ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (262.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (262.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   20.04.2001. НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

  В дебрите на душата ни често пейзажът няма нищо общо с онова на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездни на подсъзнателното към Небесата. И оставаш с впечатление, че не си им безразличен, че нещо внимателно те наблюдава. Какво е то? – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата преизвестена вече смърт!Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава обедняването или фиаското на личното си достойнство. Така момичето се превръща в пищна проститутка, а самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце. Край най-пищни трапези виждам как са се наредили най-много самоунижили се. Всеки разкошен дворец всъщност обитава един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, въодушевени, че са част от свитата. И нищо даром се не получава. Голяма тръпка е, когато предлагат да те купят; ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа+тяло) или собственият им егоизъм? И да попиташ, няма как да ти кажат, остава сам да си отговориш.   

    24.04.2001.

  Съседки приятелки. Израснали от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщеричката не само родителите на детето, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, не личи да се терзае, че останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката: заедно шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг. Тази идилия се точи низ години. Мир и съгласие царят в този честит дом. Дъщерята на същите хора – студентка вече, започва от един момент да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с г-н директора на културния фронт. По незабележими за беглия повърхностен поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията, момичето открива тъжната истина, че и таткото не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две съпруги, може би господинът с две жени споделя леглото. 

  – Знаеш ли – чуди се, – най ми е странна реакцията на майка ми. Ами виждам, мама обича тате, но защо не ревнува? Любовта им се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни те често излизат да се разхождат сами в планината, а пък мама заминава при своите на село. 

  Спомням си нещо, дочуто преди години, и се питам: този мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към тате, завърши така разказа: "Жал ми е за мамината приятелка леля Данче". Ама кой тук греши, или всеки е праведен за себе си!

  В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш твоя човек да е щастлив на всяка цена. А като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е! Има тук изкусителна тръпка. Преди Адам да я "познае", Ева вече се е любила с Дявола. Та нали именно Дяволът я подтиква към еуфорията на плътските наслади. Иначе двамата с Адам биха си живели и до днес необезпокоявани, като брат и сестра в Едемската градина. Като я научил Дяволът да ловува, Ева вече става жена в пълния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, петлави ти се в краката, препъва те. Е! За какво ти го връчила Природата това нещо? И после, кога възбуждаме страстта: когато се въртим кротичко и еднообразно в делничното, или като прескачаме телените мрежи и заграждения на забраните и правилата? Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързо омръзва.

  И каква жестока тръпка е да проникнеш в чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратска шхуна в открито море! Онази съпруга може би тъй съхранявала привързаността на мъжа към себе си: като му позволява, дори като се отстранява от хоризонта му, докато той се радва и преживява страстта си по другата жена. Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно и по-достойно по този начин да приеме нещата, нали!? Защото свещено било правото на личен избор – със съответния грозд от задължения и тегоби. Но всеки, който изпитва истинска любов – дори и страдайки ужасно, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е другаде, само за да не пречи пълноценно да си изживеят щастието. Ами да, никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението, освен подтисната успешно ревност, виждам и краха на всяка изпразнена от съдържание и смисъл любовна история. 

  Завоевателният рефлекс понякога се изразява в непонятни неща у влюбената жена. Понеже мъжът, когото горещо обичала, изгубил интерес към нея, Благовеста К., мило, готино, интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия авер на любимия уредила интимно парти за трима в апартамента на майка си, която онези дни отпрашила към Гърция. Изкушила приятела и буквално пред очите на нейничкия се любила. Изненадан, замаян от поетия алкохол, скучаещият мълчалив наблюдател внезапно бил обзет от дива ревност. И тя се любила едновременно и с двамата. Луд секс! И какво стана по-нататък? – питам я. "Че какво да стане? – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак, като залепна за мен, върви ми по петите, диша ми във врата. И в тоалетната да вляза, стои на стража пред вратата, пази някой да не ми налети, та сега вече взех да умувам как да се куртулисам от него."* 

  26.04.2001.

  В просъница, събуждайки се, в ушите ми зазвуча музика: акустична китара, дрезгав баритон, нещо в стил кънтри и ей тези думи на песен за богатия, които лесно печели пари, пък не знаел за какво да ги похарчи. Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва изпълзял от сънищата си, почти на вратата между Наужким и Наяве! Само леко усилие, и стиховете, книгите, мелодиите, които звучат откакто се помня у мен, картините, които рисувам с думи или илюзиите ми, ще да се превърнат в истина. Щастлив, ще мога да направя по-щастливи и други хора, но нещо пречи. Защото този свят не е зле устроен и не е прав поетът Вапцаров**, ама никак не е прав! Някой само трябва да запали свещта, кандилото си да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да родиш и отгледаш деца, песни, стихове, картини. Мога ли да запаля свещ, кандило, двехилядигодишен фенер от Разпването на Исус, питам се.

  Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестност. Омръзна й на костенурката тази черупка, тази коруба. Построил си минаре, кулата до небето си вдигнал, ала не за себе си, а за онзи глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после. Не можеш да правиш тънки сметки; друга ти е мисията; и защо да се преструваш на какъвто не си! Къде са онези, които ще разгонят стражата около теб и ще те погледнат любопитно като странна птица, която странно говори странни неща и по-ведро, по-мъдро изглежда животът? Съобщавам ги тези работи не от себе си, друг някой говори. Настройвам от тридесет години и повече, опъвам до скъсване и в самота тънките струни, за да звучат по-ясно, по-готино. Ювелирът тъй в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи сам с хубостта му ли? Ако глупаците смятат това за самолюбуване и възгордяване, аз ли не зная какво е то и какви усилия струва участта да се родиш с поне синапено зрънце талант!

  Очакват да молиш, ръка да целуваш: Дайте възможност, помогнете! Но така хленчи отчаяният, пък ти не отчаян. Жал ти е, че зле си редят живота. Да коленичиш, ръце да протягаш за милостиня ли! Не себе си, тях би унижил, да бе постъпил тъй. Не щеш да унижаваш. Семето зрее не само у теб, и не, не е обикновено семе, а енергия за добро. И не си бил единствен; мнозина сте, но кой ви знае! Тълпата се заплесва по шарении, по кукерски дрънкулки и плашила й изтичат очите, точи лиги, предвкусва нещо леко, ефирно, и получава захарен памук: лапнеш нещо, глътнеш нищо, дрънкулки, лъскави опаковки на разни празни работи. Нещо вън вече се кълби и се бунтува, едва удържа огромни коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела. Не проявят ли усилие онези там горе да разберат какво точно имаш на ум, нищо повече не искаш да сториш. Каквото ти е поръчано изпълняваш, нямаш и намерение скоро да спреш. Своето не си престанал да вършиш и тази участ ти е достатъчна да си спокоен. Но не съм спокоен, грижа ти е, че семето сякаш само върху камъни и спечена угар сеячите хвърлят. Няма самота, по-открита към хоризонта.

  От десетина дни чета писма на евреина Франц Кафка*** и не мога да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на собствения си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната си драма, присъща за човек, провиждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен справянето някога избива в придаване на повече тежест върху собствения мой незначителен, обективно погледнато, стил на живеене. Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972 г., съденето, обаче не както при Кафка – в някакъв хотел обкръжен от хора, опитващи се с обич да го разберат, а в истинска съдебна зала там, в Балчик, пред настръхнала публика, стекла се с намерението да ме заклейми, да ме види унижен и наказан, че не желая да се женя. И пр. Споменавам само началото на купища от аналогии. Същата невъзможност да мисля за нещо друго повече от писането. Същата самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, на размишление върху всяка скрита дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. И същата липса на склонност да се обвързвам с приятелства на битова основа. Освен дето нежният Франц Кафка, е по-болезнено уязвим, по-оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването и едва прикривайки мощния глас, изригващ от дълбините.

  То просто плаши! Затова и чета неговите твърде лични писма с потрес, с усилието на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било, а пък представяйки се жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки талантлив човек встрани от основното в собствения му, неповторим личен живот. Толкова респект към болнавия Кафка, че дори не посягам да поправя правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! И не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някаква си Фелице****, в егоизма си на мъж да я направи придатък на творчеството (колкото и гениално да е то)! Такъв грях не се прощава с усмивчица и нехайно махване с ръка: и не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта, лесно не се прощават такъв род пренебрежения към човека отсреща.

  Могат ли Любов и Творчески гений да се взират подозрително насрещу си! Може да не съм прав, да греша. Ето възможност Кафка сам да се защити, цитат от писмата му до любимата Фелице! С.196, цит.съч.: "Обичах те, когато бе естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от теб. Понеже те обичах тъй много, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, а нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?" Цитирам само част от посланието към Фелице. Той пише "Аз те обичах" или настоява "понеже те обичах толкова много", думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал – с.209: "Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче често бях самичък, по-скоро по принуда, по-рядко – щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както вода бърза към морето". Да не пропусна – опитвам учтиво да преценя 29-33-годишен чиновник от 1912-1916 г. и отношението му към четири години по-младата годеница; и двамата са от заможни семейства, с осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането им назад-напред из Европа, из луксозните й кътчета – Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр., е нещо, което се приема за най-естествено. Фонът на цялата история няма нищо общо с мизерията, невежествената власт и ограниченията, на които имам удоволствието, а и честта да се любувам от раждането си до днес в моя роден град Пловдив с присъщия му див провинциализъм и византийското му коварство към собствените му рожби от бедняшките махали. И все пак. И все пак! 

  Европо! А не те ли плашат очите ни? Толкова предвзетост на едно място, колкото в периода, предшестващ двете Световни войни. Толкова аристократична разнеженост!Една и съща фрази, изречена от различни уста, има различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Изискано погледнато, не може да е "аристократ" (във високия смисъл на понятието) вперилият се в шепа трохи, непрестанно измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или даром дал нещо някому. Психоанализата ми напомня такова мизерно броене на плюсове и минуси. Излиза, че ние тук, диваците на Балканския полуостров, сме общо взето бая по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страх да се не минат западно- и средноевропейци, макар за мен Кафка да е образ по-скоро на пресметлив амбулантен търговец, колкото и гениален да е. 

  27.04.2001. 

  Като да имам едва затаена неприязън спрямо гениалността, ала Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Захванеш ли се подробно да се самоанализираш, какво друго освен разочарования и древни комплекси ще изровиш от подсъзнанието си! 

  28.04.2001.

  (11,25) Луксозни, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или дето пребивава известно време: Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, Париж, Ваймар (Йохан-Волфганг Гьоте) през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума: в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, после с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона ("Ромео и Жулиета") и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915 г.) пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916). И по-нататък, в следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 – в Татрите, Матлиари; януари-февруари 1922 г. в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и пр., и пр. Издъхва на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши 41-та си година. Напомня ми трескаво издирване, търсене на нещо, или по-скоро, напомня ми на бягство оттук и оттам, без да успее от самия себе си да избяга.

  За уседнал, вкопал се в обиталището си човек, какъвто съм, лутаниците му, от една страна, ми изглеждат празнични шествия на суетността, а от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от пъкъла в душата си. Защо след толкова красиви фрази: "ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратата на ада" (с.377), оставам със съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се е перверзно на нещастието си. "Как живееш с този ад вътре в себе си!" – бе възкликнала преди години, озадачена, Ася, бившата ми съпруга и майка на двете ми дъщери. Бих запитал сега: Е, добре де, а говоренето за собствения ти ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли някакъв вид отчаяна героическа поза? Умирайки, часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив и в съответствие с неговия стил бащин урок: направи всичко възможно в онова болезнено свое състояние да не ни притесни, нас – вероятно най-близките му на света. Отстраняваше ни полекичка от страданието, обръщайки очи на другата страна в тенекиената военна линейка по стария път между Пловдив и София, шепнейки с надебелял от вдишания пламък език: "Майко! Майчице!" Когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го бе отписал от живота*****, надникнеше през стъклото от шофьорската кабина бодро да попита: "Как е? Как е, бай Кириле?" – моят баща извръщаше обгореното си, черно като у негър лице и отговаряше възможно най-спокойно: "Нормално, докторе! Няммма проблеммми, докторрре". 

  Да казвам ли кого поставям по-високо: луксозния, изнежения Франц Кафка или моя неизвестен мълчалив дърводелец! Имам толкова мощно величие в негово лице пред зъркелите си като образец, че свят ми се завива.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 oct. 2020

Най-горе е правнучката ми Виктория (2015)

* На всеки петнайсетина минути джиесемчето й звънеше и тя - ухилена до уши, но с дискретен траурен глас, обясняваше, че не, тя няма проблеми, нищо не я заплашва, намира се еди къде си (споменаваше заведение в другия край на Пловдив) и разговаря с еди коя си приятелка за хемороиди и женски неща.
** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – реплика на лирическия герой в поемката на Н.Й. Вапцаров "Песен за човека".
*** Франц Кафка, "Роден съм да живея в самота", бълг. изд. 1981 г.
**** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
***** Същият д-р Иван Бошев (1946) – син на професор по медицина, три месеца по-късно издъхна от отток в черепа; паднал от табуретка, като се качил да смени изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми Ели (1954) говореше смахнато: клетвите й за нехайството и непукизма спрямо баща ни, се били изпълнили. Бел.м., tisss.