ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (899.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (899.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

   04 fev. 2001   

      
  Стр. 234: "едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен белег за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много жестока простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носи в себе си вече войната". Пасажът очертава кресливостта в България, тона на политическите речи, отношенията между политическите формации. Томас Ман говори още за: "кощунственото пренебрежение към разума", "греховното опълчване срещу истината", "просташки разюздания култ на един долнопробен мит", "престъпното подменяне на онова, което е било някога, с отживелиците", "мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци варяха своето отровно упоително питие". Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги читателю, не усещаш ли как тези "великолепни качества" се надигат и тук, в утрото на Свободата и Демокрацията за България? За репликата на университетския преподавател Марин Кадиев, че е време да захвана да пиша своя роман, ето отговор, който ми хареса, на стр.236: "Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато работата стане сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство".

  

  Външно откъм прозата на Томас Ман ("Вълшебната планина" и "Д-р Фаустус") се носи полъхът на Средновековие, когато т.нар. модерно, което вероятно ще да рече асоциативно размишление, едва-що сякаш прохождало, значи някъде от ХІІ-ХІІІ век. Същевременно едва ли има по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се покаже зараждането на изящна лекокрила проза в резултат от единоборство между тягостната средновековна схоластика и ренесансовата игрива радост от живота на героите в Бокачовия "Декамерон". В случая хер Т. Ман, като прилежен немец, заема образа на средновековен наблюдател, преследван от желание в едно изречение да побере и сюжет, и следствие, и поуки, съпровождащи всяко важно послание. Отвъд тази изчерпателна, уморителна словесност, която всмуква всичко наоколо, изгазиш ли тресавищата на обстоятелствеността, оказваш се пред лазурна лагуна – златист пясък приятно скрипти под нозете ти, тюркоазено сини топли, едва-едва полюшващи се романтични вълни те прегръщат и целуват, небето синее. То е самата Флоренция, Човеколюбието с главна буква, опиянението, че макар да си сексуално обусловен от бесовете си, си много специално, уникално същество със свой неповторим образ.

  Някъде към 1980 г., поетът Любомир Левчев (1935-2019) изрецитира "Бездарието е фашизъм". Дойде времето полека да започнем да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност, защитавана със зъби и нокти, и с надменни заядливи крясъци идея, колкото и приятна на вид, си остава все бездарие. Понеже е куха, посредствеността вири нос: тя е назидателна, раздава присъди и я тресе гняв. Непостижимо за идиота е да разбере евангелското "Люби врага си повече от себе си".

  05 fev. 2001

  Стр. 257... Като обяснява изобретената от самия него дванайсеттонна – или серийна техника на композиране, литературният герой Адриан Леверкюн говори за това, което бих назовал интервали в изкуството: места, където без да звучи в буквалния смисъл, мелодията отзвучава в съзнанието; ако е художествен текст, читателят съпреживява изтеглени от своя личен опит, макар пропуснати от автора, подразбиращи се ритъм и логика на изобразените късове живот. Тези ловко пропуснати от автора места правят тъканта на творбата прозирна, изкушаваща човека от публиката да посегне и пожелае сам да досътворява. Изкушеният, вече подобно на влюбен, започва да мечтае, да се тревожи от... какво ли! – от нещо, което иде за него вече не отвън, а от дълбините на собственото му съзнание, от собствената му душа. Между Атанас-Далчевите бележки за света на изкуството е и парадоксалното откровение: "Вдъхновяват ни за работа (…) несъвършените творчески проявления, които като че ли изкушават да бъдат завършени чрез нас".*

  Чудно се получава. Както вчера, докато се разхождаме по двата бряга на рекичката Дерменка току над покрайнините на с. Първенец с Емил** и жена му Весна... Джапаме из калта по високия бряг в търсене на брод, и по едно време взех да се притеснявам, и защо? – сякаш не ни е писано да преминем отвъд! Двете висящи мостчета стихията яростно разхвърляла из речния камънак и единият от двата моста, по-точно казано – отломките му, лежи като труп на загинал в сражение. Така, докато шетаме край кротко ромолящата като излегнала се сластно млада жена Дерменка, минава ми през ум – не, ами усетих с животински някакъв си вид нюх: че е нужно само да пожелаем, силно да пожелаем, и без какъвто и да е мост, както по опъната над дерето невидима нишка за миг ще се озовем на отсрещния бряг. Само силно да пожелаем. Нищо особено, нали!

  Интервалите в тъканта на творбата са заредени със зов за съучастие, стига авторът да е спрял на крайчеца над ромолящия в нозете му поток. Читателят, слушателят или зрителят, по инерция сякаш продължавайки да доработва прочетеното, докоснатото, чутото, видяното, преминава по невидима тънка връв в пространство, населено вече с пейзаж, образи, сюжет и идея от някога си вече лично преживяно. Фаустовски, някак призрачен, шутовски образ... Представям си го този читател, зрител, слушател: върви умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството го омагьосало, вече твори, макар и в онзи миг да не си дава сметка какви ги върши. Тъй де, че как може да се ходи по въздуха?! Логиката забранява тези детинщини, тези лудории. Гравитацията, която ни залепя за настоящото и материалното, пренебрежима сила ли е?! Материалното не обгръща ли като орехова черупка духовното?

  Стр. 270: Описание (фрагменти) на типичен женкар, някой си Швертфегер: "Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше стройните му нозе (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани "по симпатичен начин" за танц някоя от девойките (...) държеше всичко да бъде само симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. Той имаше задължения и неотложни флиртове из цялата зала". Просто "Фигаро тук – Фигаро там", пародия на мъжкар в любовните мечтания на суетните дами. Същият този нежен свят кудкудяка фразички, като: "Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте толкова сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен". В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да си потанцува точно с козела, т.е. с разгорещения фавн с козите копита, ей така, да завидят другите хитруши, които като посестримата си в този момент чрез умело разголена плът ловуват заслепени от похот мъжкари.

  Подобен тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: явяват се и там, където не ги очакваш, при условие: да е налице сладострастна женска плът. Те са в готовност винаги да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, фуста да завърти, бедра и ханш да люшне, с краче да тропне, лъстив премрежен поглед да им хвърли, да се кикоти или да примре като кокошчица пред герестия петльо. У Лев Н. Толстой, в романа "Ана Каренина", може би и във "Война и мир", се мъдри подобно описание за момци, които по балните зали ветрец на рояци довява с недвусмислените им мераци.

ВРЪСТНИЦИ

  Здрависване, нещо ритуално. Работили сме някога заедно, вярно – минали са доста години, доста вода изтекла, ала нали все пак отрязък от живота си сме писали статии под един покрив: редакцията на младежкия пловдивски вестник, макар всеки по свой начин и със своя идея. Няколко пъти съм търсил брод към него, след като се разлетя на късове старата редакция на "Комсомолска искра". Явявал съм му се притеснен, а и не притеснен, и в ролята на наивник (без да съзнавам, че се правя на глупак, за да му се надсмея), явявал съм му се и тържествуващ след поредна някоя моя лична победа над оскъдицата, с която общо взето сме свързани до гроб. Нему не случайно, един от трима, на 5 януари 1999 г., и не защото сме били приятели, а в знак на смирение дарих "Кардиф" (сборник от стотина страници, издаден на мой риск и разноски). Но не! Нито веднъж не го усетих с освободена душа, ни престанал внимателно да ме наблюдава. Думата "недружелюбно" не подхожда, защото човекът е любезен, бих рекъл: твърде внимателен, твърде учтив. И точно в това е недружелюбието и студенината. Нищо не ща от него; от негова страна е затаяване, обаче, и несъгласие по нещо основно, което навярно го дразни или притеснява. Вероятно е умен добър човек. В големия вестник, където го взеха да работи, младите журналисти го имали за еталон предвид неговата уравновесеност, вероятно стабилност в главоломно преоформящата се политическа истерия и клоунада около политическите промени в Пловдив... Решавам в една утрин с аромат на липа и лястовичи цвъртеж над балкончето ми: ценят го вероятно заради онова, което всъщност го няма у него, и именно затова човекът го изнесъл на показ.

  Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив, роден град за двама ни, на огряна от косите лъчи на февруарското слънце площадка под селския ресторант на село Храбрино, ресторантът по това време не работи... Разхождал си е кученцето – симпатичен весел пальок с клепнали ушенца и едри лапки. Тъкмо си тръгвали. Вижда спътниците ми (Емил Калъчев и жена му туркинята Весна), здрависват се, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка... И що беше това приклякане, Боже мой: ентусиазъм, че ме вижда?! Простил ли ми е, че сме различни, успокоил ли се е?

  Интересен ми е със затаената си драма. И да искам, не мога да помогна: така яко си е захлопнал сърцето! Тъкмо това ми напомня подчертаната му любезност този ден. И се чудя: чак толкова слабо ли е онова, което ни свързва като българи от една черга, в едно и също време***, кажи-речи, раждани, макар от двете страни на стената, помежду ни издигната от люто враждуващи сантиментални тъпаци и амбициозни кресльовци?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 fev. 2022

Илюстрации:

- Eugène Delacroix (1798-1863). Фауст влиза при Маргарита.

- Георги Петров, един от ценените журналисти на Пловдив.

___

* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., с. 22. 
** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). 

*** Роден е всъщност през 1944 г. Бел.м., tisss.