ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (861.)25 uni 1987
– Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?
– Той заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.
– Как така заминава! – тросна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, черти, па и с изопнато от гняв лице. – Защо ще си заминава?
– Отива си в неговия Пловдив... и край. Няма да се връща повече.
– Бяга, значи – проумя Шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир, уви го около дланта си. – Това тук виждаш ли го! – заплашва ме.
– Заслужава жив да не излезе оттук! – взе да се настървява и жена му.
– Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.
– Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си, през зъби изсъскано.
Гледам ги изпод вежди. Откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...? Та тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки образи, а гримаси на Ненавистта. Ами да, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.
– Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.
– Остави го! – рече сестра й. – Да върви, където си ще. Куфарите са му тук.
Слязох пипнешком по неосветеното стълбище. Вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаяват вечерната дрезгавина и соленият тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре мъждука квартална бръснарничка... Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, колкото е възможно по-късо. След разкрасителната процедура трудно ми е сам да се позная – придобил съм завършения вид на тъкмо амнистиран брадясал затворник. Само амнистираният затворник няма как да е с толкова помръкнали печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването, и откакто се помня, освен по лекари и зъболекари, не си падам и по бръснари. В трите случая, мисля, става дума за професионални касапи по вътрешно убеждение, заложени в характера им качества по рождение, по природа.
И се връщам унил при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.
– И ние идваме в Пловдив! – тържествен, обяви Шишко.
Пътуваме в безсмислени сладки разговори през цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и нейничкият свеж дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам, да не се анихилирам в сънливото душно купе.
От пловдивската жп-гара до жилището на родителите ми си наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито. Стъпва като на пружини, върти задника си край нас.
– После ще му хапнем и по едничко пиленце на грил – бъбри ми свойски, разнежен, пъхнал ръка под лакътя ми. – Баща им плаща. Ти хич не се тревожи. Грижи да нямаш!
Майка ми и сестра ми без ентусиазъм ни посрещнат. Насядали сме край масата във всекидневната. Слушах как обсъждаха нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора? Гади ми се от безумния бъбреж, от низа обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която, усещам, май не мога да престана да обичам. Сестра ми ме гледа със съчувствие и хапе устни.
Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и блестящи витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи" на пъпа на Главната. После и четиримата хлътваме в звънтяща от стъклария, никел, фаянс и алуминий закусвалня, където ни предложиха така любимите на Шишко препечени на грил пиленца. Шишко ме държи под око. Опитва се да е непринуден, мил, остроумен. Пуска плоски шегички, сам си се хили, залива си от смях под суровия войнствен взор на жена си. Жена му седи на стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (полъх от Омировата "Илиада"); шарени пера от мъжка яребица, вплетени в косите й, мисля си, само й липсват. От своя страна, аз пък замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като че ли му омръзна да се преструва на общителен – намуси се, тутакси щом се нахрани, и ни поведе към местното Окръжно управление на МВР, уж за справка по свои някакви си неоложни дела.
Настояваше да поговори с най-големия сред началниците. Сержантът на пропуска внимателно изслуша историята за прелъстеното и изоставено тъжно момиче. Обмени няколко приказки с някого по вътрешния служебен телефон. В мраморна светла стая с фикуси в огромни каци с клони до тавана ни прие шкембелия с домошарския изглед на огладнял чревоугодник. Изслушахме още веднъж в подробности историята за зле прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, гладният подполковник някак неприятно се втренчи в мен, докато Шишко ме топеше усърдно в казана с врелия катран, като обилно хвърляше сухи съчки да разпали огъня.
– И не ще да се ожени. И само ни разиграва. И въобще! – обобщи накрая.
– Я го виж! Ще я оправим ние тази работа! – рече подполковникът, и ни в клин-ни в ръкав, допълни: – И аз у дома си имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на разкопчаната си милиционерска куртка, опечален додаде: – Хем три са ми на главата! – Вирна показалец колкото показалка, заклати го срещу въображаем враг на подполковнишките щерки за омъжване в пространството високо над кратуната си, който враг май единствен само той виждаше. – Има си обаче начин да го вразумим!
Държа кратко поучително слово. После ни отпрати да си ходим по живо-по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни и щастливи, завтекоха се в бърз ход към хотела.
Тази нощ Ася преспа у дома. В моята стая, в моето възтесничко ергенско легло.
Късно вечерта от работа се прибра баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече, все едно не съществуваше за него...
Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се. И влизам в съседната стая, при майка ми. Баща ми рано заминал на работа. Можем да говорим като майка и син. Съветва ме да бъда решителен и прям, обвинява ме в мекошавост. Допуснал съм, според нея, да ме водят за носа някакви. Що за мъж съм! Това на какво прилича? Лицето й се гърчи:
– Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордяли с теб!
От очите й кристална сълза се изтърколи върху вплетените й една в друга длани.
– Батко-о, тя е посредствена. Тя дори не е хубава, батко! – хлипа сестричката ми.
На вратата на всекидневната плахо се чука. Сестра ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:
– Жоро тук ли е?
Канят я да влезе. Докато направи няколко стъпки да дойде при мен и ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...
Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития диван срещу рецепцията. Казах й, че няма да седя, а ще ме намери у нашите. Да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми... Като че нещо зависи от баща ми и онези двама смешници!
На два пъти след обяд звънили от улицата към входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не им отворил. Втори път Шишко надникнал откъм съседния двор. Открил, че в гостната, чийто прозорец от улицата не се вижда, все пак полилеят свети. Звънили пак и пак, и пак. И полилеят угаснал. Повъртели се тримата, ходили се назад-напред по тротоара пред черквата "Свети Георги", па си тръгнали.
На следната вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килера за прислугата на хотел "Родопи"**, там, където държат метлите, парцали, кофи, захабените непрани чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как да стигне до адреса на родителите ми. В процепа на заключената дворна врата откривам пощенски плик и в него лист: "Търсих те два пъти. Ако желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".
Същия ден надвечер администраторката в хотела безразлично, хладно ме изгледа:
– Лицата са освободили по обяд. Чухте какво казвам? Или не чухте! Напуснали.
Хукнах нагоре по стълбите. Двете стаи бяха заети от други някакви хора. Затичах се към пловдивската Централна гара. Пряка влакова композиция до Варна ще имат едва около полунощ, казаха от гишето за информация. Заради наплива от курортисти към морето понякога пускат по обяд допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат... Повече не можех да слушам.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
* Централната търговска улица с кафенетата, барове, киносалони, ресторанти, хотели, банки и пр. на Пловдив, където по традиция открай време местните и гости на града се разхождат, особено надвечер при хубаво време. Тук винаги кипи живот, веселие, само като за бохеми.
.png)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар