ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (775.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (775.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)

  22 maj 1999

СТАРИ РАБОТИ 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни ми кабинета!" чух и когато – ученик в X клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", изнервен, настоях да придружа майка ми при посещението й в Приемната на Градския комитет на БКП, на ул. Васил Марков 5, в същата сграда, където някога бяха част и от редакциите на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка ми се противеше – било й вероятно неудобно да я виждам да се оплаква пред някакъв си чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право. След като, обаче, си бях виждал поне десетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта или репортажи в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа: да убедиш някого си в своето право.

  Тъй че ето ни с майка ми в единствения приемен ден от седмицата, висим ние пред тапицирана с тъмноалена изкуствена кожа врата, пазим си реда сред жени и мъже на възраст и с угрижен вид, всеки стиснал свитъчето си с документи. Дочакахме си ние реда, влизаме, майка ми обяснява на онзи зад бюрото нашия случай – че сме купили етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша* и значи, как едно от двете семейства – лейтенант от армията с младата си жена, се изнесло, но в две от четирите помещения друго семейство наематели не желае да освободи тези две стаи, независимо че им предлагаме дори по-слънчеви две стаи и пак на първия етаж, дето все още живеехме под наем, на улица Люлебургаз 17 в квартал Инвалиден**. Замяна – повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че имат насреща си хора с връзки, демек, хора на властта: туркинята – домоуправителка и активистка в ОФ, слухтяла – според съседи, за политическите настроения у махленците наоколо, и те не смеят да гъкнат.

  Та предлагали им двамата тарикати – кокалестият, дълъг като сарък (върлина) бай Слави (Радослав) и жена му – туркинята Надин, баща ми дърводелецът-мебелист да им даде 1500 лв. на ръка (шестнайсет месечни заплати в ДИП "Напредък"), а и били си харесали три от подредените в опразнения от лейтенанта хол, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза най-сетне в свой дом – махагонов шкаф за хола, изящна масичка за кафе и чай и червения плюшен диван с белгийска дамаска, мебели, които бе майсторил като за нас и им се радваше, че вече и ние ще можем да си каним гости. Милият! Беше готов да им хариже тези свидни вещи, но майка ми – люта семка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Ами това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното. Два или три пъти подпийнали мъже бяха пердашили моите родители в дворчето на същата тази триетажна къща на ул. Янко Сакъзов, та се прибирали в старата квартира насинени: с оттоци, охлузени и натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник покрай Хасково, нямаше как да знам, че лъгали сестра ми, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които към 50-годишния по онова време Бай Слави (Радослав), мераклията за червения диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете половин година по-късно, когато прибрал се у дома в отпуск по награда за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и ходех като собственик, ама и като терорист в нашия си имот – въртях се пред очите на същата онази компания побойници. Единият, 32-годишният по онова време Митко, беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на известен скулптор. Вторият беше кисело мрачно човече – братовчед на софийски някой си влиятелен генерал Врачев. Трети бе върлинестият Бай Слави, треньорът на гребците по каяк от някогашната "Марица" на пловдивската Гребна база. Там спях – долу в мазето, при кадифени черни паяци колкото палеца ми, и пак там за първи път през живота си между фугите на изгнилото дюшеме открих да щъкат светлокафеникави полупрозрачни скорпиони с навирен скорпионски нокът.

  Та размотавах се по двора, докато онези пляскаха белот и се наливаха с ракия. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна, занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, докато онези пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер със салата и внимателно ме мереха изпод вежди. Борис Дяволът сякаш се бе вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада... И не успяха да ме хванат отзад през раменете, та на два пъти бих шамари, ама не на Бай Слави, висок и жилав, треньора на гребците по каяк към пловдивското дружество "Марица", а на жена му – четирийсетгодишната туркиня****, че ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник; да бе ме уцелила, щеше да ме убие. Първия път се случи пред единия от тримата им сина и пред сащисания Бай Слави; втория път – след като вкупом се изтърколихме първо в дворчето, а от дворчето – на паважа пред хлебарницата, където плътна тълпа чакаше да извадят хляб от фурната. При бокса има ловко движение, което така и не успях да усвоя – ескиваж се казва: да се гмурнеш встрани от връхлитащия противник и той да ти се наниже сам на юмрука. Отстъпвах с лице към тримата (Бай Слави, жена му, сина им), и понеже туркинята беше най-яростна, най-запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два здрави плесника. "Ей сега ще отидем във Второ районно (МВР) те да те приберат" – реве ошашавен, безпомощен от изненада, че някой му се е оперил, Бай Слави. "Че какво чакате! – усмихвам се. Тъкмо и милицията да разбере какви изнудвачи сте!" – закрещях ухилен насреща им. – Какво се мотаете? Вървете, там само вас чакат!"

  Същия ден около обяд върху голям къс кафява амбалажна хартия щерката Живка на адвоката Васил Крумов – автор на сборник разкази за Родопите, долетя на улица Люлебургаз с късо послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", написано с молив, с едър разкривен почерк...

  Само че това по-горе става половин година по-късно. А сега... стоим ние с майка ми пред непознат мъж с восъчно лице зад бюрото. Какво каза майка ми, какво й отвърна Восъчният мъж, не помня; спомням си само, че онзи рече нещо рязко: Срещу кого сте тръгнали?***** Изнудвали ви и ви били. Ясно ли ви е, че това не са случайни хора; я да си вървите, откъдето сте дошли, и си налягайте парцалите! В този смисъл му бяха приказките – пиперливи, уж сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И... не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Защо е посаден в тази канцелария, да брани мошениците ли?! Че като се нервира този ми ти Восъчен мъж! Като скочи, като се развика... Издуха му се жилите на врата; блъска с юмрук по бюрото си: "Вън! Вън! Напуснете Приемната!" Целият се зачерви, блещи се, върти зъркели, ама зад бюрото, и не тръгва към мен. Сочи тапицираната порта да напуснем Приемната на ГК на БКП... Е, тръгнахме си. От средата на улицата обаче тичешком се върнах да разбера с кого съм имал честта... само да му видя името – кой е този идиот. На месинговата табелка се мъдри името "Георги Алексиев"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове или разкази се кръстосаха със същия този Георги Алексиев, дето ни крещя на мен и майка ми; не знам дали помни това, което аз помня. Видях го вече в друга светлина двайсетина години след онзи случай в приемната на Градския комитет на БКП. Видях го, и ех, имаше какво да харесам у него – майсторски написаните разкази и романи, да му посъчувствам дори, когато сами в жигулата му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик – родния град на майка ми и на Дяволския ни джинс, хвана да ми разправи за болната си майка и несговорчивата си съпруга.

  Ала спомените, особено когато са от възраст на романтичен идеализъм и яка вяра в справедливостта и доброто, са жилави, с бая дълбоки корени, упорити като гробищен троскот. Знаете ли какво е гробищният троскот?... Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на първия от петимата харманлийски братя, Бате Митко, та знам. Корените на троскота стигат до три и половина – четири метра дълбочина, а извадих точно единайсет метра корен от гроба на чичо ми в пловдивското общинско гробище край булевард Цариградско шосе. И си представете само как просвредляват плътта на мъртъвците тези корени и пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната гробищна трева.

  Не мога да ти простя, скъпи Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, и по-добър, според мен, дори от превъзнасяния твой почти земляк, от предложения за Нобелова награда по литература Йордан Радичков (1929-2004).

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 oct. 2021

Илюстрации:

- Юни 1966 г. – сватбата на Сийка Ряпова в с. Мичкюр.

- Юни 1966 г. – с Галя в отпуск по награда и сватбарин.

___

* Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, малка плоча бележи къде е била бесилката на д-р Васил Соколов, описан в романа "Под игото".

** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. Сестра му на този кмет леля Лучка живееше над нас с мъжа си Бай Борис и сина Петър Лозев. 

**** "Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като юмрук. Тосун бей води башибозука, бастисал Клисура през пролетта на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин – треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой я знае! – може пък и наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 

***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище (1952). До 1956 г. е политически офицер. Завършва право в Софийския университет (1960). От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. работи в ОК на БКП в Пловдив. Зам.главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на списание "Тракия". 

Георги Алексиев (1927-2011)

 За пръв път печата разказ 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.м., tisss.