ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (94.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (94.)

  В Древния Рим някои студенти ходели с венец от мента на главата – вярвали, че Mentha piperita освежава мозъка им; докато Цицерон (106-43 пр.Хр.) не разбил този мит с кратичкото обяснение: "Умните нямат нужда от мента, а тъпаците и цял храст да си накичат, все тая".  

   13.02.2000., продължение

  Посвикнахме с новите, по-модерни варианти на демагогията като че ли. Ала това, надявам се, не е краят на България, а най-естествен развой на над стогодишното ни заболяване от безкултурие, което начева преди Стамболов и Константин Стоилов*, иде със зараждането на националноосвободителното движение, където единствен докрай само Левски е същинският нравствен коректив. Тази ориенталска болест се налага да я боледуваме пред взискателния взор на западноевропейските акушерки, които виждат Балканите през призмата на своиту ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество – няма защо да се лъжем, е вътрешнонационална наша си Българска работа. Що се отнася до Европа и изобщо до Западната дипломация, благоприятно обстоятелство е, че планират икономическата си експанзия насам, че ще могат да просперират с капиталите и с продукцията си по нашите земи само при строго съблюдаване на правилата и на сключените договори. Което ще да е шансът на бедстващия унижен гражданин, защото мародерът, лицемерът на власт няма как да им ги осигури**. Ето как опротивелите стари муцуни дойде ред да си вървят, ако не желаят да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за политическата класа, за прословутия ни политически елит дали са състоятелни? Нравствени и далновидни личности, които да управляват България, тепърва предстои да се явят не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани-стопани, избрани демократично и пратени за ограничен срок от време да защитават общите ни интереси като икономика и културна традиция. От такава гледна точка и аз, гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът тук да не възприема властта като собствен имот, получен в наследство, но държа на министъра, депутата или съдията да му е ясно, че за известно време само е турен отгоре, и то с най-високите отговорности към нацията, включително и към мен, Българския гражданин. Ама дали СДС, БСП, или която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните табели никак не ме вълнуват; за мен е важно дали те ми служат съвестно. Може би пак се заблуждавам, като си мисля, как все по-трудно ще им е на демагозите да ме правят на идиот и балама.

  16.02.2000. 

  Чета тези дни книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), наречен в късичката бележка към фотографията му "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки". Разбира се, че имам възражения и различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но прочитът на книгата му у мен определено индуцира хъс за писане. Което значи, че каквото и да му възразявам, наистина е голяма работа този г-н Ерих Фром. Та за един внушен от Фром чисто психологически детайл! Седесарите си харесаха много девиза "Времето е наше!" Което от една страна, е абсолютно наивно: времето няма как да се владее, това прасто е умозрителен образ на непрестанно изтичащата като ситен морски пясък в представите ни необозрима и насочена психична субстанция. Девизът обаче издава мераците у новоовластения да притежава, да придобива, да граби като мила собственост в свои ръце – до болка познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, от невежи тепегьози, мечтаещи да имат, но не и да бъдат.

  Съпоставям страхотен девиз в изреченото от Васил Левски в писмо до П. Хитов през далечната 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е ни войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Та ако днешните гледат даже и на времето като на вещ, която може да се придобие, за Апостола народната работа е като дишането, тя е просто самият живот във времето. И преди цитирания откъс, в същото това писмо от 10 май на 1871 г. Дяконът изрича великолепната си сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".

  Погледнати чрез философската теза на неомарксиста американски мислител Ерих Фром, размишленията на Левски, редени по-сковано и разпилени из писаните му на коляно послания до този и онзи съратник, очертават пред нас характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да е – имот, власт, вещи, обществено внимание, пари, слава. И затова вероятно е толкова ценен за всички нас – че е без остатък в битието, но и в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните скъпи вещи и имот.

  Вижте само с каква стръв новите ни политици, досущ образци на управленците от Тодор-Живково време, само малко по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да изкупуват, парици да трупат... па си отговорете що за политици са и колко си приличат с кокошкарите-апаши, които вече започнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата" на съседа. Гледам от моята южна веранда как мургави гости от Столипиново по покрива се разхождат, сякаш са си в катуна и как още не са посегнали националния трицветен байрак да отскубнат и отнесат за скрап бая ми е чудно. Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види устроен и сред материална благодат, гален от обществено доверие*** било противно на сирака от Карлово Васил Иванов Кунчев, което не може да се твърди за ни една от големите ни личности в националното възраждане – от Раковски, та до най-умелия политик на България Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов изглеждат тщеславни, неособено склонни на онова тихо дяконско смирение, с което Апостола се извишава като енергия над всички тях, неслучайните българи.

  Защо ли усмивката му, песента му, ведрото му настроение дори в най-непоносими обстоятелства отличават карловския син! Подходът му е друг, той не държи да има, просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните хоризонти на свободата, като мил най-естествен израз на човеколюбие, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота, като поле за изява, но не като склад за вещи и прашни венци от стара слава. Да имаш нещо, каквото и да е, само заради краткото удовлетворение, че си собственик, че притежаваш успеха, славата? Това е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие, от аромат и обстоятелства, и хиляди възможности за работа. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува основни два подхода към живота, Ерих Фром привежда примери от Библията, от древноелинската и средновековната философия. Пропуснал е обаче Казуса цар Мидас, който е удобна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Цар Мидас бил така влюбен в златото, че си пожелава от боговете всичко, което докоснел, да се превръща в злато, и в резултат убива себе си, загива от глад, защото се изпълнила съкровената му мечта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 mar. 2020

Илюстрации:

- Апостола на Българската демокрация;

- Дъщеря ми Вера, кога бе петгодишна.

___
* Константин Стоилов (1853-1901), първият изявен демагог в политическите среди на Нова България, приближен на младия княз на България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Няма как крадец, нарушител на договори, пропаднал, затънал в грандомания тарикат да ни представя като народ нито с бойки стихове от Рогош, нито от канцеларията на софийско някое учреждение. Пропаднала личност няма как да изразява българина. 

*** Перифраза от "талантлив и честен, гален от народната любов и от държавното доверие, пътят ми е ясен, вярна е посоката, никога не ще се отклоня" – фрагмент от поемата на Константин Павлов (1933-2008) "Петима старци". Бел.м., tisss.