ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (439.)
17.08.1997. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6)
Мария, с която сме били обгорели след развод двама несретници между 1988 и 1991 г., съобщават ми заговорнически, си имала нов приятел – пети или шести по ред. Предпоследният в редичката от кандидати за сърцето й усилено пробвал да си изясни къде е допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си хванал да тъчеш платно с момиче, обрекло се да търчи подир Голямата Недостижима Химера, и тази присъща за жена амбиция не й дава спокойствие. А наказанието си е у нея, предизвиква я да се хвърля от мъж на мъж като плувец, изпаднал в паника, че морето емен-емен, и ще го погълне, младостта си отлита и какво друго ни остава, освен да гребем от живота, докато още можем да се задържим на повърхността на добрия тон и оръжията ни не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че все още не е открила своя Принц от мечтите, но кой знае, може би докато чака да й се появи с ореол и крилца, той да си е някой земен глинен Адам с умирисани маратонки, небръснат, зле подстриган и с кал под ноктите, ах, Боже мой!
Всеки случай, при цялата женска податливост към илюзии, жените са по-целеустремени, когато преследват свой някакъв идеал. Мисля си, че осем от всеки десет Евини щерки, въпреки че са си щастливо задомени, кътат в някое кътче от съзнанието си образ на непохватен – и затова неповторим, Ромео. Колко измамно е това женско великодушие към позанемарилия се при битово съвместно преживяното мъж – законната мърлява половинка!
Ама какви ги върши уседналият съпруг! След обилна, по селски вечеря – цитат от
плодовития любим на пловдивските ни бизнес-дами поет Иван
Николов* посяга с мазни от тъкмо изпапаното свинско със зеле и стакана домашно винце устни
към законната си половинка, която – от своя страна пък, изпълнява ритуала
на прелъстена Даданка**. О, празник на преситена домашна идилия! О, фалш, изпонакъсан като вехта брюкселска дантела от разделите, които
превръщат сексуалната рутина, съвършената сива скука в нещо
страстно желано. При повече от случаите, които са се разигравали пред очите ми, бракът се е оказвал вид доброволна принуда. Доброволна видимо, принуда всъщност. Голямата тръпка или екстазът, блаженството, че си жив, май удобствата и уютът ги съсипват. Така и аз сам си провалих връзката със знойната интелигентна Мария, та нямам грам основание да я
обвинявам. Тези пулсиращи малки слънца
момичетата в повечето случаи си търсят стопанин, а не
слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюра с волно реещия се в облаци от желания яко изгладнял хищник?! Ясно ми е какво препоръчва Бог Пан – т.е. Природата, по този щекотлив въпрос, ала колкото и греховно да ни изглежда, мисля си, госпожа Природата мъдро е наредила нещата. От тримата
мускетари на французина Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос безинтересен, но Арамис за мен е версия на негаснещия у истинския жребец стремеж към завоевания. Атос е първообраз на кухите самохвалковци, все хора на показния живот;
Портос – образ на типични бюргер; но пък Арамис е принц на
авантюрата и дискретността; при него винаги има нещо да се
случва, той е загадъчен, неясен като влудяваща извънбрачна сага на държавник с бедно девойче.
По-силно увличат затаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения вид е проява на интелектуалното начало, на усета за отсрещния.
Движещите механизми в човешкия ни живот са
неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която притежава приятното свойство да
заблуждава. Където нещо здраво ми се навира в очите, питам се: А какво не бива да видят моите очи, с каква цел
видимото ме изкушава, кой канал за информация иде да подтисне, размие и заглуши у
мен?
Отвращава ме фанатикът.
Задъханата му многословна, изнервяща реч приемам като насъскани срещу мен песове – с нокти и зъби, с ръмжене и вълчи вой те заповядват, отнемат ми естественото
право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на една много разкошна особа – госпожица Романтика и неколцината ужасно посредствени бащи, господата Надменност, Всезнайство, Самонадеяност и Самовлюбеност.
Съсед, 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава тези дни в Господ и
възможностите Му за свръхестествената изцелителна намеса. Има си човекът лични
мотиви да вярва, защото е силно притеснен: щерка му боледува от нещо, с
което медицината още не знае как да се
справи; но фактът, че тъй упорито човекът отрича едно, защитава
друго, и особено – прекаленият
му патос, увереността му, че е прав именно защото той вярва в това, ме
настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър и кротък човек, разбирам, сърцето му кърви, но фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала като баща. И се питам напоследък: Бедата ли е единственият ни път към Господ, към ядрото от информация какви
сме, нечий експеримент ли сме и защо тъй усърдно търчим към пропастта?
Липсва ми смирение – не, не смирението на овца, приела заколението за нещо неизбежно, а
смирение като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки
да се състезава с Бога; има библейска легенда за Яков – Борещия се с Бога***. Подозирам, този Господ по
различни начини се проявява в постъпките на различни хора. Откривал съм
го у Невена от Хаджи-Трендафиловия перущенски род (майка на майка ми, баба
ми Вена) и у баща ми, петия харманлийски син Кирил: като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам – е състояние на духа, когато духът
ти е успял да влезе в съзвучие с океана от добро, в който бушуващ океан несъзвучният материален свят се боричка, лута и крещи от ярост.
19.08.1997.
Утрото е слънчево. На балкончето, където съм излязъл, въздухът е като вода в планински извор бистър. След седмица е годишнината от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двадесет и пет години образът му е в паноптикума на личните ми спомени от миналото и фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимката. Не баба ми Вена, а Борис Дявола е показвал повече грижа към мен, когато съм бил хлапенце – може би понеже му се явявах първи внук. Ама любовта му не беше както обичта на свата Райчо от Руен към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, току я покачи на раменете си, па й се оставя да го разиграва като разглезено 3-4-годишно лайненце. Любовта на Борис Дявола беше мечешка – учил ме е да съм като него; и не е пълзял, не се е търкалял по земята, за да го харесам. Затова съм привързан към него, все едно е заръчвал по мъжки: кога обичаш жена, бъди себе си и никой друг!
Чудно ми е, няма как да проумея мъжлета, които се разтапят от умиление пред любимото момиче. Галене, целувки, прегръдки са съкровени неща и се вършат на скрито, когато си насаме с нея. Любовта е тайнство, ако още не са ви го казали, тайнство, дискретност, а не показност, нито фасони. На женчовци, които се кълнат или страдат от и за любов по площадите, нещо не им хващам вяра. Президентът Петър Стоянов (1952) тържествено отиде в Република Турция да поднесе извинения към българските турци заради калпавия напън на Тодор-Живковата партийна администрация да замени арабските им имена с други. Дотук да речеш, жест на дипломат и политик. А защо досега не съм чул турски големец да се извини заради ислямския геноцид спрямо предците ни в течение не на година или десетилетие, а на половин хилядолетие – цели 485 години. Извиненията си Президентът на Република България защо не поднесе на Българска земя! Та България, не Турция, е отечество на униженото мюсюлманско население. Романтично настроеният мил пловдивски адвокат фактически узакони претенциите на политиците от Република Турция и занапред да проявяват грижовност и да се месят у нас чрез част от българските ни съграждани. Извиненията, и от мое име, на Бате Пешо Петолевката**** в сърцето на Турската власт не са ли предателство? Истинският аристократ не ръси бакшиши; ала виж, фукарата, в мерака си да замяза на аристократ, пилее вересии, свят да ти се завие! Честно казано, Бате Пешо Петолевката за сметка на всички нас, граждани на Република България, независимо българи и турци по етнос. Да се извини на съгражданите ни турци – тук да се извини, не в Турция!
Довчерашните мои колеги-таксиметърджии, обръгнали и корави момци, свикнали своето да отстояват с достойнство и сами на себе си господари, майтап си бият с някой манго-завалия, платил им пребогато за мижав курс от километър-два: "Не си види голия задник, решил да се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар