ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (898.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (898.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

   30 jan. 2001   

  Тези "приятели" ли са нашите говорители? Разградена и разколебана България на доверчивия простодушен българин стана идеалното място за фарисеи и книжници. Изненадва ме как авторите от вестничето на културните дейци в моя роден Пловдив говорят, както си представям, с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински, същия самодоволен мъж, най-млад сред министрите на соца с присъщата му надменност.  

  31 jan. 2001 

  Господа другарите, които подреждат отвращението си до озлоблението във в. "Арт-клуб", до такава степен ме притесниха с последния креслив брой от януари 2001 г., че сутринта подир нощта, в която до късно го четох, сутринта, значи, се събуждам целия схванат от нерви. От година насам не ми се беше обаждала острата болка в кръста – все едно двайсетсантиметров нож, забит до над коляното. Какво правят мои текстове сред посланията на недобити "партайци", като Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подвизаващи се там с авторитетната си титла университетски преподаватели? Слаба ракия ли съм, че ме зарадва фактът, дето отпечатали текста ми в предишния брой на вестника? Каква работа имам сред онези хубави хора там!

  Антракт за нашумелия роман "Името на розата"

  

  23 fev. 2002. 

  Читател от Харманли:

  – Струва ми се, дразни те не романът, ами отношението на елитарните лит. кръгове към Умберто Еко и съответно – елитарният статус, който книгата му е придобила. И за мен то е дразнещо... Това обаче, което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст. Има различни очи, през които може да се погледне към един испански галеон. През очите на адмирал Нелсън вероятно това е кораб с голяма водоизместимост, яка огнева мощ, но бавно подвижен и съответно – лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър мебелист-дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил чудесно свършена работа, тъй че и дърворезбите, и позлатеният дървен Сан Себастиан, монтиран при носа на кораба, биха изпълнили душицата му с възхищение, без изобщо да го интересува жестоката колониална политика на някогашна Испания. За хлапака, който играе на челик  – или испанския му еквивалент, на пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, докато за циничния еднокрак просяк на ъгъла при кръчмата "Пияната русалка" галеонът би бил само още един скапан кораб и благородниците, които слизат на брега – поредните супер-богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти, а и кой от тях съм аз, в момента когато романът "Името на Розата" се е оказал в ръцете ни, и не е ли едно от качествата на писателя да умее да гледа през различни очи? 

  Колкото до този роман като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота", както се изразяваш, това не важи ли и за която и да е друга книга? 

  Оправдаващият се автор:

  – Карамба, прав сте! Накарахте ме да се почувствам брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сух хляб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, решително избирам да съм едно от хлапетата, които играят на челик, обаче не край пристанището на Барцелона, да речем, ами по някоя от прашните улички на вашето Харманли. И ми водите в резултата с цели петстотин бройки. Това е положението! 

  Всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното си мнение. Обаче имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е общо мнение на огромна група почитатели на знатния професор, докато комай съм сам с отрицанието. Което е готино, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. Добре... предавам се, прав сте! Това слага ли край на спора ни? Викам, да минем към по-весела тема... Що се отнася до испанските галеони, над множество от подходи към галеона като могъщ боен кораб, пропътувал съм тържествено и храбро океана с над две дузини подобни галеони, които дързък авантюрист малоумник беше купил на безценица от залязваща латиноамериканска компания и пробваше през Атлантика на буксир да си ги довлече до Европейския материк за разфасоване, в скрап да ги превърне. Ахмашка му работа! Е, от далаверата ни нищо не произлезе. Океанът погълна почти цялата вехта армада от тежкоподвижни обречени корита – изпрати ги на океанското дъно, а като прилежен почитател на драмата, ме помилва, тъй да се каже, и така с плуване брус, на собствен ход се добрах до пясъчния златист чудесен плаж край Китен. Защо точно край Китен, ако питате, тук вече нямам смислен отговор.

  Бъдете здрав! Кеф ми е да спорим. Ако това може да се нарече спор. 

  Намесва се трети, вероятно херцогиня с латиноамериканска фамилия:

  – Не знам що ще да е това "морално предимство". Горният цитат ме кара да мисля, че ще е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Та си спомних за Джордано Бруно (и Чарлз Буковски е готин пример) и си се зачудих дали заради моралното предимство името му е стигнало до мен, или заради нещо друго?! Кому е нужно моралното предимство?

  Оправдаващият се автор:

  – Не ми е по-ясно, отколкото на вас, драга. И дали пък отговорът не е във въпроса? Истината не идва от едно място, а от много места, и обикновено сме свидетели как ни представят част от истината за нещо цялостно и завършено – както да речем, Цялата истина. Има притча при дзен-будизма как петима слепи гневно спорили какво е слон*. Ами че и Разпването на Иисус дали не е отговорът за т.нар. "морално предимство"?! Ако Вселената е дело на Свръх-разум (извънземни, Господ, Йехова, Аллах и прочие), основата на вътрешната ни вселена пак трябва да е духовна, а не материална, понеже материалното е в плен на времето, докато духовното или нравственото, демек, не е в плен на времето.

  Та така!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 fev. 2022 

–––

* ПЕТИМАТА СЛЕПЦИ И СЛОНЪТ  (древна индийска притча):

    Петима слепи вървели из пътя. Срещу тях се задал слон.

    – Пазете се, иде слон! – извикали минувачи към слепите.

    Любопитство обзело слепците.

    – А какъв е слонът? – попитали. – Покажете ни го. 

    Тогава минувачите помолили ездача: 

    – Спри за малко слона! Тези слепи искат да узнаят какъв е той.

    Ездачът спрял слона и петимата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория – крак, на третия – коремът на слона, на четвъртия – ухото, на петия – опашката. Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък. Тогава минувачите запитали слепците:

    – Е, сега вече узнахте ли какво е слон? 

    – Знаем, знаем! – отговорили петимата. 

    – Тогава кажете ни що е слон, според вас.

    Слепият, който опипал хобота, рекъл: 

    – Прилича на дебела змия, свита на кълбо. 

    Слепецът, който опипал крака на слона, възразил: 

    – Извинявай, грешиш! Слонът прилича на дънер. 

    Слепият, който опипал корема на слона, се изсмял: 

     – Ама и ти не си прав! Слонът е като бъчва за вода.

    Четвъртият, който се случил при ухото на слона, поклатил глава:

    – Ама че сте заблудени! Слонът е като листо на филодендрон.

    Онзи, който пипнешком изследвал опашката на слона, се обърнал към останалите: 

    – Ай, как се лъжете! Слонът съвсем не е, както го описвате, а е като корабно въже.

  Притчата онагледява едно от основните начала във философията на дзен-будизма, бел. м., tisss.