна чаша...
 "– Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.   
  – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз."

  Имаме и българите период в националната литературна класика, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали, дори успешно са се допълвали с материализма на критическия реализъм... Най-добрите сред разказите на счетоводителя-графоман, според местните литературни говеда, възкресяват романтизма в наше време, съединяват изпокъсаните нишки на генетичната ни връзка с фолклора (легенди, предания, поверия), с исконно българската ни рефлексия (отглас, реакция) към света, в която рефлексия съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм съсипва човечността. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска и католическа Северна Америка и Западна Европа, изваден първом на показ във Великобритания принцип за бита, човека и световната политика: "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или наглото питане от страна на свръхзаможния простак: "Като си умен, що си беден?!" Разказ като "Едрена" възкресява самочувствието ми на българин чрез достойнството и уравновесеността в нашето Източно православие – най-близък до смирението на светите първоапостоли клон от християнската вяра. Ето, впрочем... къс от Послание І на ап. Павел до солуняни (ІV, 11-12):

  "...И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого". И още един цитат, пак от ап. Павел (Послание ІІ до солуняни, ХІІ, 14): "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с няколко чужди езика – говоримо френски, немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ вниманието на литературните среди в родния си град, пловдивчанин до мозъка на костите, Петър Петров (или Василен Ведров) е, въпреки всичко, оптимистичен образ на човек, източвал сетивата си, вътрешния си подтик в най-непоносими условия: болнав, преследван от страхове и съмнения, ехидно отминаван от самовлюбения сноб, от търговеца в изкуството като поредното недоразумение. Оскъдно по обем е написаното от него: седем или осем с излъчването на печал разказа, няколко миниатюрни сборника публицистика, осветена от тревожна, от настоятелна доверчивост, че си струва, като нация, да заложим далеч повече върху нравственото начало, отколкото на кресливия, толкова модерен напоследък цинизъм (особено у безпомощни, но разхвалвани по медиите автори, сеячи на пошлост а ла Христо Стоянов (1956)*, Калин Терзийски (1970)** и прочие местни кукери. Творчество му – мисля си, тепърва ще ни служи да проумеем какви сме, защо сме на този свят, накъде върви нацията ни.

 Ще ми липсваш, Отшелнико сред четирите стени на този толкова познат за големия град охлузен от ветрове и дъждове апартамент на първия етаж в жилищен блок от Тодор-Живковото време на соца. Треперещата ръка не ще пише, бъбривата уста няма да говори едно през друго за световните неправди. Две супер-лимузини мазно-мазно пълзят с издути до дупка тон-колони с чалга под южната ми тераса с изглед към Родопите, докато пиша за теб. Кой са тези горди собственици на лъскавите лимузини, кой ги кара, чии са? Нахаканите кокошкари се изнизват с колите си към Столипиново; но за теб това вече не е важно, търсачо на Любовта.

ПОСЛЕСЛОВ:

  Приключвам тук темата за простосмъртния Петър Петров. В течение на месеца вместо разговор то беше някакъв монолог от моя страна. Все пак, мисля си, идеята ми беше: да представя съвсем не меродавно мнение, че достойнство в изкуството е и да не приемаш гримасите на цинизма, чиято меркантилност, според мен, не свидетелства за творчество и талант, а за

умението да се върти бизнес, което в никакъв случай не е зле, стига да не се превръща в самоцел и лакомия за приход. Изкуството олицетворявали в древността чрез Слънцето, като един от върховните богове за утрото на нашата цивилизация. Съжалявам, но Аполон не мога да си го представя в образа на меценат, на световния благодетел Дьорд Шорош (1930)***, като представа за Божествена искра, светлина и хармония в изпълнения с бяс и суетност мизерен живот на манипулирани чрез медийни реклами тълпи от консуматори – цел на всякакъв род бизнес в американизирания свят.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 16 sep. 2022

Илюстрации:

Винсент ван Гог (1853-1890), "Селяни ядат картофи".

Камий К. (1864-1943), любима на Роден (1840-1917). 

–––

* Писателят Христо Стоянов (1956): "Пиех на екс по 24 чаши водка на ден", 5 апр. 2018,

 вж. https://www.bgdnes.bg/Article/6799612

** Писателят Калин Терзийски (1970): "Спя със седем жени. Любя и Ивана, и Елен, и още пет, свободен човек съм", 22 юни 2022, вж.  https://www.mila.bg/article/5592755

*** Джордж Сорос (1930), вж. https://www.vesti.bg/sviat/miliarderyt-vinoven-zavsichki-zlini-po-sveta-6150314: "Защо името му е в основата на толкова много конспиративни теории". Бел.м., tisss.