понеделник, 26 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (298.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (298.) 

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  29.11.2001., прод. ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА

  Лесно е да убиеш птиче. Телцето на убитото птиче е така безпомощно и некрасиво; ето човчица, крилца, ноктенца, безредно разпиляващи се перца и пухчета-перушинки. И тай-тъжното: помътнели-посивели оченца. Мъртвото птиче напомня мръсна дрипа, за нищо не става, дори котките не биха посегнали към него, ако не са в крайна нужда от глад. Прекършената любов е мъртва птица; птиците летят по две, но умират сами. Ако не е уцелена в полет, усещайки смъртта, птицата се скрива някъде и ние даже не узнаваме веднага, че нея вече я няма. Дълго време продължава да лети, да размахва с крила в нашето съзнание, огряна от слънчевите лъчи, красива, нежна, тръпнеща от скоростта на летенето. Откривал съм мъртви врабчета под старите керемиди, когато ремонтирах покрива на къщата в село Тригорци, на двайсетина километра от Балчик, навътре в Добруджанското плато; било е поне преди трийсетина години, а още помня колко ненужни, колко неуместни за живия живот ми се сториха тогава безформените клъбца от полуизгнили костици, покрити с пух, изсъхнала перушина и засъхнала кал.

  До каква степен задръстен и освирепял от егоизъм и лакомия трябва да е убиецът на птиче? Млад, приятен на вид мъж от съседния вход, трийсетгодишният му син на Митьо Чомпала – Наско, който наскоро се прибра от Украйна, където бил строителен работник, трепе ей тъй за кеф врабците от липите под балкончето ми. Не изглежда ни лаком, нито свиреп, в известна степен е симпатичен с умението си на точен стрелец с въздушна пушка. Не съм му виждал флоберката на Наско, виждал съм нападалите по двайсетина и повече телца на избитите пилета, които дузина улични котки край блока миролюбиво си разпределят с окървавени муцунки. Наско не се хвали, просто излиза някой ден, когато му скимне, па с въздушната си пушка и за радост на котките застеле асфалта и плочника с поредната порция свежи трупове на врабчета. И спира за месец онова цвърчене и боричкане из клоните, настават ред и тишина, настава спокойствие.

  Постепенно всичко у мен се примирява. Надничам все по-лъчезарно към шаренията наоколо; посредствеността някак с течение на времето спира да ме дразни: поучуден, откривам избледнели чак от детските ми години усещания – мириса на влажни треви, полъха на лекия ветрец, когато си вървя по улицата и той роши косите ми, навира се в яката на якето и винаги играе на точно определено място по улицата по пътя за или от училището. На ъгъла срещу последния от шестте 18-22-етажни жилищни блока има нещо като улей, някакъв бързей, където се срещат и разминават ветровете, та когато вървя по улицата, взех да се радвам на зелената тревица край плочника на тротоара, да се радвам на късните есенни цветя с тяхното печално ухание, на мъглата и ситния дъждец, който кара пейките в детската градина и стволовете на оголелите дървета, и тенекиените покриви на тенекиените гаражи да лъщят като намазани с лак. Започвам отново да населявам вътрешното си пространство с докосвания, аромат, отражения; опустошеното, изгореното полекичка се покрива с първични усещания от ранните ми детски години, когато бяхме толкова бедни, но и толкова щастливи сякаш всички ние, и децата, и отрудените ни простовати на вид, но все още млади на възраст родители. Събужда се хлапето у мен и не ми е вече самотно. Оказва се, животът бил разкошен и по този начин, именно тогава го усещаш този разкош, когато теб ти е най-самотно. Бях забравил какво значи самота от времето, когато бях женен за палавата често сменяща любовниците си Ася.

  Вчера два пъти преди обяд, към десет и към единайсет, Re. ми звъни по джиесема. Отговарям й с двукратен сигнал, което трябва да значи: "И аз мисля за теб" или нещо такова. В три подир обяд джиесемът пак звъни, този път настоятелно звъни, буди ме; чувам гласа й:

  – Няма ли да дойдеш с колата да ме вземеш! Тук съм, пред входа на профсъюзния дом на културата (Това е в центъра на града, шест километра от нашия краен квартал - бел.м.). Да те чакам ли?

  Измънках сънено, че от четири днес трябва да съм в училище, имам занятия; но пак скланям:

  – Добре де, ще дойда.

  – Имаш време – увещава ме, – до четири е цял час. Не искаш ли да се видим?

  – Идвам. Чакай ме – казвам.

  След не повече от две минути пак се обажда:

  – Извинявай... не прецених! Няма смисъл да идваш чак дотук. Сама ще се прибера. Довечера съм у майка, оттам ще ти звънна.

  Вечерта не е успяла да позвъни. Или не е пожелала. Впрочем, какво ли имаме да си кажем! Може би е любопитствала дали не съм изключил пак джиесема, не съм ли пак захлопнал вратичката. Пуста суетност! Мисля си, как ли се храни женското тщеславие със самочувствие, че някой страда за теб, мила! Е, този някой вече не ти е необходим за друго освен да повдига цената в собствените очи, може би в очите на приятелките и тайните съпернички в любовта? Наложително й е да се убеди, че аз съм този, който прекъсва връзката, или нещо от рода на: "Ех, виждаш ли, мили мой Августин, та ти си причината всичко между нас да се срине!" Ами, добре! Що да не приема и тази роля: на мизерника, макар да не е приятно да те пекат на тих огън, да опитват да ти обърнат душата с хастара навън, да те оглеждат съчувствено, докато сърцето кърви.

  14.12.2001.

  Животът – тази разкошна илюзия! Прашецът на пеперудените крилца е по-траен от очарованието на мига, когато хубава млада жена те погледне влюбена. Щастието има зърнеста структура, усещам го на зрънца, подобни на диамант в кал и пръст; но дали съзнаваме, когато сме щастливи? Или го узнаваме, едва когато щастието е отлетяло и са ни останали само спомени за безвъзвратно отлетялото?! Никой не може, строго погледнато, да е сигурен защо сме на този свят – за да изпитаме любовта и щастието, опиянението от свободата... Макар да не сме свободни в нито един миг от живота си.

  Впрочем, тази илюзия за Свободата е като въздуха, като кислорода за пъстървата, която играе в планинския ручей, прескача над двуметровите прагове с мощен мах на опашната си перка. Така и Любовта граници прекроява и заличава, междусъсловните вековни традиции руши като картонен декор и крехки тресчици. И винаги – с очакване за нещо по-добро от сегашното. Дали не се стремим към нещо, което изобщо го няма в света, пренаселен от егоизъм, невежество, тщеславие! Тогава, питам, защо младата жена си търси кавалер и го заглежда предизвикателно с блеснали очи и зачервени от свян страни? Защо момичетата се стараят да се представят по-хубави отколкото са в действителност? Грим, сенки, червилца, туш за мигли в десетки нюанси, очни линии, моливчета за очертаване на устни, руж, помада, аркансил, благоуханни парфюмчета, спрейове, мазила... ами цялото това многообразие на суетността кому се подчинява?

  И да отговориш, няма как да е точно казаното, понеже и мъжете, и горките момичета и жени не с разума: с чувствеността си предизвикват изкушението. Да изкушиш е най-приятният начин да излъжеш. Изкушаващият не си дава сметка, че ти се представя за някой друг; него природата му го тласка да промени формата, облика си, да създаде по-красива и предизвикателна повърхност за своята душица. И пропускаме главното: душата и духа у човека, застанал срещу нас. Влюбената е шедьовърът на природата. Грациозна и омайваща като силно питие, удря мъжа не само в коленете и слабините, демонстрира какъв разкош са междучовешките отношения, когато са хармонизирани двете начала – мъжкото и женското.

  Жалко, но не за дълго е това съвършено динамично равновесие! Изкуството да се живее може би е в съхраняването на илюзията, в сладкото заблуждение, че Любовта е непревзимаема крепост, оазис на Доброто и Достойнството. Всъщност, колко силно уязвим е влюбеният, това той след време ще узнае; и колкото по-щастлив и нехаен е бил в любовта, толкова повече му горчи. Финалът на приключилата в руини любов е естествен завършек само на епизод от твоя живот; тъй че защо да съжаляваш! Само се постарай да чуеш посланията от отлетялата любов, които понякога са в състояние изцяло да променят структурата на личността. Знам такива случаи. От нелюбов може и да се умре за месец-два или за по-малко от година. И това не е шега. Нещо ново си научил за себе си, за човека, в когото си вярвал безусловно и с огромна доверчивост. Невежият първо си представя някакво отмъщение, а би трябвало да е щастлив, че го е напуснал предател, най-опасният лично за него човек го е напуснал; та нали именно милият любим дотук знае за теб много повече, отколкото самият ти знаеш за себе си!

  Той те е наблюдавал отстрани, докато тихичко, старателно е проправял пътека към някой друг. Ти, драги, не си напуснат в онова утро или вечер, когато "твоето" момиче за първи път си е легнало с друг, и моля, не вини твоята досегашна любима! Защото тя е по-объркана и от теб, години ще й трябват, ако реши да проумее себе си – защо й била нужна новата авантюра, та онзи друг не се е появил ей тъй, а тя му дала повод! Сърцето е големият ловец у нас, не умът. Умът иде само да подреди кое що от хаоса на чувствата и най-често логическите обяснения звучат прекалено сериозно – именно защото са несериозни, неистинни, измамни, лъжливи. Сигурен съм, че изневерилият в любовната връзка е нещастният. Оттук-нататък няма да има спокойствие за него – и не че някой го сочи с пръст като прокажен, а защото пред себе си повече няма как да се изправи великолепен в достойнството си.

  Чудно ми е колко енергия губим понякога да си върнем изгубената любов. За какъв дявол ни е, и сами не знаем. Ей тъй, наумил си и яко страда човекът както детенце за счупената си играчка. А всичко наше е така преходно, така бързо се изнизва, че след някакви си месеци, година или две, когато престанеш да кървиш, ще се усмихнеш към божественото небе, към тази разкошна звезда Слънцето много по-уверен в своето. Ти вече ще си приел живота, какъвто ти е даден – случилото се с теб ще приемеш не като нелепа случайност, а като изпитание за твоя дух. Силен ще си и любимият човек е пак с теб, само че вече не го възприемаш като плът, а с нещо много по-красиво – образът му грее в твоите мисли, и дишайки, всъщност дишаш за двама, вече живееш за двама. (Училището, класната стая, кабинет 206, петък, 17,45 часа.)

  29.12.2001.

  На този ден преди години сключих брак с двайсетгодишната Ася. Има ли този факт отношение към случващото ми се днес? Разбира се, че има значение. С този опит зад гърба ,мога да кажа: Жената не бива да се възприема твърде насериозно. В това ми е грешката, която повтарям за кой ли път: че приемам жената до себе си като същество с високи духовни качества, по-високо съм я поставял – над себе си, и така съм губил именно от това състояние на нещата между нас, двамата в плътска любовна двойка. 

  Защото Тя е многолика, изменчива, танцува и играе като змиорка в бързей, лъже те, и без всякога да съзнава, че лъже: ей тъй, както предано мило те гледа в очи. Просто такава й е природата – да бъде сателит на мъжа, но аз никак не успявам да се опазя: превръщам реалността в романтична илюзия и всъщност съм живял успоредно не с реалния човек (жената), а с идеалната си представа за нея. Тя е слабо и безпомощно същество, ала каква огромна сила са нейното вродено лицемерие и егоизъм – заради децата, които й предстой да роди, или е родила, склонността й да предателствува в името на живота. Майка ми, макар да е висшистка никога не съм поставял по-горе от мълчаливия и недоучил поради бедност и неоправен в двубоите с наглата държавна администрация мой баща. Татко мой, ти, който си на Небето, под гробищния троскот!

  Сега е осем и петдесет; чувам настойчивия звън на телефона: зная кой ме търси. Но мен ме няма за теб, мила Re. Омръзнах на себе си да играя роля на боксова круша, на удобно рамо, върху което да пророниш горещите кристални сълзи над съсипаната си внезапно състарила се Любов. Крайно време е сам да се отърва от теб, за да си опазя илюзията за хубавата вярна Re. Десет години се съобразявах с настроения, желания, настоявания; време е да почна да се съобразявам преди всичко със себе си. Защото, за съжаление, си била нещо временно в моя живот, а трябва най-после да се науча да живея със себе си, за себе си и за онова, за което съм на този свят. Забих показалец в Библията върху отгърната напосоки страница, като се обърнах към моя мъртъв баща да ми подскаже как да постъпя. Ето го текста, стих 44 от глава V в евангелие от Матея: "Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, дето ви мразят, молете се за ония, дето ви обиждат и гонят". 

  Какво решил си, Свят на духа? Изпитваш ме и напътстваш, но за какво ме готвиш? Не съм ли недостоен да се занимаваш с мен, не съм ли твърде обикновен и досадно посредствен да ме вдигаш от калта? Окаляно ми е лицето, целият съм в дрипи, най-нищожният съм точно сега под Небето. На себе си станах противен и нищо мое не ме радва, мисля как бих излязъл от света на живите – да заспя и да не се събудя никога повече. А ти ми протягаш ръка, за какво съм ти? Не мога да ти послужа за назидание на когото и да било; никой освен неколцината стари приятели не е наясно какво ми е, неизвестен съм; не е ли добре да изчезна без следа, все едно никога не ме е имало – от пръст роден, превърнат на пръст отново и завинаги?

  И ще вляза в черквата "Св. Петка" на пъпа на Пловдив да запаля свещ за щастието на Re. и онзи мъж. Да заживеят в хармония, пълноценно! Домът им като фар да свети за корабокрушенци в мрака и посредствеността. Да постигнат всичко онова, за което нямах смелост дори да си го помечтая.                                                                                                              

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 oct. 2020

Илюстрации: Актрисата Ан Хатауей (1982).

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1546.)   Божието учение наподобява вода – както водата се спуска от върховете и се стича към ниското, та...