ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (268.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (268.)

  Qued antea fuit impetusq nunc ratio est (лат.)*

  14.05.2001., прод. ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

  "Колкото по-развита е рефлексията (в смисъл: интелектът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това демонстрира напоследък писателят Н. Хайтов (1919-2002)! И не виждам начин да се съглася с него – не ме кефи простакът, ако ще да ми се явява не в образа на може би най-добрия ни днес български писател, ами на султан Абдул Хамид Великолепни. "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, та например в изкуството интересното пресъздава, заедно със себе си, и своя творец. Едно младо момиче..." и т.н., и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то израства красиво и бива предпазено от опасност да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

  Тази страст у Н.Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. Сборникът му "Диви разкази" вероятно е най-доброто в съвременната българска проза и той е човекът сред съвременните български автори, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в просташкия натиск, макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин (1923-2004), Хайтов да се проявява като елементарен и невъзпитан, когато е автор на блестяща белетристика?! А защо да не е възможно, щом същността на човека се проявява най-истински в изострена ситуация!

  "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл плод на свободата. Подобни средства нека използват слабите прелъстители. Ала какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е – и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** Отнесени към художествената творба, в случая – и към публицистиката, еротоманските откровения у Сьорен Киркегор откриват основание за моето дразнене от навика у най-могъщият ни автор Николай Хайтов безмилостно да налага мнението си, като мачка чрез авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие мил, типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, лъхащи аромат на кисела байганьовска пот характери. Кой съм, че да го съдя! Никой, българин, и нищо повече. Именно като чист българин и простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото ниво? Казват: когато Дяволът реши да ритне някого в слабините, рита го не с копито, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс. Е, в подобни случаи такива самовлюбени персони са моята слабост: обичам ги точно както котката обича мишлето, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул.

  От една страна, това е най-голямата ни фигура сред писателите, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове ("Вълшебното огледало", митове, стари легенди и по-новите му истории от Родопите, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше моята България за телевизора, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Васил Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура, въпреки че Хайтов официално де факто е академик, т.е. липсата на онзи тип цивилизованост, малко скучен, досадно любезен, ала все пак необходима предпоставка за важните разговори по важни за нацията дела, ами че това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от по-големите личности в нашата най-нова история са хора именно от този сорт – личности едро скроени, със замах, като Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как силно губят тези неслучайни родни фигури пред личности с друг душевен строй и духовна нагласа, като Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Апостола Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашен външен министър на България, когото Т.-Живковите хора, кой ги знае защо, убиха на Витоша.
Едните стоят предизвикателно героично, докато на вторите като да са им по на сърце сенчестите места; у тези вторите откривам още повече духовност, и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра, че България може и отново да оцелее в планирания хаос.

  19.05.2001.

  http://www.newmagnaura.org/b01070903oblastimediiDemokraticheskoZnameall.htm

  На този ден от годината за пръв път на бял свят излезе от Пловдивската държавна печатница в 40-хиляден тираж брой 1. на политическия ни вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че тази дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите различни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвал съм се да въведа уравновесения тон при писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шепнене от 32 години Т.-Живково управление започнаха да падат табута и националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливи речи и призиви за мъст, гняв и ненавист.

  Никой като да не подозираше още, че именно фанатичната справедлива уж ярост е в стила на изразяване в бившата комунистическа преса. Замъти се информационното пространство, именно това помогна на палачите и мародерите да се преобразят, като се обновят, да се изваят пред нас, потресените от наглостта им, и да се изваят, значи, пред нас в образи на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствените демократи и борци за духовни ценности в Републиката. Вече уморените поостарели "правоверни" в течение на 45 години партийни соц.агитатори – водачи и шефове на България и социалистическото народно стопанство отстъпиха място на по-младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа, стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред въодушевения обзет от наивни очаквания доверчив простосмъртен гражданин.

  Спомените около правенето на вестника днес ми носят ред горчиви послания, но и известна гордост пред себе си, че още от първите еуфорични месеци на 1989-1990 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която бяхме обект. "Вълкът козината си мени, нрава – никога!" В материален и битов план съм си все същият, а услужливите някогашни приятели и съмишленици, като Теодор Димитров (1951-2007), Спас Гърневски (1953), госпожица Златка Русева (1959?), Христо Марков (1962-2020), Андрей Захариев (1951?), все членове на първата възстановена след Десети ноември Демократическа партия, сега разбирам, са гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия лъже-интелигентен политически елит от рожби на бивши управници, между тях – информатор на Държавна сигурност. Дали успели не е важно; важното е, че са се представяли за едно, когато са били всъщност нещо друго.

  Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с каменни зидове, копаят ров между своите затворени "елитни" общества и бита на обикновените граждани на Републиката, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато па тръгнат "сред народа", т.е. когато излязат от луксозните си обиталища и слязат долу, сред нас, обикновените граждани на Републиката, то е показно мероприятие, шествие, празник на популизма: и отново фалш, фалш... фалш и мила родна суета. Питал съм се, например, защо ли естрадната глезла Бисер Киров (1942-2016) така силно ми напомня Петър Стоянов (1952), т.нар. от мечтателните пловдивски майнички Бате Петьо. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на хумористичните представления с репликата "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни подлости и мизерии съпровождаха вестник "Демократическо знаме" почти до мига, когато ми писна да обикалям с колата си, натъпкана със снопове от пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя личен стил, манталитет и лична философия, независимо доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство: дотам, да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "Ти си една комунистическа подлога" няма как да забравя, изречена от господин, когото все още приемам за съмишленик. Тъй стоят нещата в живота: нормално стоят – и вината, разбира се, е у мен. Но това няма да ми развали празника. Имам специален повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

  Мили татко мой, Дърводелецо, Мълчаливецо, само да можеш да ме зърнеш! Нали не съм те разочаровал? Що да казвам, че това си е повече от заклеване: няма как на моята среда и приятели предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат по-дълбоко в себе си с лека, учтива самоирония и ирония към света: стил, зададен от Великите първоучители на Българската нация и на християнската европейска двехилядигодишна цивилизация.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 oct. 2020

Илюстрации: Фронтменки на ГЕРБ

- Хубавката Десислава Атанасова (1978).

- Лъчезарната Даниела Дариткова (1966).

___
* Там, където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., с.113.
**** Цит.съч., с.151.

Нейчо Неев (1948)

 

***** Нейчо Неев завършва ВМЕИ 1974 г., до 1979 г. е служител в Общ. предприятие за електроснабдяване в Шумен и Търговище, през 1980-1989 г. – главен енергетик на СК Кремиковци. През 1989 г. е вече член на Клуба за гласност и демокрация, през 1990 и 1993 г. е в Координационния съвет на СДС, през 1992-1993 г. министър на транспорта и зам.-председател на Министерския съвет на Република България. След 1995 г. вече е в частния бизнес. На Неев се приписва крилатата фраза "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер"; той отрича да й е автор. Бел.м., tisss.