Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
03.01.2002., прод. КАТАСТРОФАТА (3)
Оттук-нататък е ясно: въвеждаме нов стил в отношенията си. Ето така ми се нрави. Не ми е необходима очарователната жена от плът и нерви; с душата й от разстояние общуването ми носи повече радост. Започваме на ново място. Тук, надявам се, не би се набутал някакъв задник. Задниците боготворят успеха, когато могат да го целуват и прегръщат с двете си лапи. Е, няма ме на хоризонта в света на материалното! Дали има някой по-добре от трима ни да съзнава каква страшна сила е духовната близост! Мисля си самонадеяно: колко ли бих проживял, без да се докосвам до материалното момиче? Любопитно, какво мисли тя по тази тема! Ако отмине по пътя си, ще зная, че не е било нужно да се кося толкова. Ако не е проба за издръжливост, здраве му кажи! Тези от категорията "хубава женичка" са навикнали да им угаждат на капризите.
Екзюпери* пише: "Да се обичате не значи да се съзерцавате един друг, а да гледате в една посока", т.е. любовта е сътрудничество, усещане за рамо на приятел в трудни моменти, което изисква доверие, доверчивост, възприемане априори на любимия до теб неизменно за чиста монета. Бих допълнил френския аристократ и професионален пилот: любовта е да летите като две птици и в буря, и в слънчеви дни. Откривал съм се пред Re., казвал съм й: "Внимавай с онзи, който ти казва, че нищо не желае от теб; той всъщност иска душата ти или всичко, което открива у теб като духовна стойност". Залагам всичките си активи върху една-единствена карта: всичко или нищо! А нищо е победа за мен, ще се отърва от фалшивата илюзия и ще съм свободен от спомени по изтеклите години с материалното момиче. За духовно джудже не бива да съжаляваш.
04.01.2002.
Логиката на живота и логиката на творчеството би трябвало да съвпадат или поне да са успоредни, ориентирани в една посока. Защо обаче се чувствам изхвърлен зад борда на ставащото! Препрочитам последните редове от писаното дотук, и откривам дразнещо високо самочувствие; това не е уравновесен монолог, а демонстрация на наранено самолюбие, въртене в кръг. Да твориш не означава ли форма на съпротива към завладяното дотук, дето превръща монолитната горда скала в досадна делнична пепел! Творецът чисти шлаката, рутината от живота, като от мечти и лично преживяно създава ново; поставя се над успеха и често се случва да си троши главата в зидове; филистерите го сочат като черната овца в стадото, чешита, особняка, странния човек с неговите несвързани с реалността приумици; присмиват му се – за тях отстрани той изглежда непохватен, непригоден за нормален живот.
огромни албатроси моряците ловят
от верните ята, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.
Тъй като в почти нищо досега не съм постигнал някакъв успех, успехът органически ме отвращава. Видях преуспелия щастливец колко бързо се превръща в грандоман, в надменен егоист, деспот и домашен тиранин, зорко бранещ придобитото. И то е суета; понеже, строго погледнато, нищо не ни принадлежи, всичко тук ни е временно дадено. Но да се възползваш, подреждайки вътрешното си пространство в съответствие със средата, която те подтиска, това ли е щастието? Слизайки по стъпалата към бездните на страданието, ставаме по-човечни. Страданието има своя лечебен ефект, когато не ни убива. Бедстващият живее по-пълноценно. За да твориш стойностна литературна или каквато да е творба на изкуството, трябва да си готов да бъдеш унижаван, ала и да възприемеш бедствието като извор на духовна енергия, не като божие наказание. Творчеството е съпротива на натиска отвън; кървящото сърце усеща пулса на света.
Иисус изгрява по-високо над нас в духа именно когато най-стръвно се опитват да го унижат като плът. Губейки в материалния свят, Богочовекът осветява пространства в самите ни души. Да се отрекат от имота, от най-близките си роднини – такова условие поставял пред пожелалите да го следват. Кажи-речи, и в наши дни Георги Бенковски праща хората си да палят имота на излезлите с него в планината селяни по време на Априлското въстание; защо... с каква цел? Ако си стопанин на имота си, не можеш да си стопанин на света. Левски си нямал нищо свое, цялата земя, населена от българи, чувствал своя нива и работил до изнемога да засее имота със семената на духовното просветление. Епизод от биографията на първостроителя на Руската империя Петър Велики. Застанал на възвишение сред Русия, императорът пита верния си слуга дали има един поне, който не краде в тази огромна страна, и сам си отговаря: "Единствено аз не крада, защото всичко е мое".
Изживяваме разцвет на егоизма, може би най-противната болест, която иде наред с респекта към личността, влачи се след респекта към Личността на поредния негодник във властта като мръсен шлейф от духовни нечистотии – алчност, лакомия, стремеж към излишества, прекалено високо самочувствие, грандомания в страховити мащаби, нечовешка надменност, фанатичен стремеж към блясъка на парите. Всичко се купува в Онзи проспериращ бит на Запад, ала що за напредък е то? Всяко нещо според онези хора има цена; което не се купува с пари, купува се с много пари, е девизът на тъпака с високо самочувствие на проспериращо Нищожество – служебен пост, министерско кресло, място в съдилището, влияние в медиите, крупно невежество, любов към себе си, уважение, световна слава. Всичко тук се купува. Да живее Западната демокрация! Комунизмът беше зло и социализмът е зло, ама това, което се задава, майчице мила: разцвет на трагикомедията в духовната летопис на моята древна България!
Брак по сметка е като че мечта за всяко бедно момиче в Онзи свят на просперитета, налага се, възпроизвежда се чрез модните журнали и дефилета като Модел за мечта. И мечтите на младия мъж или жена превърнаха в своего рода конфекция за масовия консуматор, покрай къси бутикови серии от Специални мечти за любимци на властта. Впрочем, Съдбата, нашепва същият западен манталитет на католицизма, особено при форми и разклонения на протестантството, роля на съдба за онзи човек играе Негово величество бизнесът. Морален-неморален за манталитета им са сякаш подробности, важното е – заявяват, вложенията да имат по-висока възвръщаемост. Каква тълпа от идоли на успеха и щастието създаде този манталитет! Само двама от бизнесмените в изкуството: сексуалната хищница Мадона (кощунство с представата за Мадоната, т.е. за Богородица) и педофилът Майкъл Джексън. Двамата са боготворени сред тълпата фенове именно заради своята безнравственост, надникнеш ли под пластовете грим и уж артистични предизвикателства към рутината. За българските условия такъв идол на масовия упадък в духовен план е Азис – типичният клоун в изкуството от Ванко 1 и Кондьо до харема с фолк-певачките, каквито и да са гласовите им данни.***
И така, бракът по сметка е мечтата за всяко момиче, според целулоидно наложения западен възглед върху живота. А каква ли ще е любовта, щом се предлага като стока! Не искам да повярвам, че момичето ми се е продало. Онова, от което в голяма степен зависи щастието на отделната личност, не се изчислява с финикийски знаци, то няма цена, не се разменя срещу придобивки и разкош. И ми иде сега на ум какви унижения и страдания претърпявали любимите жени и момичетата на декабристите, изпратени за наказание в Сибирска каторга. В разцвета на младостта и хубостта си, момичетата следвали любимия мъж, а никой не е изисквал това от тях. Очевидно обаче тласкала ги е Любовта, истинската, смирената всеотдайна Любов. В наше време има ли такива момичета и жени? Блясъкът на златото и диаманта не може да се сравни с духовната привързаност и страст. Наивник ли съм, като при толкова преживени разочарования продължавам да вярвам, че има любов неподкупна, неизкушена и вярна дори срещу планини от богатство, слава и разкош?
Още един аргумент в чест на любовта. Хемингуей (1899-1961) приключва любовната си поема в проза "Безкраен празник"**** по следния блестящ начин: "Но тук описвам какъв бе Париж в ония далечни години, когато бяхме много бедни и много щастливи". Живял материално задоволен и прославен през брака си с Полин Пфайфър, щерка на североамерикански милионер, срещал и други момичета – обаятелни и интелигентни, като характер и физическа хубост – и въпреки всичко това, печал лъха от спомените му за първата, може би единствена любима Хелен. И струва ми се, че разбирам защо.
Цял ден никой не ми се е обаждал по телефона, нито по джиесема. От единайсет до един след обяд се борих с пряспата пред вратите на гаража. Съседът по гараж Петьо взе комплект нови свещи от мен да ги изпробва на неговата си кола; щял да ги плати, като види как работят. Разтъпках се до училището: уж да купя цигари, но ходих само понеже ми се стягаше сърцето. Самотно ми е днес. Мисля си за Re., и горчивината не намалява покрай работата, подир обичайните мъжки приказки за коли и двигатели, за леки момичета и алкохолни запои. Защо ли това момиче все пак ми липсва? Давам й възможност да се освободи от своите скрупули спрямо мен; не тя! – аз пожелах да не се чуваме известно време нито по телефона, нито по джиесема. Върша обратното на онова, което сърцето ми диктува. Руша изтъняващия мост, останал да се люшка над пропаст. От моя страна брегът е скалист, неприветлив, глух, да не кажа, никакъв бряг не е това; отсреща си представям цветни поляни, ухание, пилци прелитат, цвърчейки.
Срещнах съученик край училището. Попето. Учихме заедно в VІІІ клас, когато класна ни беше една пухкава младичка хубавица математичката Кирякова, по която дори ние, осмокласниците, с копнеж се заглеждахме. Толкова сексапилна бе Кирякова, напомня ми сега нещо от излъчването на Мерилин Монро. Остави ме на поправителен изпит в края на осми клас и по време на изпита вместо да ме изпитва... се заливаше от смях с друга една, даскалица по руски: "Виж го, ма, гледай само как пише латинското "b", не е ли сладък, а!" И ми завъртя петица, след като сама довърши наполовина решената от мен на дъската задача. Та навехнал си крака Попето, ходи с дебел бастун, подпира се досущ като дядо. Запътил се към пивницата да се сгрее с чаша евтино кръчмарско вино. Безпомощен, едва-едва прекоси заледената, полирана от леките коли улица, и го оставих да бъбри със зарзаватчията Дончо. И едрият възпълен и як като млад бик Дончо е самотник – нафунял от студ, тъпа от крак на крак, зъзне край сергийката си, а върху кафез от букови дъски наредени се мъдрят двайсетина връзки вледенен праз.
Ей ги, това са моите хора, това е моят свят. Какво празнично тук? И си мисля пак за момичето, което си тръгна, защото не пожела да вегетира повече в мизерната и унила преобладаваща част на днешна България. С какво право обвинявам! С илюзии живее ли се? Боря се с моите бесове. Одисей наредил да го вържат здраво за вертикалната мачта, когато корабът плавал край Острова на сирените. Устоял на изкушенията им и оцелял, не успели да го погубят... Дърпа те нещо от два месеца назад към спомени. А спомените оплитат с пипала на октопод и замайват съзнанието. Момичето си отишло. Спри да храниш самолюбието си с унижение? Повтаряш като смахнат "Обичам те", а тя не те обича: озъртала се е с кого другиго да те смени. Намерила друг, ще го приема в леглото, докато й е нужен; той ще си мисли, както ти си въобразяваше, че е обичан. Хубава в лице и тяло: това носи успех, докато е младо знойно момиче с чар. Невидим стани, желаеш ли да се спасиш, да преминеш покрай омагьосания й остров с колкото може по-малки поражения!
Следва
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар