ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (543.) Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти. – Чарлз Буковски (1920-1994)*
14.06.2008.
ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ
– Когато снощи те
потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас.
– Ах, боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас.
– То беше доста късно. Казвам, късно.
На гости през нощта кой ходи, кой!?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна. Ама че герой!
– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в ледени вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баири стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.
– Да бъбрят, само глупости мърморят!
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и подтисни проклетата си страст.
– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.
– Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.
Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било? Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!
Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша.
– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве Истината е една.
– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в ада вечно да гори.
оказа се, че няма те у вас.
– Ах, боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас.
– То беше доста късно. Казвам, късно.
На гости през нощта кой ходи, кой!?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна. Ама че герой!
– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в ледени вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било, как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баири стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.
– Да бъбрят, само глупости мърморят!
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и подтисни проклетата си страст.
– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.
– Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.
Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било? Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!
Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша.
– Тешила си го, виждам, вече зная:
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве Истината е една.
– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в ада вечно да гори.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 10 apr. 2021
–––
* Вж. http://www.forum.buntarite.com/viewtopic.php?t=317 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар