ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (856.) Жизнерадостната самонадеяност, с която се бе върнал в началото на пролетта от Америка, се бе изпарила. Той още не се съмняваше в литературните си способности, измъчваше го само жаждата за приключения. А сега неговата самоувереност се беше стопила. Струва ми се, не съумях да обрисувам ясно Робърт Коен. Причината е там, че, преди да се влюби в Брет, ни веднъж не го чух да каже нещо, с което да се отличи от другите... – Из глава VI на "Безкраен празник" (1926), Ърнест Хемингуей (1899-1961)
16 uni. 1987
АСЯ (5.)
Глава ІІI (продължение 2)
На 8 март надвечер тя е в квартирата ми. Опитвам се да разпаля суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща на облачета пара. Потропване по стъклото. Излизам от стаята; полугол, почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.
– Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали. Нали знаеш, че мъжете тука сме малцинство. – Зад гърба ми съзира моята гостенка и новичкия училищен магнетофон "Грундиг", отмъкнат от кабинета ми по Български и литература. Стъписан: – Уф, ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.
– Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.
– Не знам! – напрегната е. – Може и да ме познава. На село всички се знаят.
Не желае да я гледам, докато се любим. В тъмнината очилата й с голям диоптър и дебели рогови рамки отразяват игривите пламъчета от разгорелия се огън. Когато я усетих след малко, доста възбудена, да се отпуска в ръцете ми, скочих от леглото и запалих лампата. Смъкнах й очилата. И насреща ми блеснаха две много... ама много сърдити, ококорени чудесни сини очи.
– Я! Ти си била хубава!
Не беше комплимент... Наистина едва сега открих колко е хубава: с това нейно леко вирнато носле, полудетската й брадичка и нежния русоляв мъх по горната й устна, с ореола от пшениченорусите й коси.
– Угаси лампата.
– Няма.
– Моля те.
– Не! – И тогава за първи път се любихме на светло. Разкош!
Рано сутринта, след като цялата нощ не сме мигнали, се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как бързичко прекосява селския площад пред общината, училището и Културния им дом, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък нямам занятия. Четвъртък ми е ден за проверка на ученическите писмени работи. Ами сега... целия този безкраен и унил четвъртък какво ще правя? Опитвам се да сметна след колко часа ще я видя отново.
Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично скита из полето наоколо, гони Михаля... Години по-късно ще узная как местните хора ме мислели за смахнат, дето бродя, според тях, безцелно из къра, други пък – повечето жени, си бъбрели: "Туй младото даскалче женено май ще да е, не се усуква покрай нашите моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да си се върне от гурбет".
На 25 март, събота надвечер, пак е при мен. В неделя на два пъти излизам, като си заключвам синеоката гостенка самичка в студената ергенска квартира: първия път – до селската кръчма за бутилка евтино вино и пакет жежки, тъкмо свалени от скарата кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата там горе, пред чието стълбище само преди месец Данко ни запозна. Години по-късно ще узная и че двамата с Данко били роднини.
Лежим. Похапваме. Бъбрим тихо и по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила Варненския техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа не по специалността, ами подир къс курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала две години по-голяма сестра, която се омъжила миналата година; пък баба й Анаста (Анастасия, майката на майка й от Брястово), на която е кръстена, живее и тя при тях в Тригорци, всички се радват на малката Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която задочно следвала медицина във Варна; майка й ходела на полето с жените от стопанството; баща й товарел зърно, изкуствен тор. Голям бил родът й: в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик и из околните села.
Наближава пет подир обяд, иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:
– Била си у леля ти Петрана.
– Знаеш ли баща ми колко е лош!
– Не знам.
– Ако усетят, ще ме спукат!
– Няма да те спукат.
– Лесно ти е на теб!
– Тогава ще дойда и аз, да го видя този лош човек.
– Само това остава! Баща ми ще извади чифтето.
– Толкова ли е страшен?
– Не е страшен, ама не знам какво ще направи.
– Тогава идвам!
– Не!
– Ти ли ще ми кажеш?!
– Стой си тук! Сама ще се оправя някак.
– Ще се тревожа за теб.
През рамо, като че ли учудена:
– Тъй ли? Пък ти не се тревожи.
– Що?
– Ей тъй на! Самичка ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.
Стана да си върви. Попивам я с очи как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:
– Искаш ли да се оженим?
Спря да се реше. Стои, вперила се в мен като ирландски снайперист с онези нейни сини, искрящо сини очи*:
– А ти искаш ли?
– Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.
Бъркам в джоба, избирам най-новичкото 10 стотинки. Вече сме вън, пред оградата, пред дворчето, и не се крием, на площада насред Гурково сме.
– Това "да", това "не" – показвам й.
Подхвърлям ловко монетата, като я завъртам с палец и я оставям да изтрополи на черупчестия плочник с мидите; удари се с весел звън, изтърколи се, гледам – лежи с цифрата нагоре.
– Значи, ще се оженим.
– Ча-а-акай! Завърти я сега за мен.
Втория път подхвърлям монетата, резултатът е същият. Тя обаче настоява:
– Завърти я пак. Пък каквото покаже...
За трети път проблесна във въздуха монетата, удари се с мек звън върху плочника, скочи, завъртя се и се изтърколи пред нозете ни с цифрата 10 нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас лъщи неумолимо и някак весело цифрата 10, което е яски на моя пловдивски уличен жаргон, ези, според официалните езиковеди, накъсо значи "да".
– Само до спирката, чуваш ли! – шепне, докато бавничко се мъкнем през площада покрай сградата на общината, край кръчмата и спортна зала "Славия".
– Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.
– Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!
С широк плавен жест на лявата ръка, хем от дън душа възмутен:
– Още не ме познаваш. Нека опита някой само да те докосне!
– Уф! – притеснена. – Нашите ще ме спукат.
Докато чакаме рейса от Варна през Балчик към нейното Тригорци, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, обградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:
– Може и да не ме изпращаш.
Най-сетне автобусът от Варна през Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се добруджански хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние с нея се качихме, тъй че по прашасалите вехти седалки подскачаме дружно из изровения като с шрапнели път (четири километра): неколцина миризливи манговци, бабка с плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад замътените стъкла на автобуса със странното усещане, че съм си напъхал ръката дълбоко в пазвата на Добруджа, която е здрава червенобуза селянка: ама толкова дълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.
На 8 март надвечер тя е в квартирата ми. Опитвам се да разпаля суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща на облачета пара. Потропване по стъклото. Излизам от стаята; полугол, почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.
– Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали. Нали знаеш, че мъжете тука сме малцинство. – Зад гърба ми съзира моята гостенка и новичкия училищен магнетофон "Грундиг", отмъкнат от кабинета ми по Български и литература. Стъписан: – Уф, ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.
– Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.
– Не знам! – напрегната е. – Може и да ме познава. На село всички се знаят.
Не желае да я гледам, докато се любим. В тъмнината очилата й с голям диоптър и дебели рогови рамки отразяват игривите пламъчета от разгорелия се огън. Когато я усетих след малко, доста възбудена, да се отпуска в ръцете ми, скочих от леглото и запалих лампата. Смъкнах й очилата. И насреща ми блеснаха две много... ама много сърдити, ококорени чудесни сини очи.
– Я! Ти си била хубава!
Не беше комплимент... Наистина едва сега открих колко е хубава: с това нейно леко вирнато носле, полудетската й брадичка и нежния русоляв мъх по горната й устна, с ореола от пшениченорусите й коси.
– Угаси лампата.
– Няма.
– Моля те.
– Не! – И тогава за първи път се любихме на светло. Разкош!
Рано сутринта, след като цялата нощ не сме мигнали, се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как бързичко прекосява селския площад пред общината, училището и Културния им дом, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък нямам занятия. Четвъртък ми е ден за проверка на ученическите писмени работи. Ами сега... целия този безкраен и унил четвъртък какво ще правя? Опитвам се да сметна след колко часа ще я видя отново.
Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично скита из полето наоколо, гони Михаля... Години по-късно ще узная как местните хора ме мислели за смахнат, дето бродя, според тях, безцелно из къра, други пък – повечето жени, си бъбрели: "Туй младото даскалче женено май ще да е, не се усуква покрай нашите моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да си се върне от гурбет".
На 25 март, събота надвечер, пак е при мен. В неделя на два пъти излизам, като си заключвам синеоката гостенка самичка в студената ергенска квартира: първия път – до селската кръчма за бутилка евтино вино и пакет жежки, тъкмо свалени от скарата кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата там горе, пред чието стълбище само преди месец Данко ни запозна. Години по-късно ще узная и че двамата с Данко били роднини.
Лежим. Похапваме. Бъбрим тихо и по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила Варненския техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа не по специалността, ами подир къс курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала две години по-голяма сестра, която се омъжила миналата година; пък баба й Анаста (Анастасия, майката на майка й от Брястово), на която е кръстена, живее и тя при тях в Тригорци, всички се радват на малката Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която задочно следвала медицина във Варна; майка й ходела на полето с жените от стопанството; баща й товарел зърно, изкуствен тор. Голям бил родът й: в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик и из околните села.
Наближава пет подир обяд, иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:
– Била си у леля ти Петрана.
– Знаеш ли баща ми колко е лош!
– Не знам.
– Ако усетят, ще ме спукат!
– Няма да те спукат.
– Лесно ти е на теб!
– Тогава ще дойда и аз, да го видя този лош човек.
– Само това остава! Баща ми ще извади чифтето.
– Толкова ли е страшен?
– Не е страшен, ама не знам какво ще направи.
– Тогава идвам!
– Стой си тук! Сама ще се оправя някак.
– Тъй ли? Пък ти не се тревожи.
– Що?
– Ей тъй на! Самичка ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.
Стана да си върви. Попивам я с очи как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:
– Искаш ли да се оженим?
Спря да се реше. Стои, вперила се в мен като ирландски снайперист с онези нейни сини, искрящо сини очи*:
– А ти искаш ли?
– Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.
Бъркам в джоба, избирам най-новичкото 10 стотинки. Вече сме вън, пред оградата, пред дворчето, и не се крием, на площада насред Гурково сме.
– Това "да", това "не" – показвам й.
– Значи, ще се оженим.
– Ча-а-акай! Завърти я сега за мен.
Втория път подхвърлям монетата, резултатът е същият. Тя обаче настоява:
– Завърти я пак. Пък каквото покаже...
За трети път проблесна във въздуха монетата, удари се с мек звън върху плочника, скочи, завъртя се и се изтърколи пред нозете ни с цифрата 10 нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас лъщи неумолимо и някак весело цифрата 10, което е яски на моя пловдивски уличен жаргон, ези, според официалните езиковеди, накъсо значи "да".
– Само до спирката, чуваш ли! – шепне, докато бавничко се мъкнем през площада покрай сградата на общината, край кръчмата и спортна зала "Славия".
– Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.
– Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!
С широк плавен жест на лявата ръка, хем от дън душа възмутен:
– Още не ме познаваш. Нека опита някой само да те докосне!
– Уф! – притеснена. – Нашите ще ме спукат.
Докато чакаме рейса от Варна през Балчик към нейното Тригорци, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, обградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:
– Може и да не ме изпращаш.
Най-сетне автобусът от Варна през Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се добруджански хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние с нея се качихме, тъй че по прашасалите вехти седалки подскачаме дружно из изровения като с шрапнели път (четири километра): неколцина миризливи манговци, бабка с плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад замътените стъкла на автобуса със странното усещане, че съм си напъхал ръката дълбоко в пазвата на Добруджа, която е здрава червенобуза селянка: ама толкова дълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 10 jan. 2022
___* Алюзия за реплика от разказа на Дейвид Д. Селинджър "Устата ми хубава – очите ми зелени". А там е по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех просто да се отлепя от прозата на Джеръм Д. Селинджър; на четирипистовия училищен магнетофон си бях записал кънтри-мелодия, та, докато звучи, четях на моите осмокласници епизоди от "Спасителят в ръжта". ** Яски и торки за пловдивчанина е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тези думички при играта на пари не само сред хлапаците от Пловдив; понякога значителна сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказала паднала на земята с герба или с цифрата нагоре.*** Зарът е хвърлен (според легендата, са думи на Цезар при започване на Гражданската война в Древния Рим през 49 г.пр.Хр.), синонимът на израза "Жребият е хвърлен" – нещата са решени от боговете и няма място за колебание. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар