ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (269.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (269.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

   20.05.2001. ЧОВЕКЪТ Е САМОТНО ЖИВОТНО

  Преди години, било е някъде през 1975-1976 Г., пътуваме с първата жигула на баща ми към София, отиваме по някаква си работа, а и да се видим с роднините, с чичо ми Стефан – четвъртия от петимата харманлийски братя, с жена му чинка Мили (Емилия от Радомир) и братовчедите Валентин и Соня. Та спукаме се по стария път, по доста стръмно нанадолнище малко преди Ихтиман, и виждам на 300 метра пред нас долу, в падината, над асфалта изведнъж се вдигна облак прах, огромен син сандък като да се мерна, преобръщайки се във въздуха, чу се грохот, а колите пред нас – забавяйки ход, се подредиха дисциплинирано като за парад в пътните две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя здраво на задника, и през ум да не ми минава да се правя на герой. Скочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, а гледам – и други наскачали от колите и кибичат, само аз си топуркам по стръмното.

  По средата на склона автомобил комби, от тези, дето им викат баничарка, с турски регистрационен номер, килнал се на една страна със смачкана предница, стоеше, бе заел напреки платното, а вътре, приклещен от ламарините зад волана – шофьорчето, младо момче, горе-долу на моя възраст, вдървен седи неподвижен и охка; ама не, не крещи, а охка, ей така, тихичко си охка. Двамина го подхванахме внимателно от двете му страни – извадихме го, пренесохме го и го облегнахме седнал до тъничко дръвче. Спомням си, силно впечатление, кой знае защо – ми направи, че стоеше вдървен, а и на бос крак беше с бая износени стари гуменки. От колата по пътя се бяха разпилели пакети лигнин; това карал, пътувайки към София, вероятно не за София, а за Европа.
Нямаше кръв, нямаше рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.

  Стотина метра по-надолу в канавката отляво виждам синя ифа, камион с колелетата нагоре; хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се в храстите отдясно, току над дерето, в което цъцри речица. Край ифата имаше неколцина, но не смееха да приближат, само се гушат, изпъват шия; а откъм задницата й други оживено спореха.
Понеже кабината бе с муцуната към мен, мернах – там нещо шава, и докато приближа тичешком, показаха се главата и раменете на шофьора; тъкмо се мъчеше да изпълзи. Подадох му ръка, прихванах го под мишниците, помогнах му да се измъкне. След тази главоломна каскада на брадясалия дребосък: прашен, силно пребледнял и вмирисан на кисело от стара пот, и той младо момче, но на него май нищо му нямаше. Викам му (още сме сами; другите заничат иззад храсталаците като от окоп, колебаят се дали да приближат, че ги гони шубето резервоарът с гориво да не гръмне); та говоря му аз на това нашенче: А бе, приятел, какво стана? Нещо игриво, но и злобничко припламна в оченцата му; загледа се нагоре към яко смачкания пикап напреки на пътното платно: "Цунахме се... Ама го не пущих да ме изпревари, д`ейба неговата мамица манафска!" И още нещо рече на шопския си диалект, но не съм разбрал, не съм го и запомнил.

  Почакахме половин час. С включена сирена долетя катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи мъже; появи се цивилен канцеларски плъх, вероятно следовател; хвана да си записва нещо в джобно бележниче, попита за свидетели; та понеже не съм бил пряк очевидец кое как станало, върнах се при баща ми в жигулата. Върху напечения асфалт скъсалият се карданов вал на огромната софийска ифа бе издълбал около педя дълбок двайсетсантиметров улей – може би затова и камионът с високата си каросерия се бе превъртял каскадьорски във въздуха на 180 градуса.

  Мислел съм си после – до каква степен може да освирепее нормален иначе, кротък и мил човечец, та да помеле камиона си, да си рискува живота, па и живота на други, съвсем невинни хора наоколо да съсипе. Ей тази внезапно избухнала злост, която и мен ми е обземала неведнъж, трудно мога да я обясня. 

  В два след полунощ събуждат ме остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представих колко лесно е да умра, да пукна, да ритна бакърчето, да гушна букета, и как в многолюдния пъстър и шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се опра: по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е, как несправедливо съм бил пренебрегван досега, колко подло са ме предавали и лъгали: не само някакъв идиот от село Рогош, дето ме завлече с доста пари, но сестра ми ме измами, и как този мой корем адски ме боли. И тъй, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като години вече никой така и няма да ме потърси. Нали! И пак помислих, че нямам на кого да се обадя, на кого да разкажа какво ми е в този нещастен мой сив живот и колко много ме боли.

  Живеем в самота. Любим се в самота. В самота умираме. Пред съвестта пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовник/любовница, приятели, компания веселяци... Не е ли всичко то илюзия, с която безсмислено крадешком да прецапаме през живота и да прецапаме през ужасите и страданието? Философията, историческите разкази и легенди, цялата древна и модерна митология, политическите идеи и суети дали не ни заблуждават, като все ни представят очевадната лъжа, че уж живеем в група, в род, в общност? Zoon politikon*. Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни долу в бездната, в пъкъла на болести и в страдания на душата – ще усетиш как за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и пръкнали. След три години ти забравят образа: А бе, кой беше онзи смахнатият, как му беше името? Подир трийсет години няма и кой вече да си спомня за теб. Какво са някакви си трийсет години в пейзажа на вечността! Всичко наше на този свят е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската, великата свързаност, кръвно братство, сила и радост помежду ни.

  И не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от озверялата сган, защото у нея духовността целенасочено е изтрита, изблъскана от съзнанието; и тази гадна работа са свършили по план по поръчение на някоя чужда канцелария именно онези, които сме избрали да ни пазят живота и интересите като нация, обградили сме ги с възхищение и трепет, като да са ни богове, и крещим имената им по площадите.

  21.05.2001.  

  Чета информативно, без да поправям и да бележа с въпросителни неумелите, общо взето, опити за есеистично съчинение по лично избрана от всеки тема на милите мои десетокласници. Добротата явно надделява, въпреки отсъствието на аромат и цвят, и на задълбоченост, и кой знае какъв жизнен опит. Обилна, чета, и у тях е горчилката от неуютната ни държава, от озлоблението и грубостта, властващи над нас напоследък, от кощунството и грандоманията. Моето поколение българи, родени малко преди или непосредствено подир Втората световна война, много по-нарядко сме склонни да се самосъжаляваме. Ами да, били сме изключително заблудени, па и пак сме склонни да бъдем заблуждавани, макар да сме имали и си имаме свои смешни за по-младите ни прителчета илюзии, мерак, мечти. А патетата с жълто около човката, новоизлюпените под влияние на пошлия американизъм нагли материалисти дори илюзии си нямат. 

  От личен опит разбрах: убиеш ли у човека илюзията, че с недостатъците си макар, с неприятните си страни дори, пак може да е любим и да му съчувстват, пак може да е прегръщан, гален, целуван, приеман с любов, ала – убият ли му илюзията, че може да бъде обичан такъв изнервен, рошав и тъп, какъвто е, зейва у него с озъбена муцуна цинизмът, отчайващата му грандомания. И това вече не е демокрация, а пандемия на ненавистта, покварата и претенциите, че ей ме на!... аз съм добър, а другите – лоши. 

  Образи на покварения идиот и нищожество ни ги представят всеки ден по медиите като модел за успешен живот; духовността е изблъсквана от съзнанието на масовия гражданин на Републиката съвсем неслучайно, чрез всякакви възможни медиуми на свръх-модерния луксозен свят, кажи-речи, с всичките днешни съвършени средства за комуникация и промиване на съзнанието, с всяване на паника и ужас от смъртта. 

  Бележка от днешния ден

 

  Всеки час напоследък по всичките национални тв-канали и кабеларки на България, поне по седем пъти на ден съобщават броя на умрелите и онези, които душа берат в клиниките на държавата. Симпатичен мъж с бръсната тиква и очички на мишленце в  трици напоследък чат-пат взе да ми се появява тъжен и в траурно черна генералска униформа на 150-сантиметровия ми плазмен екран в спалнята. Емен-емен, ще ми се мушне и в леглото да ме приспива. Боже мой, аз тъй свикнах с присъствието на този готин Мутафчийски, все едно ми е любовница, че без неговите мъдри съвети колко е важно да си пазя здравето, да избягвам другите хора, защото между тях носителят на ко-вируса може да ме зарази, а и да не забравям да си мия лапите след прибиране от разходки извън дома, на всяка цена в бакалията да влизам и да излизам с маска пред муцуната, зорко да се пазя, като избягвам контакт с други човешки същества. Защото сам ли съм, на властта й е най-приятно: тя е спокойна, хич не страда за моето здраве, защото е успяла да ми отнеме нещо съдбовно важно за цялата ни Българска нация – успяла е да убие духовната близост с останалите граждани на моята мила държава. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 oct. 2020

––––

* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз. Бел. м., tisss.