Той й говорил през сълзи колко много я обича и тя му рекла да не говори глупости. Тогава Коен се навел да подаде ръка на матадора, като знак, че не хранят лоши чувства. Нещо като прошка. И матадорът отново го ударил през лицето... – Ърнест Хемингуей (1899-1961), из глава XVII от бестселъра "Фиеста", когато авторът е на 26 години.
27 uni 1987
АСЯ (11.)
Глава VIII Епилог
Нарядко двигател на кола изпълваше нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с воня на отработени газове. Понякога чак тук, в моето легло, слушах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко разтворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време ми свиреше като присмехулник всяка августовска нощ откъм клоните на разпрострелите се акации, същински нощни часовои край къщата на моите родители. Луната, закръглена и обла, розовееща като мило моминско лице, надничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобно сред потръпващите листа и клони врабците и гургулиците – всяка птица как тръсва главица и после я пъхва отново под крилцето си. Накрая да спомена и яростното звънтене на комарите, които на плътни рояци се вдигаха от блатистите плитчини на реката винаги по това време на лятото.
Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Свети Георги" нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец полека започваше да захладнява. Като че в резките звуци, в трополенето на едва-що начеващия нов ден по-добре се спи, за разлика от нощта, когато въображението ти работи на пълни обороти, а новият ден едва започва, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.
Не бях ли постъпвал по съвест? Нали не бях лъжец? Нали не бях крадец на чуждо щастие? Но защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини! Как вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче и моли да ме изпрати... Или се изкачвам по тъмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна (току-що съм позволил бръснарят яко да ме окълца); подстриган и обезличен, като че ли отчаян, ала само външно, а всъщност: преливащ от упорит, стипчив и нагарчащ, та чак налютяващ оптимизъм, че о-о не, няма начин да не се измъкна сам от тази блудкава сантиментална история. Или разделям се с нея пред пловдивския занемарен хотел "Родопи", казвам й къде могат да ме намерят, с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко пък скъпите й близки; че насила нищо и никой, и никакви обстоятелства не могат да те принудят да се подчиниш, ако наистина има у теб гордост.
Е, и? Би трябвало да съм спокоен, доволен от себе си. Нали се засилих да си докажа нещо! В такъв случай какво повече да преживявам? C'est la vie*, печална моя неслучила Любов! Животът е пред теб. Нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или пет милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш? Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и с мрака, сам със себе си и с онова неспокойно зверче, което отвътре ръфа плътта ми?
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар