сряда, 23 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (399.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (399.)  

   Фалшът, преиграването не е толкова проста работа, както изглежда отстрани; това се удава само на умен клоун, и то след упорит труд пред огледалото!  Аноним (1947)

   03.03.2006. ЗАЩОТО НЕ СЪМ ХИТРЕЦ

  До tisss... от malampay:

  Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная, заключената тема. Абе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, то зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колкото по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршина. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би там е ключът на бараката, която всъщност не е и заключена, ама омразата (както и любовта), е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува врата. Колко жалка е твоята правда! Колко жалък е твоят гняв! Струва някакви си мижави лева! Това ли е стойността на мечтите ти, на порива ти, на полета ти? Човек може да затъне битово, финансово, материално, това се е случвало на Алеко Константинов и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш, от една страна, претенции на човек на духа, и от друга страна да си диаметрално противоположното (тук ще си отворя една скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на това, срещу което негодуваш, е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си и го знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. Имаше, впрочем, през комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите и смятаха, че – след като властта е вече в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, а просто е в едно облагодетелствано положение. Те са хитреците. Ето, това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията и те маргинализира, а не аз! По онова време аз имах пред себе си – както надявам се, добре си спомняш: хоризонти, простори... Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо? Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота или поне не са успели досега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия, профорганизация, или каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат те на повърхността. Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това – дето се вика, целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпиташ малко срам от думите си. Ако ли не – те, твоите думи, ще се обърнат срещу теб. А тогава, ако прибавим към тях и моя гняв – не те виждам.

  Пък може и да напишеш нещо стойностно... Неведоми са пътищата божии. Все пак "Ламски" излиза... Това не е моя заслуга. Аз пожелавам – след трудното раждане на книгата ти, щастлива по-нататъшна съдба: и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили, няма проблеми – ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът! 

  24.05.2007. ЛИЦЕМЕРИЕТО КАТО НАВИК

   До malampay... от tisss:

  Бях сред онези, които повярваха в поетическия Ви талант, г-н Малампей* – някога... когато едва прохождахте, да, когато бяхте студент, а Пловдивският университет се наричаше Висш педагогически институт. Радвал съм се на сполучливите метафори, звучната рима и мъжествената Ви ритмика. Стихотворенията Ви се набиваха в очи, беше период, когато сред публиката на Пловдив, като по-възрастната Катя Сариева, например, Ви възприемаха за лидер на младата поетическа смяна тук, най-вероятно понеже рецитирахте с мъжествен тембър, от който тембър глупавите момичета, а и табун възрастни знойни поетессси просто изпадаха в екстаз. Преди Вас помня само един от онези, които съм слушал in live, на живо, демек: поета Благой Батаклиев, как предизвикваше болезнена еуфория, трепет у публиката в салона. Но това са неща от време, когато още го нямаше Регионалния Радио-телевизионен център, а там, където е сега РТЦ-Пловдив, беше местното пловдивско кино Култура от далечната 1963 г. Но какво стана с поета Благой Батаклиев, поради что от раз спря да ниже своите красиви гневни стихове, нямам идея. Назначиха го за говорител в местното Радио Пловдив, и дотам, това май била целта и файдата от онези изпълнения в салона на кино Култура.

  Застане Благой на сцената, блед като смъртник, с искрящите очи на човек с висока температура, стисне лапи в юмрук и рецитира тържествено, драматично стиховете си от името на работническата ни класа, доколкото помня. И други там са си рецитирали пред препълнен киносалон стиховете, Васил Урумов, да речем, ама па Веско, както го наричахме, въпреки че бе масивен и як мъж с внушителна осанка, не предизвикваше фурор, понеже лириката му бе приглушена, проста, но бая интимно звучеше, че 
да се хареса от необръгналия на тиха поезия в онези кресливи години! Е да, за 1960-1963 г. говоря, когато пандизчиите от лагера на остров Персин полумъртви след побоя са ги носели за храна на освирепелите от глад прасета. Странно, ама па от кльощавия като лозова вейка Благой Батаклиев не помня нищо съществено освен как романтично се палеше, докато си рецитираше стиховете с онова изпито лице на жив мъртвец върху осветената сцена на полутъмния кино-салон. Гневната му поза съм запомнил. Докато от Веско Урумов си спомням странен финал на нежно любовно стихотворение: "И си лягам въоръжен"** – нещо нетипично за печалната му лирика а ла Димчо Дебелянов.

  Вас тогава още Ви нямаше, malampay, а пък ние бяхме група от десетина момичета и момци от пловдивските гимназии, които Джоката или Никола Джоков (1934-2001) от град Септември родом, градчето на Илия Минев***, ни сбираше, както квачка пиленца, в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" всеки четвъртък вечер да ни приказва за литература, най-вече за поезия. Оттогава, от шестнайсетата ми година, този вестникар и редактор стана първия ми учител в литературата и журналистиката. С каква възхита ни четеше стихотворения на Жак Превер, на Салваторе Куазимодо, Константин Павлов, Стефан Цанев! Онова Стефан-Цанево стихотворение, чрез което роденият на моя рожден ден само че единайсет години по-рано, в класически строфи воюваше за законното право на поета да си пердаши в свободен или бял стих. Имаше там във вид на сентенция изречена катастрофичната мисъл, че две по шестнайсет за всеки математик може да е равно на трийсет и две, обаче кога девойка и момък по на шестнайсет се залюбят, сборът от годините им е равен бир таман пак на шестнайсет.

  След десетината едвам прохождащи при Джоката през 1963-1965 г. 
бъдещи велики поети бяхме: Видка Кочева, Мария Широколийска, Мая Аврамова, Марко Марков, Илия Зайков от село Брестник, Христо Батинков от Асеновград, Христо Джелепов от Ивайловград и аз! Ако отворите по-старите броеве на младежкия ни вестник "Комсомолска искра" от 1963-1965 г., ще се уверите какво и как сме писали, като палета, до глезени нагазили в разкаляната от кървища и от смърт след Девети септември 1944 г. литературна бахча. Към тази детска градина за прохождащи в литературата бих причислил и Владимир Янев, и Витко Бабаков, макар двамата да не са същински рожби на "Искрицата", както сантиментално наричаха този храбър, а може би най-храбрия за България от мътните години на соца младежки вестник, от който произлязоха не само куп чиновници, ами и неколцина елитни журналисти. Каква вакханалия от анекдотични истории, ирония и задевки с властта, какви едва простими от строгите властници сюжети се заформяха в тази редакция, не ми е работа точно аз да разказвам. Да разкажат по-възрастните от мен вестникари, минали през пловдивската "Комсомолска искра" Върба Чавдарова, Степан Ерамян, Иван Стойчев, Петър Бандилов или Емил Калъчев, чието бюро заех, седнах, когато седмица преди Новата 1973 г. Петър Анастасов ме назначи на щат лит. сътрудник в един ден с известния футболен коментатор Николай Галов (1943-1993). И понеже родителите ми, както и родителите на Галов, бяха безпартийни, за душевната ми чистота и вяра към Партията гарантираха две обикновени работнички-партийки от Електро-апаратурния завод на Пловдив, от бригада в цеха за монтаж, дето работеше майка ми. Нека да разкажат по-възрастните от мен как – когато главен редактор беше Коста Странджев и именно там пиршества ставаха след макетирането на следващия брой в сряда, като от близкото кръчме през Червения площад на града в редакцията прелиташе кофа шкембе-чорба и горещи, току-що извадени от фурна франзели хляб. Оттам е най-вероятно пристрастието ми към шкембе-чорбата, от която се гнуси след славния Десети ноември заселил се в Пловдив философ от Долна Баня, фен на Иван Костов, отявлен хуманист, абсолютно праведен демократ, борец за евроатлантически и прочие духовни ценности. 

  Вас Ви нямаше още на хоризонта, malampay. Появихте се подир нас, и то вече като засукали изкуство от школата на информатора на ДС агент Мартин (Огнян Сапарев), студенти от Пловдивския педагогически институт, прясно наименуван университет – Недялко Славов, Веселин Сариев, Добромир ТоневКрасимир Обретенов и Минко Танев, плюс Тоня Трайкова, Йордан Костурков.

  Пред нас вървяха, вече печатаха първите им книги Емил Калъчев, Рашко Сугарев, Петър Анастасов, Николай Заяков (за сбирката му "Въпреки" овации имаше), Киркор Папазян (на средна възраст появил се пред читаещата стихове публика със сборник бледи творби, ама по арменски напомпани), споменатият Васил Урумов (и той късно си видя стиховете в книга), Иван Вълев, разказвачите Николай Казанджиев, Светомир Бабаков, двуметров, но мек по характер и стил Светомир Бабаков с неговите носещи типичната за израсналия в този град тъга книги "Бензиностанция № 10", "Улицата с гълъбите" и пр. Не знам каква точно е причината жреците на местния бизнес да не са обявили Годишна символична премия (без парични суми) "Светомир Бабаков", която да се присъжда за разкази, посветени на Пловдив "Светомир Бабаков". Да добавя тук Коста Странджев, Никола Джоков, Александър Бандеров, Йероним Тянков, Николай Гюлев – някогашния ми авер от улица "Янко Сакъзов", литературния злодей (майтап бе, Уили!) Марин Кадиев; имаше и един щурав гимназист някога – Дамян Николов, на когото вестникът му приши криле и той взе, че си заряза учението и родителите си и заживя като мъжка кукувица на смотано таванче, понеже реши, че е станал поет. Той наистина стана бая известен по кафенета около пловдивската Главна като длъжник, който много силно желае, но няма как да си връща заемите и е вечно гладен и му се пие бира, ако има кой да го почерпи. Може и да пропускам мнозина от писателите на Пловдив от годините, когато Вас, malampay, още Ви нямаше да се хванете да орете с хъс, да сеете и торите тукашната литературна нива.

   После вече се появихте Вие и Вашата група поети на Пловдив. Спор няма, пишехте си по-харно стиховете, по-артистични или далеч по-напористи бяхте от нас, пък и от поети и писатели на Пловдив преди нас. Та да си дойдем на думата и за Антоан Сент дьо Екзюпери и злополучния, макар голям за онова време и за мащабите на родната лит. класика, разказвач Васил Попов, бивш боксьор в тежка категория, див и самоук, самонаправил се, пришелец от село Миндя, Сливенско, в безразличната, общо взето, към пришълци от дълбокия прованс София с може би типична за провинциалистите пробивност. Да обикна "Малкият принц" причина е Джоката. Тази книга и сега ми е на лавицата край компютъра с охлузените си корици и страниците с цветни илюстрации на автора. Знаел съм я до някое време, кажи-речи, наизуст; а какъв вятър Ви е отвял да споменавате, че съм казал глупост за книгата, па и нещо за футбола, това оставям на Вас да обясните, както и да допълните фантастичния си много поучителен спомен как съм бил изгонен. Леле! Треперехте си от шубе всинца да не се развърти този зъл грубиян, макар и голям автор; треперех и аз наред с всички палета, разбира се. Не ми е и минавало през ум да се правя на герой!

  Спирам дотук този низ от имена на поети и разказвачи, като отчитам все пак колко пристрастно е мнението ми за този и онзи от тях. Безпристрастен ли?! Никога не съм бил безпристрастен, Малампей, кога е ставало дума за честност при писането, което според мен е форма на нравственост, каквито и моди да се въртят из литературата и публицистичната философска проза.

  И тъй... Защо ми бе обилният увод дотук? Ами ето защо! За да Ви напомня старата максима: "Един човек си в състояние да го водиш за носа цял живот, без да се усети; група човеци – за известен период от време, докато се усетят, ама да мамиш цял свят колко си велик и благороден, когато всъщност следваш личния си интерес, ами това е непосилно." Невъзможно е, разберете най-сетне. Впрочем, Ваша си работа какво ще правите и на какво се надявате! Колкото се отнася до книгата, в писмения ни договор, който не съм Ви искал, просто толкова се доверявах на мнението на Емил Калъчев за Вашата честност! – сам сте отбелязали какви задължения поемате и с каква работа се залавяте, за какъв срок, па и срещу какво заплащане. Е?! Какво повече да обяснявам!

  Да сте жив и здрав! Писах с уважение към поета Чонов и разочарован от печатаря на село Рогош. Ама какво да Ви правя, опитвам се едното да не ми пречи на другото, доколкото мога, доколкото е във възможностите на моя перущенски и калугеровски нрав по майчина линия. Дано сте били щастлив с въпросната сума. Между другото, по мои сметки в Рогош до днес четвърта година събира космически прах книгата ми и не виждам за какъв дявол точно оттук насетне на услугите Ви да разчитам. Пропуснали сте да споделите с феновете си, че ми представихте образец, по който сам извърших странирането и подреждането на – както ги наричате, векторните обекти: илюстрации и всички детайли по оформлението от начало, та до край. Вашата работа се свеждаше до работа с печатарската Ви машина, свезка, подлепване на корици и книжното тяло и обрязване. Още веднъж, бъдете здрав! И Господ да Ви пази...

  П.П.: Ако има нещо невярно, моля да ме поправите, malampay. Или да ме поправят онези, които знаят повече за тук писаното. Писмения ми договор с Вас лично не съм затрил, седи си невредим, ама защо ли ми е писмен договор – все пак сме България.

  Пловдив, Ден на славянската писменост и култура

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 23 dec. 2020

Илюстрации:
- Хубав ден за българската демокрация!
  - Джоката, първият ми учител в писането. 

___

* Malampay (Малампей) е град във Филипините, където имаше жертви на ислямския тероризъм.
** Приумица – спя с пистолет под възглавницата, та вечер понякога си спомням многозначителния стих на Веско.

Илия Минев (1917-2000)

*** Илия Минев, най-дълго живелият по затворите на соца човек, по-дълго от Нобеловия лауреат от Южна Африка Нелсън Мандела. "Има в света един човек, който е много изстрадал и преживял повече в затвора, като борец за човешки права. И това е българинът Илия Минев" – думи на Нелсън Мандела. В края на 1996 г. съратници на Илия Минев обръщат внимание на Иван Костов да приобщи Илия към новото СДС. "Кой па беше този?!" – рекъл бившият старши асистент по марксическа политикономия в АОНСУ. Накратко, казали за кого се отнася, и реакцията на Костов: намусил се, с мълчание дал да се разбере: Ай нужда! Илия Минев не е допуснат и да припари край сградата на Раковски 134. Този вече възрастен човек седесарите не са го допуснали на нито един техен митинг след Десети ноември 1989 година да говори. На публична трибуна в Пазарджик Илия Минев все пак успял да стигне до микрофона, но Георги Спасов, говорителят на НКС на СДС по онова време обаче му отнел правото да говори. За разлика от Илия Минев, по природа Джоката си бе шегаджия и конформист – членуваше в казионното БЗНС и се фукаше пред червените партайци: "А нас ни гледат като писани яйца, щото да станеш член на БЗНС е по-трудно отколкото да си член на БКП". И това мен ми напомня фамозния девиз на Радикал-демократите около г-жа проф. Елка Константинова, влюбения до уши в собствената си персона Михаил Неделчев и хубави хора като Александър Йорданов: "Малко сме, обаче сме качествени", или както казвахме в казармата: "Мое да пейм фалшиво, ма пейм с чюфство". Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в заб...