ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (261.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (261.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   17.04.2001. КРЕСЛЬОТО ЗАЩО КРЕЩИ

  Част от съня ми в изтеклата нощ. В дома на семейство Петрови сме двама с моята Вера, по-голямата ми дъщеря, но в съня тя е десетинагодишно детенце. Петрович по съседите се запилял и жена му леля Рени (Райна) ни кани в кухнята, ама не е тяхната кухничка: "Хайде, Жоро! Елате да хапнете. Той Петьо няма скоро да дойде". Сядаме и тя сипва гореща супа, препълва порцелановите ни купички. Казвам: Ще се разлее по покривката, а тя: "Не се притеснявай, няма да се разлее"... Ядохме ли - не ядохме ли, май не ядохме, прибираме се у дома с Верка. Лягам си, пък това не е моята спалня, а друга стая. На разсъмване в просъница ми иде на ум: ча-а-акай, че нали леля Рени е умряла! В съседната стая е дъщеричката ми Вера; изчаках я да се събуди, показвам й снимка на възрастната Райна Петрова: Нали ей тази жена снощи ни слагаше да ядем? "Да, същата е" – казва Вера. Че тази жена нали наскоро почина – казвам, как тъй! И на себе си добавям: Да, бе! Май има нещо вярно, когато говорят, че до четирийсетия ден мъртвият наобикаля дома, където живял, за да се сбогува, преди да отлети завинаги.

  Преобръщам страниците на този дневник и какво виждам – минали са малко повече от девет дни, откакто леля Рени е издъхнала. Чист човек беше; мъжът й е невротичен характер, изпълнен със съмнения към света, недоверчив; не го знам какво му е тези дни, откакто тя се пренесе в Отвъдното, споменът за кроткия й глас, за слънчевото й присъствие мен гори. Образът й в съзнанието ми се слива с образа на баба ми Вена (перущенлийката Невена), с Богородица и с нещо така човешки мило – едновременно взискателно, грижовно и нежно, както само жена, когато държи на теб, може да бъде. Благословени да сте, вие, млади и вече не дотам млади момичета, които осветявате мъжкия ни умозрителен път през живота и ни превързвате раните с кротост!

  Чаша чай или кафе, едва запалената първа за деня цигара, бележникът, и съм вече щастлив. Това е монашеската ми килия, кабинката ми на звездоброец. Защото в този момент, когато пиша, вътрешното ми зрение търси присъщата за духовното хубост и уравновесеност в динамиката на ставащото. Кефят ме приятелите. И неприятелите – доколкото всеки среща неприятели, настръхнали, неприветливи зли, но и тях, мисля си, донякъде ги обичам. Това не е толкова проста обич: в нея са и моите несъгласия, и моите възражения, че калпаво, едностранно и скучно възприемат единствения свой живот. Как лесно е да осъдиш, и колко трудно е да разбереш защо човек се обръща с лошата си страна към теб и не толкова с думи, ами с неприязненото си излъчване те наранява!

  18.04.2001.

  Въведение към книгата "Универсумът на свободата" от дипломиралия се 1983 г. в ленинградския университет А. Грънчаров – внук на създалия ядка на комунистите в село Долна Баня Владимир Грънчаров, ала след 1990 г. внукът, самообявявайки се гръмко под път и над път за демократ-седесар, поклонник на Иван Костов, ми говори до каква степен е уязвимо самоуважението и достойнството у човек, изпълнен уж с добри намерения, а служещ си с унизителен (преди всичко за самия него) тон. Как да ме убеди крещящият за внимание с обвинения и с назидателен апломб? Няма начин! Не мога да си позволя грубите, изречени на едро квалификации към когото и да било. Т.нар. комунизъм не е елементарно нещо, та елементарно да се тълкува. То е твърде сложно, изисква обективен поглед. Преди време в подобен стил като при злощастния лъже-демократ агитпропчиците на БКП громяха и опровергаваха на едро и религията, и Запада с неговия западен модел капитализъм. Ако ще повтаряме партайския модел на БКП, лошо му се пише на философа-психолог с диплома от Ленинград, размечтал се: като хвърли на бунището вчерашните си илюзии и убеждения, пъргаво и ловко да се освободи от партията, обявявайки се за антикомунист, както се захвърля в килера опротивяла, умирисана на пот и кръв вехта дреха.

  Налепи от комунистически манталитет личат точно при непремерените гръмки речи. Повече самообладание е нужно. Да си демократ, мисля си, най-малкото длъжен си да не затлачваш каналите за информация с предизвикателни подвиквания както селски пъдарин. Доверявам се на уравновесеното зрение към каквото и да е. "Горещо сърце, но хладен ум!" – препоръчва Феликс Дзерджински и това беше девизът на чекистите.* Което не отменя фанатичната злост, дори като я представят в интелектуални одежди.

  Как да продължа четенето на тази с претенции "научна" книга, която тъй зле начева! Авторът разбира ли, че обезценява позицията си, преди да е съобщил важните неща, обект на философските му размишления! Леле, не мога да му помогна по друг начин, освен като посоча, че негова лична работа е да облагороди и уравновеси стила си на изразяване. Такъв вид крещене чрез текст е типично за стила на Карл Маркс, напомня фразичката на Владимир Илич Ленин (срещал съм я цитирана в интелигентното руско списание "Огонек"), че интелигенцията трябва от време на време да се бие, да се бие по главата, да се мачка, да се мачка, за да се отнася с респект към властта. Българите сме се наслушали на този род гневни назидания; толкова трудно ли е за "философа и психолога", ако не е толкова посредствен, нагъл и тъп, поне да се изразява човешки?

  По същия терк във вестничето "Арт-клуб" на Тодор Биков пишат Владимир Куцаров и друг един самозванец, който по стил ми напомня антикомуниста-демократ и внук на дядо си Владимир Грънчаров – партиеца и в червата Лазар Мастагарков. За Владко Куцаров и преподобния "философ-историк" Мастагарков бива; за човек, който сам се цени не! Куцаров нека си злобее; автори като него точно така опровергават сами себе си; представата за враг им е жизнено необходима, инак висят в общественото театро като кърпени гащи, понеже нямат какво съществено да кажат на света. Обнадежден съм, когато куцаровци и мастагарковци по нрав в присъщия си магарешки стил пишат – който има ум, ще разбере, че именно така те – парадоксално, но факт! – работят за демокрацията: погнусен от нахакания тон, от стила им на общуване в общественото пространство, как да не пожелаеш сериозен разговор по обществените ни проблеми! Кресльото е слаба ракия. За какъв дявол ти крещи, пули си очите, изпъва жили, въси вежди, сочи с показалец тавана! Силният не излиза толкова лесно от кожата си, не си скубе косите, не си посипва главата с пепел на трибуната сред площада. Изгубиш ли любов към света, ставаш безпомощен. Имай доверие, Любовта ще помогне всичко да разберем – как си послужиха с нас, как ни омайваха с Манифеста на Маркс от 1848 г., и не само нас, но и духовния елит на Европа и света в течение на над 150 години.

  С особения си принос и усет за компилации във философията и политикономията, както естествения му продължител – ленинизмът/сталинизмът или болшевишкия тип военен комунизъм, марксизмът всъщност е здрава крепост, вкопана в съзнанието на няколко поколения мислещи хора и творци. И това е горчив, ала и необходим опит за човечеството. Така силно искаме да се върнем към добродетелите на християнската цивилизация, само че тази работа с припряност и крясъци, с ведра словесна помия по стъгдите не става. Идва ми на ум като илюстрация част от стихотворение на поета Георги Джагаров (1925-1995). Не ми бърка какъв по убеждение бил авторът, щом съм открил положително в неговото творение, такова е мнението ми по въпроса... Та ето какво пише комунистът Джагаров:

    Трябва да сме умни, да сме умни!
    Трябва над живота и смъртта
    огънят на мисълта да лумне,
    за да бъде по-добър света.
    Трябва да сме умни, казвам, умни!
    Трябва умно да горим, да спорим,
    умно да мълчим и да говорим,
    умно да живеем, да се борим,
    умно с умни хора да дружим…

  Големият автор понякога съобщава истини, които многократно го надвишават като реална личност. Георги Джагаров си беше комунист, талантът му обаче е по-велик от личните му драми и пристрастия. Харесвам този голям български поет; за човека ми е криво. Преди години две писма му писах, и не ми отговори... Да върви по дяволите, грандоманът му с грандоман!

  19.04.2001.

  Наивник ли съм бил, че съм му писал? Оригиналите на писмата до Джагаров пазя и нямам повод да се чувствам неудобно; писал съм до Поета, когото уважавам и сега, не до парвенюто Георги Джагаров, присламчилия се към Тодор-Живковата компания, и той като Емилиян Станев – втори от пет, шест или седем Т.-Живкови куртизанки от ловната дружина, повечето от тях стойностни автори от годините на соца**. У човека има различни пластове. На повърхността са ни суетите. До човека, чиято лапидарна лирика яко ми е харесвала, не е имало как да проникне радостта ми, че съм видял на светло първия си сборник стихове. Правил съм го като жест към един от учителите ми в поетическото изкуство, а държавникът у него, тъпото сливенско парвеню у него сметнало вероятно, рекло си самоуверено и по селяндурски: ето още едно парвеню, което иска да се възползва от моята благосклонност и да се устрои в литературата. 

  Чел съм и ужасно нелепи стихове, печатани в периодиката само понеже са писани от Джагаров. Такова едно негово римувано стихоплетство колегите бяха лепнали на лично място във фоайето на вестник "Комсомолска искра", да му се наслаждават на бездарието. Било ми е интересно как главозамайване може да подхлъзне дори и най-значителен автор, но изрязаното от вестник "Литературен фронт", официоз на Съюза на писателите, не ме разочарова от Поета Джагаров, а от простосмъртния и греховен човек, който не всякога може да е на висотата на собственото си творческо равнище.

  Тъй че нямам угризения, дето съм се разминал с човека Георги Джагаров. Сторил съм каквото мога, за да ме разбере; грандоманът у него ми е захлопнал вратата. По дяволите! Не съм толкова глупав и упорит да отварям зъркелите на слепци, колкото и величествено да изглеждат в общественото пространство! Пред съвестта си, пред Бога, ако щете, не деля хората на богати и бедни, властници и безвластни, славни и непрославени; друга ми е мярката: търсиш ли някого, интересуваш ли се от неговото внимание, да е желание на сърцето, не на пресметливостта у теб. Тълпи талантливи, предприемчиви, напористи млади провинциалисти от Балзаков тип, какъвто в Париж бил и самият Оноре дьо със смехотворната претенция да се прави на аристократ по потекло... та тълпи от млади българи от прованса и сега, както винаги, обсаждат това или онова столично светило. Могло да съм в тълпата; когато ми предлагаше Негово величество Шансът обаче да се устроя в столицата, моят калугеровски и перущенски избор по генетични заложби бе да замина учител в Добруджа. Писнало ми бе точно от снобската София, град на беснеещите подмазвачи интересчии, където потомственият столичанин се движи като блед негатив сред напориста провинциална паплач, обзета от алчност и лакомия за слава.

  Не съжалявам за избора Добруджа. Нямаше да срещна Данко, нямаше да се оженя, нямаше да ги имам точно тези две мои дъщери Вера и Надя. Изборът, който правим, не всякога се възприема като тест за достойнство: доколко сме свободни или колко свободолюбиви. Затова и така щастлив мога да съм, ама не толкова с приказки, а в реалния свой живот; нищо, че – случва се, и да се объркам, да изгубя, и неведнъж. Но това е моят избор, мое вътрешно убеждение. Който веднъж само се е предложил за продан, той цял живот, мисля си, гузен ходи, в неувереност неспокоен се върти; пред себе си жалък, старае се да изтрие спомена за самоунижението. Ами че нали затова възкачилите се, проникнали в сферите на слава, власт и богатство полудяват, стават бетер невменяеми да се кичат с достойнства, които или вече не им принадлежат, или никога не са им принадлежали.

  Страничен човек, жена***, която не познавам, рекла мимоходом за мен: "Ех, беден е, много те обича, но е беден, мила моя". Когато Re. ми го спомена, стана ми чоглаво, не си бях оглеждал нещата откъм тази страна. Леле, наистина ли съм беден?

    Не щеме ний богатства,
    не щеме ний пари,
    а искаме свобода,
    човешки правдини...****

– писал младичкият Стефан Стамболов (1854-1895); а като се усетил властник, години по-късно... въртял далавери с недвижими общински имоти и приятелите съпартийци го тачели, че и на тях помагал да се облажат. Това е опакото лице на великия политик, може би най-великия, който в сто и двайсетте години подир Освобождението имаме и до наши дни. Пропуснел ли да се замогне, като хайдук да се възползва, щели са да го съжаляват. И това се случвало; случва се и ще продължи да се случва не само у нас, в сиромашка България. Съпругата на премиер-министъра Стамболов, клюкарствали софиянци, му изневерявала с частен учител по френски. Романтична авантюра имало между тях. А мъжът й, висш държавник и лидер на управляващата партия, от когото и княз Фердинанд Лисицата треперел, задирял 15-16-годишни момичета. Извеждал ги с правителствения файтон извън София да ги люби из храсталаците.

  Пикантни истории, няма що; не точно те ме интересуват! Любопитно ми е как у един и същи човек Сатаната и Гениалният държавник се състезават. Подозирам, не е бил щастлив Стамболов в брака си. Инак защо ще посяга към девствениците, склонни да му се подложат! Смъртта му е закономерен резултат, ужасен, отвратителен финал за силен бивш властник и слаб характер в личните си дела. Като вълк живял, като вълк си излязъл от живота. Днес новите властници в Пловдив паметник пред Кметството му вдигнаха, а дали са наясно колко противоречива личност е? И всъщност коя част от Стамболов повече им се нрави – хайдукът тарикат или далновидният строител на Нова България!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 sep. 2020

___
* Наименованието "Чекисти" иде от абревиатурата ЧК (че-ка) за словосъчетание от първите месеци след Преврата от октомври-ноември на 1917 г. в Русия "Чрезвычайная комиссия" (извънредна комисия).
** По-подробно ги описва убитият в Лондон Георги Марков (1929-1978) в четените по Радио Свободна Европа "Задочни репортажи за България". Там освен Джагаров и Емилиян Станев са и Йордан Радичков, Дончо Цончев, поетът Анастас Стоянов и пр. *** Майката на известния тв-режисьор Жоро Торнев.*** "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", изд.1989, с.72. Бел.м., tisss.