ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (267.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (267.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

  12.05.2001. ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

  Може би да има и щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се, особено през последните десетина години – значи от 1997 г. "идилия" в горния курс на нашето Българско училище. В българското училище царства откровена нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, а не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последно усилие в България да се удържи достойнството на личността – младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на тоталния хаос в държавата; липсва им опит, липсва и сянка от старание да усетят печалната лична драма на човека в учителското поприще. Младите са свежи и бойки, напористи и по-често с добро самочувствие, в което не би имало нищо лошо, да не бе тази великолепна младежка жизненост отлята най-често в чугунени гротескни форми на наглост и липса на домашно възпитание. Тук вилнее откровената гавра с учителя. Мога безкрайно да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от времето, когато съм бил ученик в една от пловдивските по-многолюдни гимназии, когато беше най-нормално нещо в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, девет, и то препълнени с млади българи. Защо е тъй: в учителя ли е причината или народът ни поначало е невъзпитан, груб, невъздържан, тъп, циничен спрямо всичко духовно?

  Не смея да обвинявам нашите 16-19-годишни; ами те следват модели на поведение, които обществото на възрастните им задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – ама не мимолетното нарушение, а направо стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани или писани закони на благоприличие в двехилядигодишната ни християнска цивилизация у нас в България се приема за тържество на егоистичното самодоволство. Колкото за уравновесеност, уважение към отсрещния човек и за смирение, просто вече не може и да се говори. Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на на неандерталщините, от които толкова сме страдали като нация.

  Имам своите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобургготски, а чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, обгради Симеон с доверчивостта си на народ, наплашен до смърт от домораслите си безскрупулни политици, от безгръбначните си мекошави интелектуалци. Потресени от самите себе си, не, няма да си го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израсли в ръцете на лицемерстващи вождове и партийни чудовища. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. с малки изключения бяха изтикани в сакралните сфери на митологията и романтичните фалшиви легенди; ако бяха все пак стойностни личности, държаха ги настрана от пряката работа, ползваха ги единствено за аргумент на т.нар. мероприятия, като първа отбранителна траншея на властващите, привидно подчинени на партийния апарат и на Съветската държава.

  Завръщаме се при корените на своето, ала сме объркани. Ай, какъв вой се надигна, как тинята изкипя на повърхността и явно продължава да ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават нашите деца, които нямат някогашните ни розови илюзии, пък в медиите тук, предполагам: неслучайно, липсва добрият пример. Ние не можем да бъдем полезни за нашите деца, та ми е тягостно за всеки истински Учител, когото невежествената сган с гаври и проклятия разпва на кръста, докато бленува Симеон ІІ как като идва на бял кон и при всеобща еуфория след грабежите при Иван Костов ще ни оправи батаците. Днешното наше училище смърди на нравствен разврат. Не съм си представял до такава степен пренебрежение към възпитание или благоприличие. Лицемерието по Тодор-Живково време не вонеше чак толкова! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес вече е особен вид мазохизъм. Критериите са отречени, охулени; по камбанарии и минарета джуджета и уроди духом възвестяват законите на джунглата, която назовават кой знае защо Демокрация, а пък то не е демокрация, ами власт на откровената наглост. Та в този ред на разсъждения ето стихотворение, което писах вчера в четвъртия и петия учебен час, докато приготвях табло със снимките от едно време, когато Училището изглеждаше все още Храм на науката и възпитанието.

     ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

     Което е било, то си отишло;
    и все пак в нас е още живо то –
    навярно спомените са излишен
     фалшив варак, подобен на злато.

    Училище, полекичко стареем:
    звучат различно детските ята,
    да си учител, просто е идея,
    учителят не може да е стар!

    Науката е храм и плодна нива,
    и честно да се гледаме в очи –
    животът е една голяма книга
    и школското звънче за нас ечи.

  Налепих едрите пъстри снимки от 1983-1985 г. с оживените ведри лица и жестове на учители и ученици със знаме и в ученическа униформа – всяко училище с уникалната своя униформа, цветя, фанфари, светнали под майското слънце чисти класни стаи, а по средата с флумастер нарисувах текста на това стихотворение, писано за срещата същата надвечер с бившите наши випускници. Канен бях, но не отидох на тази среща. Какво да им кажа, пък и за какво ли, като наоколо България е в руини подир грабежа!

  13.05.2001. 

  Съсед чат-пат ми гостува, играем шах, пием кафе, чай, понякога пием бира, бъбрим за вестници, политика и политици, за известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов (1940-2001), роден в Златоград, с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му – плътен, дрезгав, изразителен и досега, мъжки глас, внушаващ респект. Оплака ми се: "Не ми е удобно пред жената и сина, но понякога, остана ли сам вкъщи, пак си рецитирам онези стихове. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие готината поезия". От тема на тема, захващаме спор по повод взаимоотношенията на двама много известни български писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтови статии в отчайващо кресливото вестниче "Нова Зора", Гошо ръси люти приказки срещу Радой Ралин, значи: как този Р. Ралин бил до такава степен безскрупулен, и все в този смисъл. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, пък и Р. Ралин, да слиза толкова ниско не в опозицията, ами в тона, с който се обявява пред публика.

  Лошият тон – казвам на милия ядовит гостенин, подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да го върши умен човек; за глупака може, но за писател от такъв висок калибър е недопустимо така пристрастено, така кавгаджийски да влиза в спор. "А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал в Радой Ралин, в написаното от него, слушал съм го хубаво да говори за демокрация, за права и свобода. А всичко това било двуличие. Ами че Радой Ралин толкова гадости е извършил! Ако не беше Николай Хайтов, тези работи аз как бих ги научил! Ралин бил много подъл човек!" Горещи се съседът, чорлав, изнервен, та се питам: какви непоправими беди може да натвори личност, която просто не успява да се задържи на нивото на огромния си писателски талант. Писателят е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да говори неуравновесено, да се явява яростен и с опулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се мисли, когато излиза да говори. В тази разпаленост е манипулацията над всички ни. "Истината носи спокойно сърце", пише Уилям Шекспир. За да определя своето мнение, нужно ми е равновесие; не обичам в този момент някой с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е гадно посегателство, изземване на основно лично право.

  В японското общество сред обезверена, разтерзана Япония след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че при възпитанието на една нация се почва именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува мен толкова прав ли е Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува толкова и дали Радой Ралин е дал достатъчно поводи да се говори тъй срещу личността му – главното, според мен, е, че тези двама изключително стойностни за нацията ни автори в българското духовно пространство сами се сриват пред любопитните, учудени от изненада очи на българина. Защо у нас в България всеки едва издрапал над нивото на нас, простосмъртните, се изживява в ролята на вечерял с Господа бога? Да не е противна простотия, обзета от фанатизъм и възгордяване (така присъщи на Глупостта), какво ли друго ще да е! И резултатът от този род упражнения между титаните ни е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна и съвършена, но жалка, много жалка "истина".

  Бележка от днешния ден:

  Заприказвахме се вчера с отец Иван от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина други на пет-шест метра от ямата, която двама яки цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе завършил, отецът бе изговорил своето утешително слово за смисъла на живота, за Божията милост, за нравствеността като най-висша санкция и промисъл, беше пял с красив колоратурен баритон черковното песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина (чинка ми Кети, съпругата на чичо ми Насо (Атанас) трети от харманлийските петима братя минаваха за "Последно сбогом прости!"

  На двайсетина метра зад ямата, в която спуснаха тялото на чинка, току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Татово време архитект Никола Чинков*, издъхнал през 2002 г.; едва ги разчетох избелелите цифри върху плочата, където са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на братовчеда ми Георги Атанасов Бояджиев, подхвана, че този ден се били сбрали все някогашни хлапаци македончета от някогашния Кичукпариж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, някак патриаршески побелял, внезапно рече: "Това младото поколение българи е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет, да видите какви цинизми и какви глупости се леят от младите! Нищо свято няма за тях. С всички и всичко се подиграват, от нищо нямат респект, към никого не изпитват уважение". Изненада ме отчето. Мислех да се обадя, да възразя нещо; като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и Гогата – братовчедът, след 52-годишния отец Стефан какви ги редят, само добавих, че са ми добре известни младите, понеже трийсет години вече преподавам на 15-18-годишни българчета. И тъй си спестих яда.

  Пловдив, 7 януари 2007 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 oct. 2020

___
* Арх. Чинков. За него, говореха във Филибето, че се застъпил пред някогашните управници самият Де Гол на времето. Иначе другарите одма да са го пъхнали в концлагер, да са му „светили маслото”. Един от безбройните му анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изтъпанил се пред витрината и се провикнал: „Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са без пари!” Че като се юрнал тоя ми ти народ, ще се изпотрепе.
Блъсканица, кавги, олелия до бога. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до тоя ден клиенти към авантата. Някои па се редили по три-четири пъти, и пак се натискат, пак с шамари и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се милиционер ред да въвежда; взел си и той от безплатните горещи мекици, пийва си от бозичката, па с пълна уста пита архитекта: „Ти-и сеаЧинков, кво... що черпиш?” А зевзекът Чинков рекъл, ама тъй, че повече народ да чуе: „Ей тъй ще сме при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите. Виждаш ли, другарю старшина!”
Друга негова история. В магазина за обувки на пловдивската главна, и то в най-щурата тарапана. Избира Чинков обувки, обръща ги, бара подметката и все недоволен. „Какви ги желаете?” – пита продавачката. „Желая ги с големи, ама много големи грайфери – рекъл зевзекът, па допълнил към тълпата: - Нали в комунизма ще се леят мед и масло; да не се пързалям, като ходя де!” Бел.м., tisss.