ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (860.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (860.)

  – Казах, че ще живеете дълго.

  – Знам – каза Ромеро. – Никога няма да умра.

  Чукнах по масата. Ромеро забеляза това. Той поклати глава:

  – Няма нужда да чукате на дърво. Биковете са най-добрите ми приятели.

  Преведох думите му на Брет.

  – И вие убивате приятелите си? – запита тя.

  – Винаги! – отвърна той на английски и се засмя: – За да не ме убият те. – Из глава ХVI от бестселъра "Безкраен празник" на 26-годишния Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  24 uni 1987 

АСЯ (9.)

Глава VI

  След обяд някой похлопа на вратата, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, буйна, яка, с вечно засмени очи и усет към лютите шеги, този път ядосана се горещи:

  – Този хулюган! Този гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде в наше село, да ни зачерни доброто момиче!

  От другата страна допълват:

  – Няма да оставим тази работа току-така. Той какво си представя!

  Отворих и в квартирата ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

  – Джорьо!... Дай да се разберем – подхваща майка й и притеснена кърши ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

  – Родителите ми не са съгласни.

  – Добре, а защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни лепваш? Хората какво ще рекат!

  – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

  Ася полекичка приближи, седна близичко край мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи. Буйната Петрана чак изхълца. Съзерцават ни умилени. Аз пък стиснах очи да не гледам цялата тази идилия. И Ася остана при мен.

  Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземен поток пулсираше тихо напрежение. Тя силно се привърза към мен. Подрежда, пере, чисти. В бурканче върху масата винаги стърчи букетче полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена, и същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме сапунисва, трие и суши с голямата й розова хавлиена кърпа. Често отскачаме до Балчик. Седнем на сипея край пристанището и слушаме мученето на тромавите параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче от Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай-докрай браздят залива под Балчик. На запад е курортното селище Албена. Още по-нататък са Златните пясъци и Варна. Там като че ли небето е по-ясно, по-синьо.

  Задъхани, изкачваме стръмнината по обратния път. Настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково... Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващите си изобилни, досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртва шума, суха трева и бурени – като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите. От класната стая тичам в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса с нейното бурканче полски цветя. Поемата съм озаглавил "Завещание". То не е само подражание на Вийон... Причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимостта да кажа сбогом на илюзиите си от студентските ми години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтичната поза на млад и красив благородник, защитник на унижените и оскърбените. По някое време, същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася. Дотичала е през локвите и дъжда от училищния двор.

  – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

  – Добре мина. Ще ме оставиш ли! Пиша.

  И тя се свива в далечното ъгълче на леглото до прозореца с някоя книга в ръце. След три или четири часа, когато ставам от масата, за да си легна, намирам я заспала, отметнала едната си ръка като хлапенце, другата пък, свита в юмруче, е подложила под брадичката. 

  – Хайде, душко, стани! Стани да оправя леглото.

  – А!... Какво има? – говори ми сънена. – Какво каза? Кажи де!

  Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила. Захваща сама да оправя. Лягаме. Гушва ме, дъха ми в ухото:

  – Обичаш ли ме, а? – Шепне: – Кажи, обичаш ли ме!

  – Обичам те.

  – Но това не е твоят глас. Естествено го кажи. С твоя глас.

  – Обичам те. Сега бива ли?

  – По-добре е.

  – Хайде да спим вече.

  – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

  Гласът ми дрезгавее в тъмното:

  – Кой ти каза?

  – Никой. Кой да ми каже! Ти не ме ревнуваш. Хич не ме ревнуваш.

  – Напротив, ревнувам те. Ама не го показвам.

  – Лъжеш. Защо не ме ревнуваш, а? Кажи де.

  Замълчавам... Притиска се, сплита ръце около шията ми. Дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея и се обръщам по гръб. Гледам отразените върху тавана пламъчета откъм капака на печката. Опитвам се да проумея – да определя звуците от стичането на небесната вода иззад прозореца, шумовете отвъд монотонния ръмеж и капчука, яростното свистене в пролуките и свирнята на добруджанския ветрец, с който е изпълнена нощта. Дълго не заспивам.

  Понякога, без да го желая, ей така някак мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва... Обикновено се оплаква от мен на Данко. И Данко, с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

  – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро! – Намига ми скришом.

  В края на април Ася откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Стана наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено тя желае бебето, но и не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирението на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че – въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда неизвестността кога ли най-сетне ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани един към друг. Подпитват ни общи познати кога ще ни е сватбата, къде смятаме да живеем. На такива въпроси избягвам да давам отговор. Тя повдига рамене:

  – Не знам. Каквото Жоро каже.

  Директорът Петков ми съобщава на четири очи, че вече говорил за нея в "Народна просвета", зам.-началник на Окръжния отдел в Толбухин, някой си Вичо Димитров. Та ето, и въпросният Вичо е готов да съдейства Ася да бъде приета като задочна студентка в Шуменския педагогически институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

  – За просветата ни вие с Ася сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви изоставим, я! Знаеш ли – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш в селото. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. Пък с теб ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

  Мълча. Въодушевен, той продължава окуражително:

  – Къща ще ви се намери, ако това те притеснява... Тук е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пипер, краставици, зеле, марули. Хайде, изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася. Ще видиш колко хубав е животът на село.

  Два пъти пътуваме с междуградския автобус до Толбухин**. Първия път заради лекарска комисия. Ръми вездесъщият дъждец. Прескачаме и газим из локвите на областния им център, който ми мяза по-скоро на занемарен селски мегдан, лутаме се из късите улички около центъра, докато открием най-после Акушеро-гинекологичното отделение.

  Седнали сме на кожен диван пред някаква врата. Ася се е притиснала в мен. Изчервила се е до кръв. Усещам, че трепери. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат, навели очи. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Тя се е вперила в мен. Надигам се.

  – Вие сте дотук! Какъв сте й? – измери ме докторът от глава до пети.

  – Ние сме заедно – каза тя.

  – Да почака! – И като я пропусна пред него, затвори зад гърба си.

  След малко вратата полекичка се отваря и тя, с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я на скута си, прилежно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

  – Не разрешават!

  – Що?

  – Не обясниха. Само казаха, че не може.

  Почуках, влязох. Лекарят е гърбом, медсестрата пише нещо, вдигна очи.

  – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

  – Защо настоявате да абортира? – отлепи се от прозореца лекарят. – Тя не можа да обясни.

  – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

  Огледа ме от главата до върховете на обущата ми. Помълча, като нещо да размисляше.

  – Разбирам. 

  – Как й беше името? – Взе да си отбелязва медсестрата нещо в книжата, разпилени на бюрцето й. 

  – И като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка – рече лекарят.

  Стана и излезе с мен в коридора, втренчи се в нея... Към пациентите си мнозинството лекари се отнасят професионално; професионално етично, искам да кажа. И този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

  На 11 май, четвъртък (в четвъртък съм роден) й направиха аборт***.

  Разкошен слънчев ден... По връхчетата на дърветата се появили нежни бледозелени листенца. От дворчетата ухае на люляк и акация. Пеперуди прехвърчат, жужат пчели. Ниско над главата ми лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим по силно разкаляна улица. Внимателно изобикаляме по-големите локви, пък и тълпите от хора в тъмнокафяви и черни дебели зимни дрехи, в домашно плетени вълнени пуловери, в обуща и галоши с незасъхнала по тях мазна кал. Минаваме край няколко сергии, прострени насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт сини терлички, бебешки терлички бяха. Приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно на стъклената витринка. Отдъхнах си, когато мълком бавничко, едва пристъпвайки, продължихме нататък.

  Щом се прибрахме в Гурково, зави се презглава с онова мое изтъркано старо – спомен от студентските ми години в София, вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден. Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – най-древния жизнен град в Европа

Plovdiv, edited on 14 jan. 2022

Илюстрации:

- Безкрайни дъждове валяха през онази пролет.

- Продавачките често сами си плетат стоката****. 

___

*

Завършва, както сте разбрали,

Вийон сега завета свой.

Камбанен звън като погали

слуха, елате в пъстър рой:

умря на любовта герой,

носете дрехи с ярък цвят –

да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

Из "Заключителна балада", превод на Пенчо Симов. Вийон (1430-1463) е същество  свръхчувствително, прехласнат по живота спонтанен, покъртително откровен поет. Благодарение на това след дълго пътуване през вековете идва при нас – живите и грешните днес, гледа ни учуден и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". От предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. в изд. "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Франсоа Вийон.

** Днес Добрич. 

*** За аборт се плащаха 30 лева, но аборта й, заради епилепсията, го извършиха безплатно.

**** Това са обикновено бедни женици на възраст, които и сега можете да откриете край жп-гарите, авто-гарите, по паркингите около огромните лъскави витрини на европейските супер-вериги за търговия у нас, които изкушават с хищния блясък на ловки търговци. Бел.м., tisss.