понеделник, 18 януари 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (440.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (440.)

  25.08.1997. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7) 


  Из Евангелие от Матея. Непротивенето на Злото – според внушението на Иисус, е в действителност фина психологическа атака, чиято цел е:
    - първо – да отнеме инициативата от извършителя на зло;
    - второ – активиране на Доброто чрез кротост и смирение. Тъй мидата превръща в бисер песъчинката, която й причинява страдание, т.е.
    - трето – от злините на Злото, но не чрез противостоене, се ползва вече вложената енергия, която се преобразува в качествено противоположно, като резултат.

  
Операция, която преследва идеята носителят на Зло да се окаже наказан от Злостта, която ръси, а страдащият да се извиси в духовността като движеща, творческа сила.

  Дали това не е предисторията на диалектическото единство на противоречията, на схващането за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, между покой и действие, между хармония и идея? Размишлявайки, стигаме до двете начала в човешката ни природа:
    - мъжкото начало – което е активно, агресивно, оплодяващо; и
    - женското начало – привидно пасивно, отстъпчиво и раждащо.

  И още по-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света ни в блато. Фактически Злото, в контекста на християнската философска идея, е импулс за творческа мисия. Взривяването на Българската ни държавност отвътре – като Зло, е идеалният повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нацията. Покрай разбойническото разграбване на съграденото от целия ни народ "хубавите хора" чрез лукановци, иван-костовци, илия-павловци и проч. духовни отрепки постигнаха нещо, немислимо доскоро – обеднелият, наплашеният народ в нещастието си започва да се осъзнава около духовните начала на Българщината. Мародерите – както търтеите в пчелните семейства, веднъж извършили своето: нравствена разруха и разпродавали не само България, но и младото ни поколение, нашите деца и внуци, най-вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани от набиращия постепенно духовна енергия процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията. Затова, мисля, ни е нужен човек, около когото да се обедини нацията ни. Появи ли се такава личност, тя няма да е от сегашния политически лъже-елит, а при всички случаи ще дойде от друго място.


  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом". Вън от контекста в гл. 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си – и то е пример за една от манипулациите на атеистичната агитация срещу изводите в Свещената книга. Библията е летопис на зараждащото се съзнание у мислещия човек, чието развитие не приключва с финала на Евангелието и Деяния апостолови, а носи проекциите за по-нататъшно творчество. Според логиката на Иисус, остави циреят докрай да нагнои, и той ще се пукне, а пък Злото само ще се обори. Има го това мнение и у Маркс, когато казва: остави една идея да се осъществи докрай, тогава тя самичка ще се опровергае. Но обобщавайки, Карл Маркс преобръща наопъки християнската теза, според която Доброто е по-силно. За Маркс Добро и Зло са равностойни антагонисти.

   26.08.1997.

  Днес е годишнината от смъртта на дядо ми Борис. В моите си представи моят дядо  е Йоан Предтеча с грубата нежност и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой си начин и убеждения храм с правилата на нравствеността, където Достойнство и Чест царуват. Този мой предтеча ми е един от събеседниците, когато съм притеснен. Не съм го запомнил свещ да пали, чело пред иконите да бие. Лъх на орна земя, звън не на черковни камбани, а простичката песен на чучулигата над нас, стипчивия мирис на пот и конски тор, аромат на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лай на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя детски живот ми е наследство и сила от този много скъп на сърцето ми велик труженик. И почти библейския завет от него – този гневен и нежен, и неспокоен работник във всичките си грехове – а пък без съмнение е бил доста грешен, успял да отгледа и възпита четири щерки и син чрез труд, труд и труд. Богатството му не е пай от разбойнически грабеж; животът му ми внушава, че честно придобитото съхранено имане е основа на Българското ни национално самочувствие.

  Ако българинът днес е до такава степен унижен пред чужденците натрапници, то е защото и марксизмът, и болшевизмът, като идеология, на практика ни превърнаха в нация от плахи ратаи. Първата грижа на новите властници след Девети септември на 1944 г. била да ни унищожат първо интелигенцията, обвинявайки я в предателство, а сетне да съсипят българина стопанин, обвинявайки го в егоизъм, независимо че този човек събирал имота си с предприемчивост, своя труд и труда на цялата си челяд. 

  Родени преди или след края на войната, учеха ни да ценим държавата за сметка на рода и себе си, бедността да приемаме за ценно качество, а пък самоотрицанието да ни главозамайва. Е, може ли държавата да бъде своя за наемници, ратаи и бедняци?! И нашите хора по селата масово явно крадяха от своето, от т.нар. кооперативна, обща собственост, работеха калпаво или насила, отскубнати от рода, имота и от своя корен отскубнати, запиляваха се към големите строителни обекти на Републиката, пилееха се по градовете, както сега –
 в годините на лъже-демокрацията, най-предприемчивите се пилеят по чужбина, раждат бъдещи поколения отродници, несвойствени за рода и нацията ни бъдещи еничари с префасонирано по западен образец име и манталитет.
  
  Моите връстници от село притичват по празник да поработват върху върнатите им наследствени нивици и върху бащиния имот, завистливо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят, осъдени да умрат с ратайско съзнание, повдигайки се на пръсти, изпъвайки врат иззад дебелите зидове на онази самодоволна Европа. Да потрошиш стотина хиляди левасуха пара на някое луксозно място, създадено само за богати тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на скъпа ненужно мощна машина с цената на лишения и заеми – това е днес, общо взето, жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен от Щатите и Канада – стар познат сред гребците около някогашната Гребна база, върнал се след двайсет години скитане по света, иде си с джип, както ми казва – за 50 хиляди долара, и на втората седмица – нито джип, ни дявол, откраднали му джипа Гранд Чероки, постигнат със зор и с лишения в чуждата земя само за да се изфука, че не е някогашният беден завалия, ами станал вече тузар. И сега в кафенето пред мен се радва като хлапе, че баща му гробарят – умирайки, все пак му оставил панелна боксониерка в съседния жилищен район Тракия, та глава, гъз да подслони, че всичкия си гурбетчийски кяр за американския джип похарчил, пък не смее да се оплаче в полицията, че в Пловдив въобще не сме наясно родната полиция кого пази: крадеца или ограбения, който не успял тази седмица джипа да застрахова.

  Нещо болнаво, яко сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския начин на живеене, да се правим важни, когато никой не се съобразява с нас, като при рожбите на Александър Велики зад дувара на югозападната ни граница, да се изпедепцаме с вънкашност нова. И сега ми идва на ум написаното от Данко – Йордан Кръчмаров (1948-1986) от селото Гурково край Балчик, приятел и блестящ драматичен поет на Добруджа:

           На масата – гръбнак от риба.
           Вода и хляб. И сол.
           Щурецът тихичко засвирва
           с цигулката под селския ми трон.
           Разчупвам хляба... Тихо шепна
           молитвата на моя род –
           за здраве, дъжд, за есен светла,
           за честен хляб. И за живот.
**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 jan. 2021

Илюстрации:
- Среща на премиера с любимия народ.
- Ап.Петър, крайъгълен камък за Вярата. 
___
По тогавашния курс на лева.
** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%87%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82) Бел.м., tisss. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1557.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1557.)     Не се плаши от локвата – душа и свят й е да те окаля! Намачканото празно тенеке вдига глъч до...