ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (774.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (774.)

  Тази епоха на цивилизацията е обрекла жената, и младото момиче преди всичко, да зависи от мъжките капризи и обществена уредба. Е, за миг да си представим какво би бил светът без жените, без техния чар и интуиция. Претенциозен тарикат, на когото в Пловдив дали трибуна по местната телевизия, представящ се за философ, се отнася като към жена с всеки, позволил си да не е съгласен с извратените му тълкувания на типичен аутсайдер. Дотолкова сме обръгнали да унижават жените! – Аноним (1947)

  11 mar. 2020

ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА

ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ

...Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Категориите й са тези, за които няма място в чисто структурните мъжки ограничения. Те са Красота, Дълбочина, Вяра, Интуиция. За тях няма и не може да има място в марксизма, фройдизма и разните социологии. В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен, ала принципен, мъжествен, смел, порядъчен, логичен, хладнокръвен, полезен. Става интересен едва когато поне малко надрасне този род смешна и нарцистична, блудкава мъжественост. Дори самата дума мъж е смешна, събужда в съзнанието ми образ, документиран във фотографии от началото на века: мустакат тип с бомбе, покорител на страдащи жени, изпълващ света с празната си звънка риторика. При мъжа по-интересни са момчето и старецът, и е застрашителен (в дълбочина) възрастният мъж, когато е във всеоръжие на мъжката си сила. Мъжката святост, мъжкото творчество представят преди всичко отказ от всичко онова, което е мъжката особеност. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния мъж. Напротив – най-често го представя като неудачник, като падение на момчето у него, че и като лъжец, деспот и садист.

  В светостта мъжът е най-малкото от всичко мъж. Иисус не е мъж – понеже "мъж" е името на Падналия човек. Той е Моят Отрок (момчето), Синът Единороден, Синът на Богородица. У Него отсъстват основната Му претенция и основният идол за мъжа – самодостатъчността му (самият Аз с мустаците си). Иконата на Иисус Младенеца в обятията на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Тя е преди всичко икона на Христовата външност. Това трябва да е известно и да е чувствано, говорим ли за женския въпрос в Църквата. Църквата отхвърля мъжа в неговата автономност, сила и себеутвърждаване, като казва "силата Ми се в немощ напълно проявява..." (2 Кор. 12:9).

  (...) Падението на Адам и Ева действа винаги; и локос на падението не е някаква си там отвлечена природа, която сме били унаследили от Адам – център на падението е цивилизацията. Цивилизацията точно е Змията изкусителка, откриваща пред човека неограничените му уж възможности, и скрива от него неспособността му да проумява света, като му шепне: "Ще бъдеш като бог".

  Удивително е, че истинският творец е скромен човек, ала създадената от творците цивилизация е горда, прилича на смешно човече, което сякаш слиза от туристическия автобус, и като съглежда картината на Микеланджело, казва: "Ето, какво можем и ето какво ние, човечеството, сме създали". Онова, което смирява талантливия (творецът е творец само доколкото е смирен пред своята дарба), за човечеството се превръща вече в източник на гордост.

  (...) Най-дълбоко измамен е Принципът на сравняването, който лежи в основата на призива към равенство. Чрез сравняване не се постига нищо и никога; то е източник на зло, на завист (защо аз не съм като него), злоба, и накрая – на бунт и разединение. Това е генеалогия на Сатаната. Тук в нито един пункт, в нито един стадий няма добро: всичко е отрицателно докрай. В този смисъл нашата култура е демонична, защото в основата й лежи сравняването.

  Тъй като сравняването ни води към опит и познание за неравенството, то стига до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителността на каквито и да било различия; а тъй като тях винаги ще ги има, тръгват на люта схватка с различията, към насилственото приравняване, и което е страшно – отричането им като най-дълбока същност на живота. Личността, жадуваща равенство – без значение дали е мъж, или жена, е опустошена и безлична, тъй като личното при нея е точно онова, което е било различно спрямо всички останали и съвсем не е подчинено на абсурдния Закон на равенството.

  На Демоничния принцип на сравняването християнската култура противопоставя Любовта, цялата същност на която е в пълното отсъствие на сравняването – както като източник, така и като същност. В света затова няма и не може да има равенство – защото светът ни е създаден от Любов, а не от принципи. И жадува любовта, но не и равенство, и нищо не убива така Любовта и не я заменя така злостно и ненавистно, както натрапваното като духовна цел и духовна ценност Равенство.

  В Любовта е вкоренена двойнствеността у човека, като мъж и жена. То не е грешка, която човечеството да поправи чрез равенство, нито е дефект, нито е случайност, а Първичното, най-онтологичен израз на самата същност на живота. Осъществяването, изпълняването на личността е в самоотдаването, и тук бива преодолян Законът, тук умира самоутвърждаването на мъжа, като мъж и на жената, като жена, и прочие. Това обаче означава, че няма равенство, а онтологическо различие, правещо възможна Любовта – единство, но съвсем не и равенство. Да, равенството винаги предполага множественост на равните, която никога не се е претворявала в единство, тъй като същност на равенството е неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в живот, в творчество...

  Мъжкото и женското начало съответстват на природата на нашия свят; единствен човекът обаче ги претворява в семейство. Ненавистта към семейството в днешната култура извира от факта, че семейството изобличава злото на равенството.* Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и към жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 oct. 2021

Илюстрации:

- Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494)**;

- Светът се основава върху женското начало***.

–––

* Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/shmeman. 

Протоиерей Александър Шмеман (1921-1983) е православен проповедник, от най-значимите богослови на XX век, Вж. http://www.pravoslavieto.com/history/20/1921_prot_Shmeman/index.htm 

** Джовани Пико дела Мирандола граф ди Конкордия се ражда на 24.II.1463 г. в Мирандола, херцогство Ферара, Италия, умира на 17.XI.1494 г. във Флоренция. Той е италиански учен и платонически философ, чийто трактат De hominis dignitate oratio ("Слово за достойнството на човека") – характерна ренесансова творба, съчинена през 1486 г., отразява неговия синкретичен метод за вземане на най-доброто от различни философии и комбинирането им в собствената му научна студия. Младият Пико изучава канонично  право в Болоня, Аристотелова философия в Падуа; а в Париж и Флоренция усвоява иврит, арамейски и арабски. Във Флоренция се запознава с Марсилио Фичино, водещия философ между почитателите на Платон през епохата на Ренесанса. Въведен в еврейската Кабала, Дела Мирандола е първи християнски учен, ползващ кабалистическата доктрина като подкрепа за християнската теология. През 1486 г., планирайки да защити 900 тези, които извадил от различни елински, иврит, арабски и латински автори, кани учени от цяла Европа в Рим за публична дискусия. Едва 23-годишен, за случая той пише прочутата Орация (Слово за човешкото достойнство, прието оттогава като "Манифестът на Ренесанса", ключов текст на Ренесансовия хуманизъм. Вж. https://bg.wikiqube.net/wiki/Giovanni_Pico_della_Mirandola

*** Основна теза във философския подход на Александър Шмеман. Бел.м., tisss.