ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (776.)
Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)
22 maj 1999
СТАРИ РАБОТИ
Продължение
Защо крещят, дявол да ги вземе? Защо думкат с юмрук по масата? Защо пулят очи като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното?! Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов от с. Миндя, Велико-Търновско, на втория етаж във ведомствена горска хижа, когато ни бяха събрали дванайсетина млади пловдивски поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията БКП казионният Съюз на българските писатели командироваше утвърдени, изпечени поети, писатели и лит. критици да ограмотяват младежта, да обясняват кое как се пише, с каква цел се пише, че извън соцлагера империализмът дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.
Защо крещят, дявол да ги вземе? Защо думкат с юмрук по масата? Защо пулят очи като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното?! Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов от с. Миндя, Велико-Търновско, на втория етаж във ведомствена горска хижа, когато ни бяха събрали дванайсетина млади пловдивски поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията БКП казионният Съюз на българските писатели командироваше утвърдени, изпечени поети, писатели и лит. критици да ограмотяват младежта, да обясняват кое как се пише, с каква цел се пише, че извън соцлагера империализмът дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.
Та сладко-сладко маститият, страховит с вида си на професионален побойник – пък той си и беше някогашен боксьор тежка категория! – Васил Попов захвана да рови из книжлето "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та изрече нещо, дето го няма в тази любима за възрастни и деца от моето поколение история. Обадих се плахо: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и пояснявам как е в книгата. Че по онова време с книгите на Екзюпери лягах и ставах, "Малкият принц" знаех кажи-речи наизуст. Ала масивният като канара едър мъж с изразителни торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина, чуваше се как лекият планински ветрец свисти и шушне в боровете току зад широко разтворените прозорци. "Така е, както аз казвам" – рече някак лениво Васил Попов. "Объркали сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща". Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафенце му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Вън! Веднага напусни!"
Тръгнах, но не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза... Седя, мисля си: ако се залети насрещу ми тази минимум 120-130-килограмова грамада от гняв и мускули, ще скоча в бодливите клони на бора отсреща. Ега си, състезавал съм се по бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (до 54 кг), обаче на неговата няма да стане! Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчат като хеликоптери над подредените една до друга пет ниски маси. С тебеширени лица ме гледат моите "добри приятели" Недялко Славов (1952), Тодор Чонов (1945), Веселин Сариев (1951-2003), Добромир Тонев (1955-2001), Минко Танев (1953), Иван Странджев (1953) и пр. Бяха се гипсирали, а над главите им като руски трактор "Кировец" бумти великият Васил Попов; повече не ме и поглеждат: "Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Е, па що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае, става това събитие* в района на Почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" – 2 км. след хижа "Здравец", двайсетина километра от Пловдив.) ...да слушам някакви си посредствени графомани!" Ей такива две-три ги изговори Писателят, па му мина: забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, аристократа с помпозното френско име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и половина новата черна волга с бяла (държавна, демек – софийска регистрационна табела), го откара на майната си; отиде, та се не видя. Ама че кофти работа, скапа му се настроението на Хубавия човек!
Човешки работи, мисля си, докато записвам тези куриозни историйки; карам 52-та си година. Писателят Васил Попов** се спомина едва петдесетгодишен; накъркал се до козирката и в луксозната си стая на пловдивския Новотел предал Богу дух както нерез в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско, a la село Миндя, грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм приятеля Михаил Берберов (1934-1988) какво му е мнението за писателя Васил Попов, докато беше жив Човекът от Миндя. "Васил е голям мъж – рече ми Мишо Берберов. – Сам се създаде буквално от нулата. Що жени са му минали през леглото!... Френски, испански, английски сам ги научи. На времето беше доста добър боксьор и в София всички му имаха страха." И друго, но вече не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на известната Латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас", или нещо подобно, която всяка година разпределя премии за литература. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е не само добър автор, но и сред добрите ни преводачи от испаноезична литература. Влязъл сравнително на възраст в писателското поприще, името му внушаваше и внушава респект дори и поради миниатюрната подробност, че не беше от авторите-примадони, които шестваха с червеното знаме на пищната "соц. правда" напред и нагоре по стълбата, която води надолу, и си устройваха животеца, като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея! Както казваме в Пловдив – плаче да му съдереш задника! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на грандоман. Дотолкова самовлюбена персона най-малкото няма как да ме изпълни с уважение баш пък заради хамалския си нрав.
О-о, и аз съм силно пристрастен, и моето мнение се влияе чат-пат от глупотевини, из мелочей, както казват руснаците.
Та замина си, значи, Васил Попов от хижата; иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев, пришълец от Ямбол в моя роден Пловдив, върти показалец в слепоочието си: "Аве, майна! Мислеше ли какво щеше да ти се случи? Ами че на мен – обръща се към останалата част кандидат-световни писатели с жълто около човката, – на мен, майна, мравки ми лазеха по гърба! Ей, пичове, това майна не знае с какво се разминахме, честен кръст!"
Трудно мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой насреща, колкото и за важен, колкото и за страшен да се мисли, Дяволският род на калугеровския и перущенския ми джинс се събужда, кикоти се: "Хе, още една слаба ракия!". Слаба ракия е чешитът, щом толкова се фука, щом толкова се ежи. Може да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо! И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали насреща ми.
Има любопитна версия, че някога достолепните жители в Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали на агората, с присъствието си да не им напомня поражението, което ги сполетяло. Алогична, чудна ми е психологията на тълпата. Лидери през всички досегашни епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази ме, Боже, от слаб духом, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствената си илюзия! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. Дори с най-върлия си душманин ще намериш как да се разбереш, когато сте насаме двамата; в множеството обаче човек понякога – особено ако е малодушен, т.е. податлив на манипулации, може и да го видиш с озъбена маска, безскрупулен, нагъл, тръгнал да брани Скулптурата от камък, която сам си е създал или ловки манипулатори са му създали.
Винаги са ме плашели и фанатизмът, и жестоката увереност в собствената правота, които изригват отвратителна енергия именно в конфликтни ситуации. Във върховите ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, и то не е мое откритие, а прозрение на класици в психологията, философията, литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и групово – и неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашат с юмрук: и някогашният партиен секретар на квартала, където живея, Димитър Стойков (през 1983 г.), и новооглашен лидер (през 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии, наедно с по-младичкия от мен скулптор Иван Тотев (1958), и десетимата колеги, подразнени от къса бележка, публикувана в "Отечествен глас" (14.I.1993 г.) на светкавично насрочен Педагогически съвет. И по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме прогонят от младежкия седмичник "Комсомолска искра", колегата Илия Зайков (1944-2011), нает да пописва на хонорар във вестника, ме е питал: "Що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за същия "приятел" от с. Брестник, Пловдивско, съм бил "помак и малко фашистче", за новопокръстения председател на една от най- първите опозиционни партии съм бил чисто и просто "комунистическа подлога". На Росито (Арусяк Агопян, 1943?) – секретарката по документацията в "Демократическо знаме" (от 19.V.1990 до 26.II.1991 г.) или "Хубавото Знаме", както го наричаха депутати във Великото народно събрание, който вестник едва в 19 броя опитваше да воюва с манталитета на партаеца, господинът пошушнал: "Ще се вдигнат концлагеристите (от концлагерите на Държавна сигурност) и ще ви подпалят къщите, каза ми господинът. Тъй че внимавайте, много внимавайте!" – жестоко притеснена ме предупреди Росито. Десетима колеги-учители, от своя страна, възмутени, че сами се разпознали, макар описани без имената, как щастливи бръмчат из бит-пазарищата на братска Турция и разпадащата се Югославия, пренасяха контрабандно през границата стока, както сами се хвалеха, ме приканваха да се отрека чрез същия пловдивски вестник "Отечествен глас" от написаното, публично да се покая. Иначе?! "Иначе ах, какво ще ти се случи!" Една от тези куфарни търговки, г-жа Крушкова (1943), собственик на имоти в Несебър или Созопол, късно вечер в течение на около седмица по домашния ми телефон ме заплашваше със съд. "Да знаеш, парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета! – ей така ми говореше тази фина, много изискана госпожа с нелек личен живот зад гърба си; синът й по-късно влезе в затвора заради убийство. – Бледа ти е, Жоре, фантазията каква мизерия ще ти се случи, реша ли да те влача по съдилища."
Тръгнах, но не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза... Седя, мисля си: ако се залети насрещу ми тази минимум 120-130-килограмова грамада от гняв и мускули, ще скоча в бодливите клони на бора отсреща. Ега си, състезавал съм се по бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (до 54 кг), обаче на неговата няма да стане! Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчат като хеликоптери над подредените една до друга пет ниски маси. С тебеширени лица ме гледат моите "добри приятели" Недялко Славов (1952), Тодор Чонов (1945), Веселин Сариев (1951-2003), Добромир Тонев (1955-2001), Минко Танев (1953), Иван Странджев (1953) и пр. Бяха се гипсирали, а над главите им като руски трактор "Кировец" бумти великият Васил Попов; повече не ме и поглеждат: "Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Е, па що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае, става това събитие* в района на Почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" – 2 км. след хижа "Здравец", двайсетина километра от Пловдив.) ...да слушам някакви си посредствени графомани!" Ей такива две-три ги изговори Писателят, па му мина: забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, аристократа с помпозното френско име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и половина новата черна волга с бяла (държавна, демек – софийска регистрационна табела), го откара на майната си; отиде, та се не видя. Ама че кофти работа, скапа му се настроението на Хубавия човек!
Човешки работи, мисля си, докато записвам тези куриозни историйки; карам 52-та си година. Писателят Васил Попов** се спомина едва петдесетгодишен; накъркал се до козирката и в луксозната си стая на пловдивския Новотел предал Богу дух както нерез в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско, a la село Миндя, грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм приятеля Михаил Берберов (1934-1988) какво му е мнението за писателя Васил Попов, докато беше жив Човекът от Миндя. "Васил е голям мъж – рече ми Мишо Берберов. – Сам се създаде буквално от нулата. Що жени са му минали през леглото!... Френски, испански, английски сам ги научи. На времето беше доста добър боксьор и в София всички му имаха страха." И друго, но вече не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на известната Латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас", или нещо подобно, която всяка година разпределя премии за литература. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е не само добър автор, но и сред добрите ни преводачи от испаноезична литература. Влязъл сравнително на възраст в писателското поприще, името му внушаваше и внушава респект дори и поради миниатюрната подробност, че не беше от авторите-примадони, които шестваха с червеното знаме на пищната "соц. правда" напред и нагоре по стълбата, която води надолу, и си устройваха животеца, като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея! Както казваме в Пловдив – плаче да му съдереш задника! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на грандоман. Дотолкова самовлюбена персона най-малкото няма как да ме изпълни с уважение баш пък заради хамалския си нрав.
О-о, и аз съм силно пристрастен, и моето мнение се влияе чат-пат от глупотевини, из мелочей, както казват руснаците.
Та замина си, значи, Васил Попов от хижата; иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев, пришълец от Ямбол в моя роден Пловдив, върти показалец в слепоочието си: "Аве, майна! Мислеше ли какво щеше да ти се случи? Ами че на мен – обръща се към останалата част кандидат-световни писатели с жълто около човката, – на мен, майна, мравки ми лазеха по гърба! Ей, пичове, това майна не знае с какво се разминахме, честен кръст!"
Трудно мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой насреща, колкото и за важен, колкото и за страшен да се мисли, Дяволският род на калугеровския и перущенския ми джинс се събужда, кикоти се: "Хе, още една слаба ракия!". Слаба ракия е чешитът, щом толкова се фука, щом толкова се ежи. Може да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо! И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали насреща ми.
Има любопитна версия, че някога достолепните жители в Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали на агората, с присъствието си да не им напомня поражението, което ги сполетяло. Алогична, чудна ми е психологията на тълпата. Лидери през всички досегашни епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази ме, Боже, от слаб духом, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствената си илюзия! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. Дори с най-върлия си душманин ще намериш как да се разбереш, когато сте насаме двамата; в множеството обаче човек понякога – особено ако е малодушен, т.е. податлив на манипулации, може и да го видиш с озъбена маска, безскрупулен, нагъл, тръгнал да брани Скулптурата от камък, която сам си е създал или ловки манипулатори са му създали.
Винаги са ме плашели и фанатизмът, и жестоката увереност в собствената правота, които изригват отвратителна енергия именно в конфликтни ситуации. Във върховите ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, и то не е мое откритие, а прозрение на класици в психологията, философията, литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и групово – и неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашат с юмрук: и някогашният партиен секретар на квартала, където живея, Димитър Стойков (през 1983 г.), и новооглашен лидер (през 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии, наедно с по-младичкия от мен скулптор Иван Тотев (1958), и десетимата колеги, подразнени от къса бележка, публикувана в "Отечествен глас" (14.I.1993 г.) на светкавично насрочен Педагогически съвет. И по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме прогонят от младежкия седмичник "Комсомолска искра", колегата Илия Зайков (1944-2011), нает да пописва на хонорар във вестника, ме е питал: "Що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за същия "приятел" от с. Брестник, Пловдивско, съм бил "помак и малко фашистче", за новопокръстения председател на една от най- първите опозиционни партии съм бил чисто и просто "комунистическа подлога". На Росито (Арусяк Агопян, 1943?) – секретарката по документацията в "Демократическо знаме" (от 19.V.1990 до 26.II.1991 г.) или "Хубавото Знаме", както го наричаха депутати във Великото народно събрание, който вестник едва в 19 броя опитваше да воюва с манталитета на партаеца, господинът пошушнал: "Ще се вдигнат концлагеристите (от концлагерите на Държавна сигурност) и ще ви подпалят къщите, каза ми господинът. Тъй че внимавайте, много внимавайте!" – жестоко притеснена ме предупреди Росито. Десетима колеги-учители, от своя страна, възмутени, че сами се разпознали, макар описани без имената, как щастливи бръмчат из бит-пазарищата на братска Турция и разпадащата се Югославия, пренасяха контрабандно през границата стока, както сами се хвалеха, ме приканваха да се отрека чрез същия пловдивски вестник "Отечествен глас" от написаното, публично да се покая. Иначе?! "Иначе ах, какво ще ти се случи!" Една от тези куфарни търговки, г-жа Крушкова (1943), собственик на имоти в Несебър или Созопол, късно вечер в течение на около седмица по домашния ми телефон ме заплашваше със съд. "Да знаеш, парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета! – ей така ми говореше тази фина, много изискана госпожа с нелек личен живот зад гърба си; синът й по-късно влезе в затвора заради убийство. – Бледа ти е, Жоре, фантазията каква мизерия ще ти се случи, реша ли да те влача по съдилища."
За всекиго от споменатите дотук бих потвърдил: Ех, да, добър по душа, талантлив в своята си област, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода си всеки от тях е грижовен, страдащ от неправдите. Но защо, получил синапено зрънце власт, всеки от тез добри хора ми се рони пред очите като пясъчна кула от вълните на морския плаж!
Завършвам текста за моя баща и за нищожна част от грандоманите в моя си живот... с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил този сътрудник на вестника, фотографът Красен Бурханларски (1951) – този му бил виновен, онзи му бил виновен, всички са му задължени, всички били гадни. Пяна му хвърчи из устата, показалецът му боде тавана. Случва се в стайчето на студентския ни вестник "Софийски университет", в далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях назначен с конкурс едновременно за коректор и стилов редактор там. Четирима сме свидетелите на изпълнението му: аз, Владо Даверов (1948), Явор Цаков (1950) и касиерът ни от Силистренско Али Байрямов (1940), зяпаме ние пумпалестият чешит как се горещи, как вилнее. Тримата си трайкат. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, запоти се яко този Красен: стои задъхан, разкрачил се като Боримечката сред стайчето, пъхти като риба на сухо. Рекох полечка: "Май много си се харесваш ядосан, а!" И женчото, като шибнат през лицето с камшик, истерично изцвили, излетя мигом от редакцията на студентския вестник. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 29 oct. 2021
Илюстрации:
- Писателят Васил Попов (1930-1980) в целия си блясък.
- 1964 г., баща ми с любимия мотоциклет NSU 500 куб.см.
–––
* Когато дори в най-банална случка участва велик човек, велика личност, това вече не е банална случка, а събитие от исторически мащаб, важна за цялото човечество. Поне така мислят и пишат повечето от литературните критици, и не само у нас, в България.
** Писателят Васил Попов (1930-1980 г.) от с. Миндя, Великотърновско, следва Право няколко семестъра задочно. Според представители на лит. критиката у нас, не получил дължимото внимание приживе, но един ден ще се изучава в училище като един от класиците на българската литература, редом до Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров. Васил Попов скандализира с поведението си както в личния си живот, така и в творчеството. Обича да обикаля кръчмите нощем, а да пише – кога се прибере. Марин Георгиев (1946) от с. Биволаре, Плевенско, си спомня: "Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш бе винаги до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен – по онова време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди. За силата му, стигаща до грубост (с един удар счупил мраморна маса); за неговата безцеремонност с жените (вечните наши спътнички – повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях той все имаше по няколко на масата си. Ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежката си космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още си беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара". Васил Попов е истински бохем. Обича да прекарва свободното си време на чашка сред шумна компания. Според мен, е един от най-известните, най-изявените покорители на женски сърца сред социалистическия хайлайф на Тодор-Живкова България. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар