ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (665.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (665.)

   Съществува идеален свят на лъжата, където всичко е истина. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)

  29 март 1984

1. "ВСЕ ОЩЕ СЪМ ВЛЮБЕН..."

  Хубаво е, че се наливаш в мъжка злоба, Жоро! Приеми го като поздрав! Много си самотен, брат, в изпратените до мен стихотворения. Старо и младо днес се втурнало да възпява, а ти тъгуваш ли, тъгуваш... Има нещо страшно трагично и страшно чисто в простичките слова, които си отронил с такава болка и злоба:

Скърбя за нещо, някога забравено
в кълбото от задачи, сред въпросите,
и иска ми се да извикам простичко...*

  Да, за тези стихове някои биха те изгледали накриво, ще кажат: я гледай го този, и той го ударил на идеология... Откъде ли бедните душици могат да знаят, че стиховете – преди да се напишат на хартия, първо се записват вътре в самото сърце! Нека си говорят, каквото щат, важното е да издържиш болката от резеца, който ръфа душата ти, който къса сърцето ти. Давай така, пък каквото сабя покаже!

  Някак твърде общо ми звучи само "Поколение, здравей!". А "Съседът, моя приятел" – каква жестока драма! И жестока истина!

  Все още съм влюбен, Жоро! Малко е ненормално, но си мисля, че досега нищо не съм разбирал от любов. И "невръстното ми момиче" е ужасно мило и хубаво. Чистосърдечно, предано, великодушно... Дано да си остане все такова! Дано не го награби животът и "фалшивият му глас махалата да оглася".

  Знаеш ли, време е да покажем на света какво мислим. Така че трябва да пишем и публикуваме книгите си. Стига с тая скромност и наивност! Мълчанието е също престъпление!... Защото бавно ще почнем да приличаме на онези, които се тупат в гърди: Ако няма какво да дадем на света** поне да си вземем нещо от него. Смятам, че е грешно, грешно е, че толкова години не съм предлагал нищо за печат. Сега съм предложил... Да се надяваме, че нещата ще потръгнат по-решително.

  Замислил съм цикъл разкази за хора с почти невероятни съдби. Разкази за хора, които съм срещнал случайно, но тези срещи са разтърсили наивните ми представи за човешката душа. Два от тях вече съм написал. Ще ти изпратя да прочетеш единия от тях. А сега ти пращам няколко стихотворения.***

СЪДБА

На Б. Христов

Видях – на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.

Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъда, и знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно – просто си троша главата.

  Извинявай, че толкова много стихотворения ти пращам, но как да ти кажа – твърде малко са хората, които познавам и които разбират от поезия... Останал съм на село като последен мохикан. Докога ли ще издържа?

    Йордан КРЪЧМАРОВ, 29 март 84, Гурково

  БЕЛЕЖКА: Писани през 1983 и в началото на 1984 г., двайсет и две години след смъртта на Данко, стиховете се четат различно, различно звучат. Този тип лирика се утвърждава без оценители и без клакьори. Грапавите, дрезгави стихове на Данко са от нравствена система, непонятна за позьори като напористите любимци на официозната лит. критика и множеството лъже-поети с мека китка и влажен поглед, обслужващи властта или разчитащи на известност чрез скандалното си поведение и нескончаеми кавги, белег на самозванец в света на изкуството.

   Пловдив, 17 август 2006 година

___
* Текстът, писан на коляно, който четох в хасковския киносалон "Клокотница" по време на рецитала на автори, издали първата си книга, т.нар. "Южна пролет - 1984": 

             НЕ БЯХ ЗЛОПАМЕТЕН

Аз знам какво е смърт, какво са драми.
Аз няколко живота съм живял.
Видях как разпродават любовта ми.
Със нокти бранех земния си дял.

Не бях злопаметен. Прощавах лесно
измяна, гадни жестове, слова...
Сега разбирам колко неуместно
и колко глупаво било това.

Аз виждах как красиво ме убиват
и после ме захвърлят във калта.
Аз чувствах тая бясна съпротива
срещу човешката ми яснота.

Какво не им харесваше у мене!
Защо настръхнаха като оси?
Нима не пях за моето поколение!
Нима не бях на моята класа син!

Те искаха да пея равнодушно.
Те искаха да плача, но послушно.
Те искаха метафори и грим.
Такъв поет им бе необходим.

Те искаха отвлечена тревога.
Те искаха шансони за любов.
Те искаха един наивен сноб.
Те искаха от мене твърде много!

Това аз няма как да им го дам.
Защото знам къде върви рода ми.
Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

Пловдив, 20.ІІІ.1984 г., Георги К. Бояджиев

** Подчертаният текст е от най-популярното стихотворение на Владимир Башев – поет, чийто стихове нашумяха подир нелепата му смърт (блъсна го лека кола). Благодарение усилията на майка му, която обикаляше софийските редакции, както и на група негови добри приятели, усилено се заговори за този плакатен, типично партиен поет. Данко неслучайно се е поизгаврил със стиха му.

*** Тринайсет са стихотворенията, последното от които посветил на поета от Перник Борис Христов (1945). Данко беше въодушевен от поета Борис Христов, но и се шегуваше по негов адрес. "Идва ми – казва – от плажа, цял ден се пърлил, ама ми иде червен като морков, седи на стола насред стаята ми и повтаря: Ай, какво ще стане сега, ай, кожата ми ще се обели! Какво да го правя – градски човек, не видял море сякаш!" Човекът се възползвал от слабостта у Данко към екзотични птици, които прелитаха с ореол на богоизбрани в този отдалечен от суетата бедняшки край на България. Бел.м., tisss.

***

  13 апр. 1984

2. "НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ"

 

   – Здравей, Жоро!

  Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

  Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мен. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

  Всичко останало е бутафория...

  Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а една дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли. Точно това не харесват и у теб, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

  Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже: "България, това съм аз! С всичките болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

  Дано Г.Д.* да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат, и покрай бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

  Благодаря ти, че честно, искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно, но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори и вече съм започнал. С мото от Ст.Ц.**: "Носете си новите дрехи, момчета".

Уморен и прегърбен
в кръчмата на село
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.

И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
Нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...

  Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

  Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после – на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

  Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

   Гурково, 13.04.83. 

  С поздрав: Йордан Кръчмаров 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 uli 2021

___
* Георги Джагаров (1925-1995).
** Стефан Цанев (1936).

*** Георги Константинов (1943). Бел.м., tisss.