понеделник, 26 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (297.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (297.) 

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  28.11.2001., прод. ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА

  Два пъти днес ми звъни по джиесема: сигнал и затваря; два пъти й отвръщам и аз по същия начин. Защо звъни? Започвам да се настройвам като експериментатор; ами да, любопитен експеримент! Пред озадачените ми очи момичето, в което вложих през десетте години съжителство отношението ми към Свободата и Любовта, към правото на човека сам да избира според собствените свои вътрешни хармонии, същата жена, сега, доколкото усещам, изживява вид раздвоение. Наистина, как да събереш наедно Свободата и Любовта, когато материалното те изкушава и посяга да се разпорежда с личността ти не на някаква си цоцолана, а на активно амбициозно момиче с характер!

  Имал съм илюзии. Сгромолясаха ми се и очарованието, и илюзиите. Нищо – казвам си: ако си силен духом, какво ти бърка, че човекът пред теб се е провалил вдън земя; всеки човек все ще намери с какво да те изненада неприятно, нали; идеални за нас са единствено мъртъвците! Същественото за мен сега е да не изгубя Любовта у себе си, по дяволите да върви живият, реалният човек, щом сам си го пожелал; мен илюзията ми е необходима, да продължа да живея и пиша в моя ритъм и стил. В слаба позиция ли съм? И кой друг може да отслаби позицията ми освен мен, освен сам да я отслабя!

  Откакто научих за въпросния обаятелен господин, след като Rе., без да ще, помогна да сглобя образ от късовете разпилени най-случайни детайли, рекох й: "Очертава се чудно противопоставяне между строго логическия подход и интуитивното". Каквото и да се случи по-нататък, тя ми предостави шанс да се изпробвам в реална ситуация. И да, твърде горчива и болезнена е, както всяка любовна драма. Но аз продължавам да съм това, което съм: в неизречени обвинения, в мълчание и сумрак, където ми е най-удобно. Околните, светът нека да си мисли, че съм се отчаял и съм се отказал от тази любов. Не жената, любовта ми към илюзията е важна в този случай. Защото човеците живеем не толкова в действителността, колкото затънали в представите си за това и онова. Именно с това си качество (или слабост) сме божествени. Че какво е Бог, какво са Любовта, Свободата, Щастието – можеш ли да ги усетиш, без да ги съсипеш! Преди да го качат разпнат на кръста, Иисус не е Иисус, а един от пратениците на Бога-отец.

  Рехава, аморфна е тъканта на духовното, интуитивното; но Боже мой, колко здраво ни влияе тази прозрачна и едва забележима копринена паяжина! И в този смисъл съм щастлив, че мога сам да проверя самолюбиво бъркам ли. Е, не става плавно; става с лутаници и на тласъци; много нощи не успявах да се смиря, отслабнах, пуша по кутия цигари на ден и полека-лека се отскубвам от това тресавище на егоизъм и лицемерие, лакомия и невежество. Ако Re. е добра ученичка, сама ще си намери изход за своето. Желая й щастие и когато остава насаме със себе си, вече да не се лута и терзае къде всъщност, защо ли всъщност точно в този тесен улей и клетка я насочва природата й. Докрай в падението, в гордостта докрай!* – пасаж от "Кардиф".

  Като говорят ловко за цивилизационния избор, господа като клетия Петър Стоянов, президент на Република България, сочат Западна Европа и САЩ за модел и образец. Тревогите около Re. ме настройват скептично доколко типична за немски възпитаник целеустременост е по-перспективна от типичното за нас, на Балканите, съзерцателно подхождане към проблемите в живота. Онези там вероятно са материално перфектно ориентирани; нашего брата, с всичките си неразбории, сме преди всичко в духа. И то, мисля си, е следствие не само от кланетата за половин хилядолетие Османско нежно присъствие тук, но и от човеколюбивото за повечето от нас Източно православие.

  "Отдалечен, ще бъдеш близо" е ключов израз, стих, изведен за надслов на сборник стихове от моят духовен брат (по неговите думи) Михаил Берберов (1934-1988). Това, което здраво държиш в ръце и прегръдка, бързо отмилява; не престава, обаче, да ни вълнува скритото сред трагикомедии и бесове, недостижимо докрай Духовно. Тялото бързо се засища, докато душата е ненаситна в стремежа си към Духа и към Небесата над нас и вътре в нас.

  Човек живее преди всичко сам със себе си. Спомням си: още съм хлапе, вървя по яко напечената от жежкото слънце улица. Прахоляк. От дворовете долита ухание на цветя и сочни зрели кайсии и зарзали. Мирис долавям и от нагорещените неизмазани тухлени зидове, и откъм изсъхналите, посивели от ветрове, сняг и дъждове дъсчени тараби. Август. Моят месец на роден Пловдив, моята улица Ниш – осем къщи на етаж, етаж и половина, Царство на детството, моята бедняшка, но щастлива в несретността си махалица от двайсетина едноетажни и двуетажни къщурки покрай Пещерско шосе, потънали в зеленината на плодни дръвчета и обилни гюлови храсти по дворчетата. И във всеки двор, в най-миниатюрното дворче имат цветна леха, където жужат стотици колкото пчели, поне толкова търтеи. Улица Ниш с осемте си къщи е в подстъпите към Джендем тепе – източните склонове на най-високия сред седемте пловдивски хълма.

  Животът ми се ширнал безкраен пред нозете ми като августовския ден. Ровя с боси нозе по мек, по-фин и от брашно пепелак; приятно гъделичкат ходилата ми дребните камъчета, но къде съм се запътил, дявол ме знае. Впрочем, имах си няколко любими местенца – северните склонове на Джендем тепе, обраснали с диви храсти, висока до кръста трева, в която приклекнеш ли, ставаш невидим, с дъбовите горички наоколо, с бъзовите дръвчета, с трънкосливки, глогини, шипките, бадемовите горички, какулите, туфите от дива дюля, шипките, къпинаците, драките. Изворчето – където водата едва, в тънка струйка се процежда от скалата и цъцри в плитък дол сред една от гънките на тепето. А може да съм се запътил пак към кварталната библиотечка, сместена в шест-седем шкафа със стъклени врати в сладкарничката на бай Димчо и неговата тумбеста и кръглолика като месечината жена, а косиците й – силно пригладени в смешно кокче.

  Най обичах да си купя четвърт килограм тахан-халва за 27 стотинки, по-рядко – две или три масленки по 4 стотинки. Сядах направо на пода срещу стъклените витринки с подредени по лавиците им опърпани от недотам кротки ръчички книги за деца. Можех с часове да преобръщам страниците с чудесни (според тогавашния ми вкус) истории. Мечтаех си как, когато порасна един ден, ще си имам любимо момиче: красиво, умно, сдържано и гальовно, и че няма да се караме, няма да си говорим гадни думи, с които възрастните около мен ако не всеки ден, през няколко дни се замеряха като вражески залпове от двете страни на някоя ограда. О, не! Ние двамата с моята принцеска ще се обичаме простичко и така естествено, както се обичат двойките птичета или животни помежду си. А колко мудно се точи времето! И колко пъти нощем съм си мислил сам в тъмното: Кога най-сетне и аз ще порасна, за да променя света край мен, Боже мой?

  Живичко все още е момченцето у мен, не съм го удушил, не съм го убил и изкормил с яростта на възрастен. Това хлапе ме боцка отвътре с рогца, любопитно ме следи с блестящи от любопитство очета. Какво да сторя с този пакостник, който ме правеше някога тъй непохватен пред момичетата, ех, така непохватен на моменти! Не че нямах приятели; сюрия момчурляци все се търсехме за игри и за набези покрай Марица, на Царския остров или в далечния край на Тепето, отзад, долу в ниското, по траверсите на жп-линията от Централна гара Пловдив за към Карлово. Вряхме се по таванчета и мазета, в задните дворове; шетахме къде ли не. Ала винаги съм се усещал най-добре, когато съм оставал насаме с мечтите и бляновете си. Самотността ми носеше светла печал (че времето бавно тече) и свободата да помечтая с всичките си сили и на воля.

  Промених ли се през изминалия низ от години? В основата съм като че пак същият. Безразборното говорене, гюрултия, блъсканица, меренето на сили или ловкост, както ставаше винаги в хлапашките ни компании, ме карат да настръхвам. Не обичах да се бия с юмруци, но често ми се налагаше да се бия до кръв. Предпочитах състезанията, където разчиташ преди всичко на себе си – да се затичаме, например, и да видим кой пръв ще стигне хей до там, до ръждясалата корозирала метална порта към Моргата**.

  Момичетата от най-ранно детство бяха екзотика за мен. Не ги разбирах. Някои от тях се държаха като глупави капризни ревли, други пък – прекалено сгушени, според мен. Представях си – моето момиче ще е опърничаво като козичка, една такава дръпната и своенравна хитранка, която тайно ще ме обича, та другите хлапаци да не ни разберат. Въобще, от най-ранната ми възраст Любовта за мен беше (и досега е) тайнство, нещо съкровено, което не се показва пред света. Вродено ми е, никой не ми го е внушавал. Интуитивно съм предчувствал, че нахълтат ли други между двамата – в онова лично сумрачно интимно пространство, заредено с бесове, зной, страсти, всичко ще окалят, изпотъпчат, съсипят. Вече това няма да е Любов, нещо друго ще е. От баща ми е тази особена свенливост, това затаяване в нежността на вътрешното лично пространство. И досега, вече поопознал себе си, захвана ли да приказвам за личните си отношения с моето момиче, то значи край, нещо се прекършило в любовта, Любовта тръгнала да си отива. Подозирам, и момичетата изпитват пареща сърдечна болка, когато Любовта ги напуска; но по-скрито от нас си пренастройват целите; и приемам за най-нормално, че изгодата ги мотивира по-силно от самоотверженото и донкихотовско самолюбие у мъжа. За сметка на присъщия им женски интуитивен егоизъм успяват по-умело да се приспособят към общественото внимание и превратностите на живота. Умна жена, за разлика от мнозинството мъже глупаци, предварително е набелязала цел, знае какво иска, и когато става дума за мъж, обикновено то е нещо конкретно, като уют, закрила, сигурност, доверие – толкова е явно, че чак болно ми става за момичетата лисанки.

  Едва ли, момичета, може да сте така самотна, колкото мъж, а ако сте интелигентна, красива дама, не виждам препятствие или цел, които да ви се опрат. Изобщо, където е успехът, там гъмжи от момичета с прелъстително тяло и ведра муцунка. Преживях го това нещо през април на далечната 1984 г. в Хасково, на литературната тридневка "Южна пролет" за дебютни книги от млади автори. За кратко бях център на внимание, след като четох част от писмото си до мастития Георги Джагаров, без да споменавам името "Джагаров", и след това имах чувството, че мацета, които се навъртаха около дискусията от кокетство, не че им пука за някаква там тъпа дискусия за поезията, ми налетяха с любопитство, с влажен поглед, с внезапен интерес какво съм писал, къде да четат нещо и от мен. Така оголено не виждам как Любовта би могла да те превземе. Случвало се е да реша: ето, това момиче ми харесва; и в повечето случаи, май почти винаги, момичето е минавало край мен с очи, вперени в някой друг. Мога да го кажа и по-категорично: не се е случвало да избера коя да е моята принцеса. Да бях наложил поне веднъж моя си предварителен избор, вероятно щях да съм щастливо оженен, с вярна и предана дама до мен, момиче от плът и кръв, кълбо от нерви и щура страст. 

  От един момент след преживяното до срещата с Re., зарекох се наивно пред мен с хубаво момиче повече да не се отнасям с цялата сериозност на влюбения глупак***. Свободата и Любовта се нуждаят една от друга, но където ти искат доказателства, за каква Любов говорим! Нещо, което научих от невярната Мария – единствената жена в живота ми, за която някога съм пожелал да се оженя!

  Самотност, мен лично ме зареждаш със сила. Перифраза на Шекспирова сентенция: "Предателство, твоето име е жена!" Споко, не подскачайте! Шекспир е голяма работа, но това не е истина, макар да е добре казано. Особеното в днешния век на фриволни мимолетни познанства и подвижност в пространството: женска вярност, устойчивост на чувствата май се превърна в мит. Не че не съм склонен да се доверявам отново и отново на Евините щерки, но това е може би онзи необходим суров данък за разкоша да живееш: рано или късно ти ще си отритнатият, не им ли създаваш проблеми и ако винаги си налице, когато призивно захванат да се оплакват или да вадят женските си предизвикателства и изкушения наоколо ти.

  И се питам – дали Ева не е права, дали Адам не е само придатък към нейния живот, който е основа на човешкия ни род и на цялата ни менажерия от простотии с мераци и със строгата, но човеколюбива, християнска по стил европейска цивилизация.

  Следва



Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа  

Plovdiv, edited by 26 oct. 2020

–––

* Сб. "Кардиф", тираж 300 екз., частно изд. 1997, с.56 – "Любопитен".

** Моргата на пловдивската държавна болница някога беше в мазето на четириетажна масивна постройка, а току до металната порта към северния изход на болницата бяха клетките на уличните песове помияри, с които тук си правеха експерименти, преди да ги умъртвят.

*** Снимката е от Балчик. Момчето с шала и такето е Банко, мой ученик от далечната 1972 г. в с. Гурково – обесил се заради нещастна любов върху прозоречната рамка в квартирата си в Толбухин. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...