ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (854.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (854.)

  – Робърт – рекох и го разтърсих. Той вдигна глава. Усмихна се, примигна.

  – Не говорех ли насън?

  – Да. Но не разбрах какво.

  – Ей, че гаден сън!

  – Вероятно пишещата ми машинка те е приспала.

  – Сигурно. Не съм мигнал цяла нощ.

  – Защо?

  – Приказвахме – каза той.

  Представих си картината. Имам неприятния навик да си представям приятелите си в леглото. Отправихме се към кафене "Наполитен" да ударим аперитив и да погледаме вечерната тълпа по булеварда.

– Из гл. II на "Безкраен празник" (1926), Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  12 uni. 1987 

АСЯ (3.)

Глава ІІI

  Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до началото на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, да изляза – ако не из полето, то по околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, преди година-две засадена елхова горичка и беше чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се вслушвам в неспирния добруджански вятър, свистящ сред елховите иглици. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с острия мирис на оборски тор и горени дръвца долитаха крясъци на селските гъски. Сойка току кацне върху храстчето наблизичко и любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а сойката отлита и в кристално чистия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

  Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви дървета и с непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех тук на воля да си мисля за преходността на живота и да се изпълвам със самочувствие, че може да не съм вечен, но живота си ще контролирам както опитен водач с тежък камион минава по криволичещ стръмен планински улей. Отвъд пътя, срещу гробището, като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през прорезите точно на това място до 1940 г. войската държала под обстрел пътя между Балчик и Каварна, за мен пустият бункер беше атракция, страховито някога си военно съоръжение, изгубило вече стойност. От вътрешността му кърът наоколо ми изглеждаше изпълнен с опасности, в състояние изненадващо да те атакуват, и за мен това също бе тръпка, вълнуващо преживяване.

  На срещуположния край над Гурково имаше рехава дива брезова горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки – и те самотно стърчаха сред мъртви и изсъхнали, затрупани от преспи сняг буренаци. Отвисоко през мъглицата с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова може би уютен февруарски хоризонт.
По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама старци самотници – дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му бе наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат обора), дуварите му, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове не бяха още заличени, но там вече се разхождаха само гарги, свраки или диви зайци ровеха за корени.

  Веднъж в късен януарски подиробяд потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, сипаха ми в порцеланова чаша кисело добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше вълшебни и жестоки приказки за отминали времена, когато тук кипял труд наред с веселие, седенки, сватби, кръщенки, годявки, ала и немотия, болести, смърт, погребения отеквали в отдавна задрямалите постройки. Задрямалото селце Македонка се рушеше като напусната от любов идея. сякаш пред очите ми. Мълчах и слушах унилите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като деца в непроходим лес, поправяха се, ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на безвъзвратно отминалите дни и години. Какво било тук, когато правели общото стопанство, а колко струвала литър газ или олиото през войната, как даскалът им румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменцата, чуел ли българчетата да говорят по български, с каква груба надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето замръзнало, та за сол и брашно, за газ и олио, вместо с каруци, мъжете от Македонка ходели до Каварна за напряко през морския залив и над неговите коварни дълбини с конски шейни по леда.

  Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се свирах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

  Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да послушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно изопнати като струна от напрегнатост, че нещо ето сега, в този миг може да се случи. Момичетата мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, зажаднели за любов, правехме се на заети в разговори, от които сякаш зависи светът. Повечето от тъкмо поизрасналите девойчета на селото бяха тук. 

  Дотегна ми всичко това и научих момците да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да иде да се натиска с някое от момичетата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

  – Ой, да ми падне Гинчето – провиква се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е, Гинче!

  Всички те явно желаеха едно и също, но им е било неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та уж се държаха шеговито, а пък просташки грубо. Нямах този дерт, ала сърцето ми бе студено; наблюдавах, изучавах ги, раздвоен от снизхождение и интелигентска ирония.

  Най-истинските ми лични часове бяха най-горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли. Седях си в изстиващата класна стая зад черни плюшени завеси и дращех печални стихове, докато на новичкия училищен стерео-грамофон се въртяха "Литургиите" на П. Чайковски с онази тяхна катедрална, по руски дълбока човечност. Така нанизах към дузина и половина стихотворения, от които лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство ли? А може би от желание да съм нужен на някого. Ама не, не на учениците, не и на двамата или трима приятели от селото. Този "някой" трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не тъпа напращяла дунда, която квака от ъгъла, за да привлече вниманието на мъжете.
Два пъти през седмицата в салона на Гурковския селски културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха на плочника край спирката, така че, ако киномеханикът – ниско, набито, яко момче, окъснее, ергените от селото понасяха лъскавите тенекиени кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената на театралния салон и сетне с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът бе почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията на филма, оттам долиташе цъкане на слънчогледово семе, въздишки, чат-пат звучна плесница, следвана от яко кикотене.

  Обикновено сядах сам на един и същи от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но не най-отзад, та да не ме разсейват в тъмното. После до мен започна да сяда и Данко, който сякаш се е чувствал длъжен да ми разяснява кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво иначе да бъбрим. Не беше свикнал с нрава ми, мълчанието вероятно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и тогава аз се радвах, когато долавях край себе си присъствието на този срамежлив, тих и верен приятел.

  След това нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там върху разхлопан, лепкав от мръсни пръсти стар магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабените грамофонни плочи: съставите "Мънго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати за мен поизрасли момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с механика, а и на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: "О-о-охо, ние още колко работи знаем!" Мъжкарите ги побутваха оттук-оттам, пощипваха ги, караха ги да се червят, поопипваха ги оттук-оттам, черпеха ги с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

  Измъкваме се от задименото стайче с грамофона и момичетата. Мълча си, а Данко току въздъхне: – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

  – Че какво да им забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичкото им си е нормално! – И както крачим по опустялата улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше. Без дума да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

  Веднъж след киното Данко извади снопче доста опърпани листове от голям формат ученическа тетрадка и при мъждивата светлинка над кухненската им маса, замляна в трохи и фасове от цигарите ни, ми прочете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но пък твърде близка, твърде позната тъга по отлитащите дни. Потрай, ще дойде и за нас пролетта, успокоявах го, после – и лятото ще дойде. Ще хукнем двамата с теб към плажовете край морето. И на всяка цена ще отскочим и до Русалка, онзи френски курорт там, зад Каварна, забранен за българите като нас, ще разгледаме и ще разучим как живеят френските знойни момичета, ще си отмъкнем по едничко, както два млади вълка мятат плячката си на гръб.

   Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

     

Plovdiv, edited 08 jan. 2022

Илюстрации:

- Ърнест Хемингуей, от когото се учех да пиша стегнато.

- Похищение на Левкиповите щерки, Рубенс (1577-1640).