ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (855.)
Тя стоеше с чаша в ръка и забелязах, че Робърт Коен я гледа. Предполагам, така е гледал неговият съотечественик, когато съзрял Обетованата земя. Разбира се, Коен беше доста по-млад. Но в очите му се четеше същото очакване на човек, видял онова, което му се полага. Брет беше дяволски хубава... – Из глава III на "Безкраен празник" (1926), Ърнест Хемингуей (1899-1961)
12 uni. 1987
АСЯ (4.)
Глава ІІI (продължение)
Защо ли я поканих да прекараме заедно вечерта! Тя защо се съгласи? Чаках я пред входа на селското кино, а когато започна прожекцията и тя се появи притеснена, но и доверчива, прекосихме улицата, двора на училището отсреща, бутнах предварително открехнатия отвътре прозорец на първия етаж, и така, през занималнята за децата от предучилищната група, сетне нагоре по голямото парадно стълбище и се вмъкнахме в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона и сетне, като пъхнах цигара между зъби, кръстосах крак върху крак, разположил се в директорския трон. Извърната настрани, тя седна на диванчето пред мен... Топли ръце над печката, разглежда ме.
– На колко си години?
– На осемнайсет – излъгах.
– Значи си една година по-малък.
– Има ли значение!
– А ти как мислиш?
– Не мисля. Хайде да потанцуваме!
Танцуваме. Опитвам да я прегърна. Дърпа се, забива лакти в гърдите ми, а когато посегнах да разкопчея зелената й плетена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:
– Не пипай.
Ами добре! Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме се дали някой в киното не ни е усетил, дали не са разбрали, че сме заедно... Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения пушек. Минахме на пръсти пак по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, загледа ме пронизващо, ще пробие две дупки в мен:
– Затвори очи!
– Що-о-о?
– Ей така. Затвори очи, ти казвам!
– На колко си години?
– На осемнайсет – излъгах.
– Значи си една година по-малък.
– Има ли значение!
– А ти как мислиш?
– Не мисля. Хайде да потанцуваме!
Танцуваме. Опитвам да я прегърна. Дърпа се, забива лакти в гърдите ми, а когато посегнах да разкопчея зелената й плетена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:
– Не пипай.
Ами добре! Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме се дали някой в киното не ни е усетил, дали не са разбрали, че сме заедно... Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения пушек. Минахме на пръсти пак по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, загледа ме пронизващо, ще пробие две дупки в мен:
– Затвори очи!
– Що-о-о?
– Ей така. Затвори очи, ти казвам!
Затварям очи. Усетих плътна, леле, каква целувка! Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна, и като ми помаха за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни, плюх. Беше инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как ли да заспя – прехвърлям наум цялата вечер. Ама че глупак! Усещам се замаян, хем въпреки това, тъничка струна в мен звънти, звънтиии. Май съм щастлив.
След два дена Бекир – едро турче, мой ученик от VIII клас, със заговорнически вид положи на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:
– Писмо от Асито имаш, другарю*.
Заоблен, типично по женски, почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!" Пъхнах писъмцето й в джоба. Защо пък не!
И наистина я видях там пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци, само наше величество може би знаеше. Поизчакахме шумната компания да нахълта в киносалона и по познатата вече котешка пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора на втория етаж, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах от редицата легла едно до прозорците, по-далеч от вратата, срещу шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика. И лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и ме целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата й зимна рокля, замотах се с белите й дълги чорапи, запратих високите й сини, модни ботушки през две и три легла настрани. Единият ботуш изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел...
Заредиха се дни на очакване. Кога ли пак ще я видя? Вътрешно съм спокоен, все ми е едно, нали нищо от мечтаното и планираното не откривам в тази плътска история! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, дето съм си цар и просяк, дращя пак същите печални безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънца истина, обхванат от добро самочувствие, че съм нещо различно от всичкия толкова обикновен свят наоколо, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли само криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Наближава пролетта. Месец-два, още съвсем малко, съвсем мъничко, ще доплувам до бреговете й, отрупани с цветя, с аромат на любов.
Започнах по веднъж седмично да прекосявам къра до Балчик и няколко пъти с мен идва Данко. После вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите, връхлитащи и разбиващи се току под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце. И не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, не аз я търся, нали! Качваме се от Гурково в рейса за Варна: аз – върху някоя от по-предните седалки зад шофьора, тя пък – в най-отдалечения ъгъл, сама на седалка, привидно непознати. Слизаме на Балчишката автогара... Аз вървя напред, тя – подир мен. Движим се по най-стръмното към брега, промъкваме се по криволичеща край свлачището пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я насред малка, колкото носната ми кърпа поляна с изсъхнала сива тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…
След два дена Бекир – едро турче, мой ученик от VIII клас, със заговорнически вид положи на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:
– Писмо от Асито имаш, другарю*.
Заоблен, типично по женски, почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!" Пъхнах писъмцето й в джоба. Защо пък не!
И наистина я видях там пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци, само наше величество може би знаеше. Поизчакахме шумната компания да нахълта в киносалона и по познатата вече котешка пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора на втория етаж, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах от редицата легла едно до прозорците, по-далеч от вратата, срещу шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика. И лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и ме целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата й зимна рокля, замотах се с белите й дълги чорапи, запратих високите й сини, модни ботушки през две и три легла настрани. Единият ботуш изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел...
Заредиха се дни на очакване. Кога ли пак ще я видя? Вътрешно съм спокоен, все ми е едно, нали нищо от мечтаното и планираното не откривам в тази плътска история! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, дето съм си цар и просяк, дращя пак същите печални безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънца истина, обхванат от добро самочувствие, че съм нещо различно от всичкия толкова обикновен свят наоколо, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли само криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Наближава пролетта. Месец-два, още съвсем малко, съвсем мъничко, ще доплувам до бреговете й, отрупани с цветя, с аромат на любов.
Започнах по веднъж седмично да прекосявам къра до Балчик и няколко пъти с мен идва Данко. После вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите, връхлитащи и разбиващи се току под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце. И не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, не аз я търся, нали! Качваме се от Гурково в рейса за Варна: аз – върху някоя от по-предните седалки зад шофьора, тя пък – в най-отдалечения ъгъл, сама на седалка, привидно непознати. Слизаме на Балчишката автогара... Аз вървя напред, тя – подир мен. Движим се по най-стръмното към брега, промъкваме се по криволичеща край свлачището пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я насред малка, колкото носната ми кърпа поляна с изсъхнала сива тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…
Назад – пак по същата пътечка. Спирам се. Сядаме върху извишаващо се над плажа с плискащите се тъмносиви вълни в прибоя местенце, на ръба преди скосен като със замах къс земя. Десетина метра под нозете ни долу огромни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат брега, после – оттегляйки се, все едно с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки, и то е вечният ритъм и вечната любовна мелодия на морската вълна и брега. Паля цигара, давам й да си дръпне от цигарата ми. Кашля. Излизат й сълзи на очите. Смеем се.
– Защо "Аси"? – казвам. – Трябва да е Ася. Има една Ася** у руснака Тургенев.
– Не знам. Така ме кръстили.... Аси се казвам, и не, не съм Ася. Но ти, ако толкова ти се иска, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.
– Ще ти викам Ася.
– Хе! – стрелка ме дяволито иззад очилата си с дебели рамки и голям диоптър.
И отново в междуселския рейс, и отново безразлични скучни непознати до Гурково. Автобусът се отклонява само веднъж – към Царичено, което е на километър или два от изхода на Балчик, да разтовари неколцината местни селяни с техните вечни чанти, бохчи, торби, кошници. Прави маневра, обръща с маневра назад-напред върху тясно площадче, после от разклона поема наляво и след шест или седем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовета в центъра, току пред зала "Славия"; Ася продължава още четири километра към следващата спирка, която е крайна спирка за шофьора и за машината му – ще преспят в село Тригорци. Нищо не знам за Тригорци, не ме интересува кой живее там, и какви са хората и как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече да иска от живота в Добруджа един 24-годишен млад мъж!
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Отвратителният ситен дъждец цял ден не спира да ръси и всичко от хотела навън е тъжно, та тъжно... Вмъквам се като лисугер при Ася и събличам натежалия от влагата балтон.
– Ама ти... Ти... тук ли смяташ да спиш?
– А че къде другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената снежнобяла вана в банята, гол, препасан с оскъдна хотелска хавлия през кръста.
Любим се нетърпеливо и много страстно. Крие ми се в завивките като заек в снежна пряспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое си време се кипря гол-голеничък и самодоволен срещу огледалото, любувам се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти, защо ли фанфарите не свирят! Вдигам телефона. Боже мой, ах, Господи Боже мой, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят? Не-е, на никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. Най-добре е никой за мен в този момент да се интересува. Хубаво ми е в тази хотелска стая. В леглото й лежи голо момичето, с което току-що съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачка от хотел "Амбасадор" е абсолютен мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.
Някъде след девет часа вечерта слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат ни и кошница цветя. С широкия жест на аристократ, денди или заможен тип, дето не си знае парата:
– А че къде другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената снежнобяла вана в банята, гол, препасан с оскъдна хотелска хавлия през кръста.
Любим се нетърпеливо и много страстно. Крие ми се в завивките като заек в снежна пряспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое си време се кипря гол-голеничък и самодоволен срещу огледалото, любувам се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти, защо ли фанфарите не свирят! Вдигам телефона. Боже мой, ах, Господи Боже мой, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят? Не-е, на никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. Най-добре е никой за мен в този момент да се интересува. Хубаво ми е в тази хотелска стая. В леглото й лежи голо момичето, с което току-що съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачка от хотел "Амбасадор" е абсолютен мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.
Някъде след девет часа вечерта слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат ни и кошница цветя. С широкия жест на аристократ, денди или заможен тип, дето не си знае парата:
– Два букета! Пардон... Четири букета от ей тези, червените лалета!
Пием руйно вино от глинени канички, пуша много специални цигари, "Филип Морис мултифилтър": вносни фъшкии с активен въглен; пише го, показано е върху кутията как никотина го поглъща активният въглен. "Що ли ги пуша тези цигари – мърморя, – като са им отнели най-сладкото, никотина?" Доста тъпичък опит за остроумие. Срещу мен е обаче момичето, и това ме въодушевява, все едно съм изпил сто грама водка.
Ресторантът долу е препълнен. Уж е зима, уж работен, делничен ден, а откъде са се домъкнали тук всички тези шумни хора! И оркестърът свири не дотам зле, справят се някак. Леле-е, танго! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е вярно. Танцуваме. На моменти бъркам стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам как ме разглежда с явно любопитство. И какво ли мисли! По дяволите, каквото ще да си мисли! Това си е нейна си работа. Важното е, че съм щастлив.
Качваме се пак в хотелските покои малко преди полунощ; до следния ден сутринта поставям свой много личен, чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати като братче и сестриче... На утрото откривам, че хотелският чаршаф под задника и гърба до шията ми е влажен, та и подгизнал, противно лепкав. Ай-й, откъде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме гузни по дебелите килимени пътеки долу към бара.
Тук е мистично тихо и пустинно. Пием от блудкавото им кафе. Поръчвам си същите цигари. Мултифилтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.
Разхождаме се край морето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско над пясъчната ивица, откриваме се с ръкомахане, подскачане и крясъци. Тържествен, соча да види какво съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, но не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна заличава имената ни. И ние тъй, прорязва ме, ще изчезнем някой ден от този хубав-хубав свят.
Връщаме се късно подир обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо. Данко иде угрижен насреща ми, когато вече тя си е отишла, след като съм се сбогувал с нея:
– Къде се изгуби? Търсих те навсякъде.
Дотук шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании и по различно време в течение на месец-два при различни обстоятелства си подаваме ръка:
– Приятно ми е, Аси.
– Приятно ми е, Жоро.
Наистина, няма ли кой в това Добруджанско село да ни запознае най-после?
Връщаме се късно подир обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо. Данко иде угрижен насреща ми, когато вече тя си е отишла, след като съм се сбогувал с нея:
– Къде се изгуби? Търсих те навсякъде.
Дотук шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании и по различно време в течение на месец-два при различни обстоятелства си подаваме ръка:
– Приятно ми е, Аси.
– Приятно ми е, Жоро.
Наистина, няма ли кой в това Добруджанско село да ни запознае най-после?
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 09 jan. 2022
Илюстрации:
- 1866, Жан-Леон Жером. Пазар за робини в Древния Рим.
___
* "Другарю" беше официалното обръщение у нас между 1945 и 1989 г.
** Новелата "Ася" на Иван Сергеевич Тургенев (1818-1993) е писана през 1857 г. и публикувана за пръв път през
1858 г. в бр. I на Санкт-Петербугското списание "Современник". Това е история на нещастната любов.
Редакционният състав през 1856 г.: Д.В.Гончаров (1812-1891), И.Тургенев (1818-1883), Л.Толстой (1828-1910), Д.В.Григорович (1822-1899), А.В.Дружинин (1824-1864), А.Н.Островски (1823-1886). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар