tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (166.)

сряда, 17 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (166.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (166.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

25.08.1998. ХРАБРОСТТА ДА ЖИВЕЕШ

Замотах се с ремонта на колата, все едно съм влязъл в тресавище – няма и няма излизане, като прокълнат се чувствам. Най-неприятното е, че нищо от стореното не ми се нрави, в усилие да спестя се разпилях, гледам колата с погнуса; а нали за мен доскоро тя означаваше свободата! Случи се то като с т.нар. "демокрация" – една по една прегарят красивите ми илюзии, и като си направя равносметка, излиза, че преди си бях по-добре, защото го нямаше отвратителния безпорядък, хаотичното настояще на моята България, която вече е, ни повече-ни по-малко, село без кучета, разграден двор, из който някакви жалки отрепки бесуват като улични помияри. Да имаш над главата си посредствен управник е голямо нещастие: че си принуден да живееш в джунгла без правила, в планирано от някой си опустошително бедствие.

Отдръпна се по-високо небето. Планетата стана сякаш по-малка и от село. Ей я де е къщата на папата в Рим, ей ги де са Лос Анжелис, Рио де Жанейро, Монт Еверест, остров Мадагаскар или Тамбукту, Австралия, Мурманск, Северния и Южния полюс барабар с Марианската падина в Индийския океан. Държавата ни отведнъж се оказа продънена лодка сред бушуващия финансов щорм. И как ли се промени съдбата на Адам и Ева от сърцето на Балканите?! Все същите сме си, дори сме трижди повече беззащитни, обеднели не само материално, но и откъм илюзии, че нещо ще тръгне към по-добро. Ако някой в България днес е добре, живее благополучно и се радва на успех, това в деветдесет и шест на сто от вероятностите е изнудвач, престъпник, политик. Годините летят. Онова, което се заехме да пооправим уж, да го подобрим, оставя болезнени отпечатъци върху самата ти душа. Отидоха си едни, дойдоха още по-невежи и по-алчни от предишните, които поне не рушаха държавата ни отвътре.

Вгради се и моята старичка жигулка в живота ми така яко, че станах неин пленник. Така цял народ сега сме в плен на добрите си намерения от началото на 1990 г. – от Великото народно събрание насам и пр., а резултатът, уви! – съвсем не оправдава романтичните ни проекти. Това е изглежда и смисълът на живота – библейската му есенция: да се захванеш нещо да вършиш, а погледнеш ли го след време, оказва се, тъпчеш на едно място; човек изразходва най-активните си години за несъществени, случайни неща. Започвам тайно и полека да ненавиждам тази моя тенекиена барака България, започва да ми се гади от "демокрация" и наглеци лъже-демократи. Както бе преди, наоколо пак шетат четирите процента щастливци, галениците на съдбата. Докато останалите 96 процента граждани на "чиста и свята" република България се свиваме в духовната си оскъдица, онези там богопомазани търкалят луксозните си играчки, светът ги възприема за герои победители, живеят разгулно и се измъчват очевидно единствено как само по-безсмислено да си похарчат парите.

В романа "Чумата" на французина Албер Камю, роден във втория по големина в онази държава град Оран, нещо като Пловдив за Алжир, та в романа "Чумата", изд. 1966, с. 239 главният герой д-р Рийо малко странно ми напомня моята позиция. И аз, като главния лит. образ, резоньор на автора – защото д-р Рийо е самият Камю, "реших да напиша настоящия разказ, за да не съм от онези, които мълчат, а да свидетелствам в полза на загиналите от чумата, да оставя писмен спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да изкажа онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". И по нататък – да свидетелствам за онези "които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители".

Реших това да е край на записките, и като съобщих новината на Re., тя решително се възпротиви: "Записките могат да продължат". Ами че да – съгласих се, – цял живот мога да ги пиша ей тъй, върху осветения от утринното слънчице балкон на шестия етаж в старичък жилищен блок, кажи-речи на някакви си стотина метра от Марица и къра, в покрайнините на занемарения и нечистоплътен мой роден Пловдив, когото обичам. Но засега ми се налага да приключа тази част от книгата за живота ми на обикновен българин, докато събера необходимата храброст да продължа с нещо по-ведро, а и по-малко тревожно от подозрението за края на България, за плановете да я заличат от картата на света.

БЕЛЕЖКА:

Четох тези дни записките на един от малцината по чудо оцелели от Хвърковатата чета на Бенковски калугеровци – Тома Сираков (1856-1927), който почти мимоходом споменава прапрадядо ми Ангел Керемидов като "момък храбър, решителен", но и по-големия брат на Ангел споменава – онзи Георги Керемидов, когото джелатинът разпитвал, преди да го окачат на бесилката. Е, генът ни дотук, мисля си, все още не са успели да го затрият вечните отродници и мекерета, слуги на чуждия интерес.*