ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (95.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (95.)

  Въпреки тези политически и други тук присъствия, частите от Дневника блестят, къде повече, къде по-малко не в някаква политическа обагреност. Блестят с онази неподправеност, която не спестява на читателя лицемерието, пошлостта, омразата, любовта, грандоманията и мирогледа на отделния българин бленуващ по т.нар. Западна цивилизация. Този българин, който се е поевропейчил, туряйки ръка на традициите си. От пиедестала на някоя политическа партийка управниците ни със завидна лекота и без угризения унищожиха и малкото останало... Раболепието и невежеството помогна на самозвани демократи в техния идеализъм, а ние заехме мястото си в редиците на пригласящите на черковния хор. Така, лишени от всякакви родни ценности и идеали, се отправяме към Европа, за да прегърнем нечии чужди. Написаното дотук от Вас, драги tisss, придобива в очите на същите политагитатори политическо пристрастие, себелюбие, омерзение и не знам какво още. Истината не е угодна никому.

  1 Коринтяни 13:4-7: Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. EIPHNH

  23.02.2000.

  По телевизията казаха, че снощи на 70 години от остра сърдечна недостатъчност издъхнал Тончо Жечев. Иво Карамански, сръбският хлебар Аркан, Стефан Савов, Тончо Жечев – какво става, отиват си явни и не дотам явни образи от хронологията ми, която сама се пише, или както – омагьосана от Отвъдното, тези дни ми каза Re.: "Това, миличък, не са твои неща, а някой отгоре с твоя почерк пише до всички нас, включително и до теб самия".

  11.03.2000.

  Дали ще се нарича "Дневникът на един пловдивчанин" или ще е друго заглавието, това си е книга за личното достойнство и за личното възприятие на света наоколо, за някакъв вид солипсизъм*, който в различни степени присъства у всекиго от нас. Простичко казано, цялата Вселена е продукт на собствения наш усет, на личната ни история поне от хилядолетие преди да се родим, откакто съществува тази ос, която за всекиго от нас в тази част на света е България.

  Симпатичен философ от заможен род в Линц, австрийски град по горното течение на Дунав, живял, предизвикателно отдалечил се от охолството и от известността, умирайки на 62-годишна възраст от рак, поръчал на близките си: "Предайте им, че живях щастливо". Позицията на този готин особняк Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да спомена като подход към всичко описано дотук: "Създаваме си образи от фактите. Мога да назова предметите. Мога да говоря за тях, но не мога да ги произнеса. Изреченото вероятно може да каже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното".

  16.03.2000. 

  Поскърцвайки в неудобно новите си кожени ботуши и чистичка военна униформа, членове на правения в тила военен вестник "Щурмовак" нейде си из австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. попаднали на интелигентен видимо мъж, който мълчаливо ги съзерцавал с вид на паднал от небето. Споменава този факт – много ми е любопитно в каква връзка, Лальо Маринов – Ламар (1898-1974), ако се не лъжа, в героическата си автобиография. На тръгналите да освобождават "от отровната й плесен"** Европа очевидно всичко им било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Този интелигент обаче изненадал нашите хора. Всъщност, какво знаем за европейците ние, които се движим подобно настръхнала тълпа към техния подреден бит? Какво ли знаят те за нас, българите!

  31.03.2000.  

  Дочитам репортажите на младия Хемингуей***. Книгата му пролежа на нощното ми шкафче зад настолната лампа през всичките тези шест месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно, шестгодишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа (за писане), но рядко посягах към нея, че приемах нещо запаметено от юношеските ми репортажи в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра отпреди четирийсет години. И ето, като приключих редактирането на над 400-те страници плътен текст, реших да я прочета най-внимателно открай-докрай тази Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах, ама не от Хемингуей, от собственото си лековерие се разочаровах. Да, на петдесет и кусур години, човек с изненада понякога преоткрива, че не е най-същественото какво толкова ти се случило, а как случилото се било преживяно от теб. Неща, които съсипват едного, за друг са печално всекидневие. За първи път ми бе хрумнало това, когато излязох от казармата, месец, след като навърших моите двайсет години, и си мислех, че бях две години на най-доброто за войник място в поделението, а въпреки това, фактът, че съм зад телени мрежи, ограничаван не от един, а от четири, пет или бяха шест, военни устава, приемах като лична трагедия.

  Сега, от висотата на опита и със самочувствие, което неминуемо човек натрупва, когато смята, че си върши добре работата, някак си проумявам колко по-близък по манталитет ми е Захари Стоянов, написал в бедствена оскъдица своите "Записки", обикалял по едва зарасналите, все още кървящи рани на собствената си младост и младостта на своята нация. По-близък ми е дребничкият, често доста стипчив, па и злостен на моменти медвенски овчар с набитото око на излязъл из най-дълбоките низини и анонимност автор. По-близък ми е от прославения и силно възвеличаван приживе Нобелов лауреат, любимец на лит.критически и писателски среди близо двуметров (190 см.) янки с осанката на католишки проповедник, колкото и силно да ненавиждал лицемерието в католицизма, откъдето е и неприязънта към майка му.

  Не бива да ги противопоставям. Харесвам ги и двамата. Привързаността ми обаче към Захари Стоянов иде от по-дълбоко място. Печално зверче ме боцка отвътре с рогца, докато прехвърлям последните, написани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей, репортажи. Представям си живо как разговаря край огъня с френските партизани, навлизащи все по-навътре в покрусената от немската окупация родина, и си мисля: Колко удобно е, дявол го взел, да шеташ покрай фронтовата линия, но винаги свободен в избора си в коя посока да поемеш, просто понеже Франция ти е любима, любим ти е Париж, ала не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне, и ти завинаги ще си останеш чужденец, колкото и да обичаш френската култура и французите.

  И съпоставям военния кореспондент янки****, за чийто живот се тревожи самият генерал, командващ в района част от настъпателните операции… Съпоставям го този образ на велик писател и публицист с образа на моя баща редник – някакъв много светлорусоляв синеок българин от Харманли в окопа насред Европа, край величествено отминаващите като самото време на собствения наш живот води на реката Драва, и се питам: "Кой от двамата все пак е по-велик? Как това да разбера, без да ги противопоставям?" Понеже двамата, макар и отдавна мъртви, живеят у мен като пример за достойнството и храбростта да се живее честно, с подобаваща трезва скромност... Ала единият от тези двама именно в смирението си е велик.

   БЕЛЕЖКА:

  От този текст няколко абзаца съм използвал по-късно, за да доразвия моя си теза. Поставени в ритъма на хронологията, откъсите, които се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен смисъл.

  Пловдив, 9 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 mar. 2020

Илюстрации:

- Обсерваторията ми към Космоса у нас;

- С моя баща пред Бачковския манастир.

___
* От лат. solus "единствен" и -ipse "сам". Краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз у човека, а цялата действителност приема като продукт на личните си представи. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 692.
** Фраза от известното стихотворение "Писмо" на Никола Й. Вапцаров (1909-1942).
*** "По телеграфа", статии и кореспонденции от четири десетилетия, изд. 1986.
**** Което значи: от Съединените американски щати, от държавата отвъд Атлантика, която изпрати пари на Хитлер, изпрати самолети, камиони, оръдия и на Сталин, та взаимно двата световни хищника да се омаломощават в Европа, и тъй, в резултат на тази ловка политика САЩ след войната се явяват хегемон на света. Бел.м., tisss.