ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (165.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
24.08.1998. ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ*
Звучи камбанката на черквицата "Свети Илия" в южния край на Столипиново – най-голямото затънало в помията си циганско гето на
Европа. Спокойно и свежо; утрините полека-лека започнаха да захладняват.
Слънцето свети изпод облаците, рехави и на валма като непрана овча вълна. Наоколо ми живеят обикновени хора, преди всичко това е народ, преселил се в
града от селата. Накацали по панелните блокове, всяко семейство тук разполага
най-често с между 50 и 60 квадратни метра жилищна площ. Този присадил се в
града простосмъртен народ работи, живее, жени се, развежда се, ражда и отглежда дечурлига в собствените
си отпадъци и крачи по разнебитените улици. В душните летни нощи екарисажът,
отстоящ по права линия на не повече от 3 км, ни залива с мъртвешка смрад, въздухът става труден за дишане, мазен, плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти стига. Екарисажът беше основна причина да ме уволнят преди седемнайсет години, през лятото на 1981 г., от местния младежки седмичник
"Комсомолска искра". Написал бях, и след като се кри цяла седмица, за да не си тури парафа върху ръкописа ми, главният редактор Петър Кошутански (1941) все пак не спря материала за онова чудо, което увоняваше нощем, освен
нашия жилищен район Изгрев, и Червения площад на Пловдив; и този път на главния редактор му се размина; мен обаче не ми се
размина. Размърда се някой от най-високото, привикаха ме в ОК на ДКМС да ми
кажат, че от Партията им наложили да подмладяват редакционния състав. Е, сред дузина щатни само един беше по-млад от мен: списващият спортната
страница Иван Карабов (1952). Тогава пък рекоха, че само аз от колегите съм с диплом
за завършено висше образование, и като така, най-безболезнено се оказало мен да преустроят, например, в учител по български език.
Малко след това обаче секретарят ИВД (идейно-възпитателна дейност) към ОК на Комсомола Нели Пеевска изплю камъчето: Партията вдигнала доверието си от мен, и няма как, трябва да напусна. "Я, Жоре, вземи сам си напиши молба за
напущане, да не си разваляме хубавите впечатления, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" – в общи линии това беше лайтмотивът на онзи мой разговор с трима от окръжните секретари на Комсомола в Пловдив,
начело с готината Нели, по статут задължена зорко да наблюдава как се списва вестникът. "Заради
ценните идеи във вашите дописки" – ами да, наистина "дописки" нарече статиите ми вторият човек в тогавашната областна партийна йерархия Димитър Димитров. И така от вестникар оказах се учител в едва-що построено новичко училище на другия
край на Пловдив, в Кичук Париж. "Колективът им са все млади даскалици,
надявам се да ви хареса. Дерзайте, млади човече!" – рече с влага в
очите, все едно праща ме да заплождам знойните даскалици едрият, добродушен на вид като мечок Димитър Димитров, по ранг втори в местната йерархия след Иван Панев (1933-1990) в Окръжния комитет на Партията, да
речеш, сърбят го лапите, мерак му е сам да се прати даскал при онези млади даскалици. Ай, каква ли мила картинка сме били: той – гушнал ме с лявата си лапа, дясната му огромна лапа с пръстите напред, опнати към грядущето, изпъната фактически към щъкащите в ниското долу по Червения площад пловдивчани, и аз – провинилият се блуден син, когото Партията-майка
и баща – въпреки мизериите му, нежно още си го обича и за награда туря го при знойните млади даскалици в Кичука.
Не се предадох, разбира се. Че не съм заслужавал партийното доверие три пъти на различни места ми го съобщават, ала най-пряко го изрече четвъртият, бай Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов" отвъд най-кофтито гето на Пловдив. Споменат е бай Андон и в историята на БКП, като главен организатор на стачката на ямболските текстилни работници през 1931 г.; на същия този суров мой приятел по онова време, именно когато е бил още млад и див в буквалния смисъл на думите, полицията на Ляпчев му троши кокалите със сапове за мотика. Осемнайсет месеца едва оцелелият Андон Тодоров** си носил в метален корсет гръдния кош и кръста, та затова по Живково време го водеха "активен борец". Същият Андон, от когото и съпартийците му бягаха като дяволи от тамян, бояха се, смятаха го за ужасно зъл и опак заради чепатия му характер, за мен се оказа твърде близък – суров, но верен и строг приятел, който нищо няма да ти прости. Беше над 75-годишен, четиридесет и три години по-възрастен от мен, и честичко идваше в канцеларията на кварталното ОФ-е, да бъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен с избор председател на кварталното ОФ-е в най-многолюдния квартал на Пловдив. "Ти се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!" Какви капки, като истината съм писал? – ядосах му се, а той, по-ядовит и от мен, рече: "Какво искаш ти, бе! В другия край на Европа подстрекатели като теб работниците от корабостроителниците наизкараха, подкокоросаха ги барикади срещу властта да вдигнат". И понеже съм му обърнал гръб и мълча, продължи, вече внезапно размекнат: "Млад си, зелен си още, а имаш две прекрасни момиченца, за тях мислиш ли! Сам не разбираш ли накъде си поел?"
Дойде краят на 1989 г. Съседите започнаха да ми дават акъл: "Ти що се не пишеш дисидент бе, Жорж? Нали заради онази история с Екарисажа пострада!" Други, като алпиниста змс Веселин Чаушев, изкачвал осемхилядници, се възмущават: "Не те ли виждаме, че си червен. Да не си комунистическа семка, как ли па теб ще назначат в Комсомолска искра?" Чувам, говорил Веско сред съседите: "Кой по празник окачва знаме? Кой!" Дразнел се, че провесвах (провесвам и досега) четириметровия роден наш трикольор от балкона си по националните празници. А пък едно от пияндетата, споменатият вече Слави Бахчевански от селото Динк ("Знаеш ли, бако, де е малката Америка? Малката Америка е село Динк!") заявил на всеослушание при михлюзите-белотаджии, любители на огнената вода: "А бе, абдали-и-и-и, на Жоро баща му бил партизанин, от мандрите кашкавал крадял баща му. Не му е чист косъмът на Жоро, ясна е тя". Ей така се раждат сред моя беден и прост народ митовете и легендите.
Ами не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка до онази злополучна статия "Примери с обратен знак" от май 1981 г., опната от челна първа върху цялата трета страница на младежкия ни вестник. Като ме прогониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах – ни се бръсна, нито се подстригвам, на жена си престанах да обръщам внимание и тя – зарязана, изоставена от мен, преспокойно тръгнала да ми изневерява с други мъже. В горните три версии обаче, и особено в последните две, съседите са проявили желязна логика, добре си знаели: за неудобни откровения не се прощава! Пък и мнозина от тях дойдоха от родно мило село в лицемерния град с помощта на членството си в същата БКП. За тях било непонятно как така ще работя в червен вестник, движа се сред едрите червени паламуди, а да не съм партаец! То бе фантастика, според тях. Подпитват чат-пат и досега: "Ама ти не беше ли червен? Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, да те пишат демократ!" Струва ми се, че ги разбирам. Ами че те никога не бяха повярвали искрено в комунизма, аз пък вярвах, до онази 1981 година ой, как вярвах! Те не бяха просто удобна за управата на Партията членска маса, а дисциплинирани редници. На членството си в БКП бяха гледали практично, по селски – като сделка да се устроят някак в живота, в големия град. Тези почти-граждани на републиката и демокрацията и днес дисциплинирано гласуват и са електорат за преустроили се в разни партии и движения деца и внуци на бившите управници в БСП и рожби на доносниците на Държавна сигурност. И за мнозинството от тях това нещо е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, закрилница, мафия и пр. Логично е да се запитат: ако не съм сключвал подобен договор с дявола, какви съм ги вършил в комунистическия вестник? Щом Партията ме изритала като кирлив турски фес от онзи вестник, значи нарушил съм някакъв договор.
Оправдава ги непознаването на комунистическата теория. Мен, обаче, нищо не ме оправдава, освен присъщата за младостта наивност и фактът, че откак съм тръгнал петгодишен на забавачка, както зовяха предучилищните детски градини, та почти до двайсет и четвъртата ми година мозъкът ми системно е бил промиван с подбрани и дообработени късчета истина. Роден съм почти три години след 9.ІХ.1944., и откъде да знам какво е било, преди на белия свят да се пръкне моето поколение българи и източноевропейци! До май 1981 г. съм си писал текстовете убеден, че водата отгоре иде бистра, и ако има нечистотия, некадърни хора тук долу, на местна почва мътят водата. Така и аз в еуфорията след Десети ноември 1989 г. повярвах и на по-дребни тарикати, които се обявиха за демократи. За известно време, година, та до година и половина, наредих се до тях, ръкоплясках наред с другите в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато пламенно ми говореха срещу комунизма, размечтах се, ръцете ме засърбяха пак вестник да правя. Така се оказах сред учредителите на първата регистрирана след Десети ноември Демократическа партия със седалище Пловдив и председател – адвокатски син, преподавател по полифония в местната музикална академия. Ай, колко смешно говореше полифонистът! Опиянявайки се от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка. През смях, с лека ръка отминавах незначителни знаци, че веселичкият образ може и да не е чиста монета.
Като полифониста бяха мнозинство от оглавилите току-що пръкналите се мижави партии с бойки, гръмки имена. Въобще, продължих с моя народ да приемам, макар с вътрешна ирония все пак, патетичните крясъци и обещания за светлото бъдеще. Значи, колкото по-кресливо се пени ораторът, толкова по-прав е и аргументиран! В това отношение бившата обществена управа бе обучила цели роти от сладкодумни демагози. Нима БКП, БЗНС и ДКМС не бяха школа за политически тарикати? Лесно е да се каже сега, разбирам добре, и затова спирам дотук по темата... Засега! Артисти на словесната еквилибристика, като Михаил Неделчев, наистина бяха зле ударени от татовизма в България, въпреки че ползваха протекции. Не е редно светът да се прави, че не ги познава, когато така напористо се стремят да се пишат дисиденти и воюват с други подобни инакомислещи кой да влезе и кой да не влезе в съдбовния Списък. И това – при положение че дори пиперливите реплики на признат критик на режима като Радой Ралин се възприемаха лицемерно от властта почти като критика от пообъркал се бивш младичък другар и партизанин от отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров. За какъв дисидент в случая с фамозния Михаил Неделчев говорим?
Животът поставя всяко нещо на мястото, всеки лицемер на мястото. Децата ни не приличат на нас, изглеждат твърде прагматични, облъчени от стила на янките в протестантската им Северна Америка с любимия лаф, който чудесно ги представя като манталитет: "Като си умен, що си беден!" Може да съжалявам, че децата ни не са романтични наивници с розови очила като нас, техните бащи и майки, не желаят да бъдат лъгани с лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави! Ала криво ми е за моето поколение от сантиментални наивни идеалисти. Бяхме употребени, но нима в наивността не сме по-близо до духовната висота на християнството от разживелите се невежи нагли материалисти, идейни борци за финикийски знаци? Божественото у човека е в готовността му да работи за другите. Това нещо има ли го някъде освен у Апостола Левски? Отделните случаи са само изключения, подкрепящи правилото. И тогава какво друго ти остава освен смирението да приемаш живота какъвто е, да му се радваш, да поправяш тук-там кривици, които са ти в кръга на възможностите! В библейски план всеки е сам под небето. И няма такова животно, като колективна вина или колективна отговорност. Общото е в Десетте Божи заповеди.
Чувам, звучи черковната камбанка над най-гадното циганско гето на Европа, и си мисля: докато има кой да запали свещица или да дърпа връвта на камбанката, има надеждица да се обърнем към себе си като към човеци, които се ценят и не живеят само за да ядат, пият и да рушат каквото докопат, докато износват новите си дрехи и разни модни идеи, които винаги ще се вземат на въоръжение от новите тарикати.
Не се предадох, разбира се. Че не съм заслужавал партийното доверие три пъти на различни места ми го съобщават, ала най-пряко го изрече четвъртият, бай Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов" отвъд най-кофтито гето на Пловдив. Споменат е бай Андон и в историята на БКП, като главен организатор на стачката на ямболските текстилни работници през 1931 г.; на същия този суров мой приятел по онова време, именно когато е бил още млад и див в буквалния смисъл на думите, полицията на Ляпчев му троши кокалите със сапове за мотика. Осемнайсет месеца едва оцелелият Андон Тодоров** си носил в метален корсет гръдния кош и кръста, та затова по Живково време го водеха "активен борец". Същият Андон, от когото и съпартийците му бягаха като дяволи от тамян, бояха се, смятаха го за ужасно зъл и опак заради чепатия му характер, за мен се оказа твърде близък – суров, но верен и строг приятел, който нищо няма да ти прости. Беше над 75-годишен, четиридесет и три години по-възрастен от мен, и честичко идваше в канцеларията на кварталното ОФ-е, да бъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен с избор председател на кварталното ОФ-е в най-многолюдния квартал на Пловдив. "Ти се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!" Какви капки, като истината съм писал? – ядосах му се, а той, по-ядовит и от мен, рече: "Какво искаш ти, бе! В другия край на Европа подстрекатели като теб работниците от корабостроителниците наизкараха, подкокоросаха ги барикади срещу властта да вдигнат". И понеже съм му обърнал гръб и мълча, продължи, вече внезапно размекнат: "Млад си, зелен си още, а имаш две прекрасни момиченца, за тях мислиш ли! Сам не разбираш ли накъде си поел?"
Дойде краят на 1989 г. Съседите започнаха да ми дават акъл: "Ти що се не пишеш дисидент бе, Жорж? Нали заради онази история с Екарисажа пострада!" Други, като алпиниста змс Веселин Чаушев, изкачвал осемхилядници, се възмущават: "Не те ли виждаме, че си червен. Да не си комунистическа семка, как ли па теб ще назначат в Комсомолска искра?" Чувам, говорил Веско сред съседите: "Кой по празник окачва знаме? Кой!" Дразнел се, че провесвах (провесвам и досега) четириметровия роден наш трикольор от балкона си по националните празници. А пък едно от пияндетата, споменатият вече Слави Бахчевански от селото Динк ("Знаеш ли, бако, де е малката Америка? Малката Америка е село Динк!") заявил на всеослушание при михлюзите-белотаджии, любители на огнената вода: "А бе, абдали-и-и-и, на Жоро баща му бил партизанин, от мандрите кашкавал крадял баща му. Не му е чист косъмът на Жоро, ясна е тя". Ей така се раждат сред моя беден и прост народ митовете и легендите.
Ами не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка до онази злополучна статия "Примери с обратен знак" от май 1981 г., опната от челна първа върху цялата трета страница на младежкия ни вестник. Като ме прогониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах – ни се бръсна, нито се подстригвам, на жена си престанах да обръщам внимание и тя – зарязана, изоставена от мен, преспокойно тръгнала да ми изневерява с други мъже. В горните три версии обаче, и особено в последните две, съседите са проявили желязна логика, добре си знаели: за неудобни откровения не се прощава! Пък и мнозина от тях дойдоха от родно мило село в лицемерния град с помощта на членството си в същата БКП. За тях било непонятно как така ще работя в червен вестник, движа се сред едрите червени паламуди, а да не съм партаец! То бе фантастика, според тях. Подпитват чат-пат и досега: "Ама ти не беше ли червен? Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, да те пишат демократ!" Струва ми се, че ги разбирам. Ами че те никога не бяха повярвали искрено в комунизма, аз пък вярвах, до онази 1981 година ой, как вярвах! Те не бяха просто удобна за управата на Партията членска маса, а дисциплинирани редници. На членството си в БКП бяха гледали практично, по селски – като сделка да се устроят някак в живота, в големия град. Тези почти-граждани на републиката и демокрацията и днес дисциплинирано гласуват и са електорат за преустроили се в разни партии и движения деца и внуци на бившите управници в БСП и рожби на доносниците на Държавна сигурност. И за мнозинството от тях това нещо е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, закрилница, мафия и пр. Логично е да се запитат: ако не съм сключвал подобен договор с дявола, какви съм ги вършил в комунистическия вестник? Щом Партията ме изритала като кирлив турски фес от онзи вестник, значи нарушил съм някакъв договор.
Оправдава ги непознаването на комунистическата теория. Мен, обаче, нищо не ме оправдава, освен присъщата за младостта наивност и фактът, че откак съм тръгнал петгодишен на забавачка, както зовяха предучилищните детски градини, та почти до двайсет и четвъртата ми година мозъкът ми системно е бил промиван с подбрани и дообработени късчета истина. Роден съм почти три години след 9.ІХ.1944., и откъде да знам какво е било, преди на белия свят да се пръкне моето поколение българи и източноевропейци! До май 1981 г. съм си писал текстовете убеден, че водата отгоре иде бистра, и ако има нечистотия, некадърни хора тук долу, на местна почва мътят водата. Така и аз в еуфорията след Десети ноември 1989 г. повярвах и на по-дребни тарикати, които се обявиха за демократи. За известно време, година, та до година и половина, наредих се до тях, ръкоплясках наред с другите в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато пламенно ми говореха срещу комунизма, размечтах се, ръцете ме засърбяха пак вестник да правя. Така се оказах сред учредителите на първата регистрирана след Десети ноември Демократическа партия със седалище Пловдив и председател – адвокатски син, преподавател по полифония в местната музикална академия. Ай, колко смешно говореше полифонистът! Опиянявайки се от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка. През смях, с лека ръка отминавах незначителни знаци, че веселичкият образ може и да не е чиста монета.
Като полифониста бяха мнозинство от оглавилите току-що пръкналите се мижави партии с бойки, гръмки имена. Въобще, продължих с моя народ да приемам, макар с вътрешна ирония все пак, патетичните крясъци и обещания за светлото бъдеще. Значи, колкото по-кресливо се пени ораторът, толкова по-прав е и аргументиран! В това отношение бившата обществена управа бе обучила цели роти от сладкодумни демагози. Нима БКП, БЗНС и ДКМС не бяха школа за политически тарикати? Лесно е да се каже сега, разбирам добре, и затова спирам дотук по темата... Засега! Артисти на словесната еквилибристика, като Михаил Неделчев, наистина бяха зле ударени от татовизма в България, въпреки че ползваха протекции. Не е редно светът да се прави, че не ги познава, когато така напористо се стремят да се пишат дисиденти и воюват с други подобни инакомислещи кой да влезе и кой да не влезе в съдбовния Списък. И това – при положение че дори пиперливите реплики на признат критик на режима като Радой Ралин се възприемаха лицемерно от властта почти като критика от пообъркал се бивш младичък другар и партизанин от отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров. За какъв дисидент в случая с фамозния Михаил Неделчев говорим?
Животът поставя всяко нещо на мястото, всеки лицемер на мястото. Децата ни не приличат на нас, изглеждат твърде прагматични, облъчени от стила на янките в протестантската им Северна Америка с любимия лаф, който чудесно ги представя като манталитет: "Като си умен, що си беден!" Може да съжалявам, че децата ни не са романтични наивници с розови очила като нас, техните бащи и майки, не желаят да бъдат лъгани с лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави! Ала криво ми е за моето поколение от сантиментални наивни идеалисти. Бяхме употребени, но нима в наивността не сме по-близо до духовната висота на християнството от разживелите се невежи нагли материалисти, идейни борци за финикийски знаци? Божественото у човека е в готовността му да работи за другите. Това нещо има ли го някъде освен у Апостола Левски? Отделните случаи са само изключения, подкрепящи правилото. И тогава какво друго ти остава освен смирението да приемаш живота какъвто е, да му се радваш, да поправяш тук-там кривици, които са ти в кръга на възможностите! В библейски план всеки е сам под небето. И няма такова животно, като колективна вина или колективна отговорност. Общото е в Десетте Божи заповеди.
Чувам, звучи черковната камбанка над най-гадното циганско гето на Европа, и си мисля: докато има кой да запали свещица или да дърпа връвта на камбанката, има надеждица да се обърнем към себе си като към човеци, които се ценят и не живеят само за да ядат, пият и да рушат каквото докопат, докато износват новите си дрехи и разни модни идеи, които винаги ще се вземат на въоръжение от новите тарикати.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 16 uni 2020
Илюстрации:
- Рембранд, Завръщането на блудния син (1666-1669).
- Радикал-демократът проф. Михаил Неделчев (1942).
___* Сентенция на Шекспир (1564-1616). Сложил я бях за девиз на политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февруари 1991 г.), наричан от депутатите във Великото народно събрание "Хубавото Знаме".
** Трошили му кокалите през 1931 г. в едноетажната сграда на бившото Военно
комендантство срещу импозантната сграда на пловдивския Дом на армията. Днес
мижавата постройка вече я няма. "Победата на Работническата партия в Ямбол не е
сензационна, пролетариатът е групиран в Ямбол. Тук са големи предприятия – текстилна фабрика "Тунджа", керамична фабрика
"Тунджа", химическата фабрика на инж. Данчев, още ред фирми, които използват наемен труд и имат коя повече, коя по-малко работници. През онази 1931 г. е голямата стачка в Текстилната фабрика, собственост на евреи от
Милано..."
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар