ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (162.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
20.08.1998. НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ПРЕДАТЕЛ!
Търся тази утрин лимонтозу; трябваше да има
поне едно пакетче във витринката, та да си разкрася сутрешния чай; и какво
откривам: на лист от ученическа тетрадка чернова на следното посвещение:
Като
снежеца пухкав през декември
отлитат дни, годините хвърчат;
и аз бях, мила, нявга като тебе,
по крайчеца днес крета моят път.
Бъди като кралица! И желая
да бъдеш много дълго все така,
по простата причина че си тая,
която на сина ми е жена.
Беше ми поръчала Адриана Аргирова, колежката, която вместо руски, каквато й е специалността, води часовете по рисуване, помолила ме беше за рождения ден на снаха й, 25-годишно девойче, да измисля нещо като от мила свекърва към любима снашица. Странно, нали! Та ето тъй се получи горното осмостишие. Но не й влезе в работа моето стихоплетство. "Остричко – рече – се получило, тръпки ме побиха, уж мило, но накрая: шат с лапата", и цяла изчервена ме загледа, сякаш моли за прошка. Ах, колко зле си го написал, драги Жоро!
Чаровна кокетка в младостта си, около 50-годишната днес Адриана е дебеланка с приятното излъчване на притеснителен, но носещ на майтап наблюдателен, етичен характер. Разбирам я: ами не толкова за снахата, а заради себе си се уплашила; как да признаеш, че младостта ти отминала и не си вече ти център на внимание, обекта на мъжки копнежи и страсти! И си мисля, ами тя пак си е готина и с това излъчване на притеснение и уязвена гордост. Накъсо – не слушай жена, когато уж си отстъпва трона на някоя по-млада хубавелка. Ох, как силно боли да виждаш, че друга кокона заема царствения ти трон! Та като изпълних молбата, вероятно от нетактичност, та от какво друго! – съм я засегнал. Милата Адриана!
Училището, където от двайсет и шест години работя, изведнъж като че се изпълни с поостарели момичета. Не се бях замислял до днес за тяхната мълчалива драма. Гримче, сенки, парфюмче, фон дю тен, стъклени или тенекиени дрънкулки, костюмчета, обущенца все по-удобни, с по-нисък ток, боядисани коси, прическа. И всичко това крещи за внимание, което край уседналия съпруг шкембелия вероятно повече няма как да намерят. Та обичам мъгливите дъждовни и сънливи есенни дни, когато слънчицето едва прозира иззад облаците, небето е затулено, мрачно, земята лъха на добре угнила шума. Разкошен си живот, когато видимо уж плахо пулсираш под есенната пелена от унилост, тъга и примирение. Това ми е познатата атмосфера на Чеховите разкази и пиеси, на мадам Бовари у Флобер или Мопасановия разказ "Лоената топка", на Хемингуеевия "Котка под дъжда" или атмосферата открай-докрай в "Сбогом на оръжията", в "Пармският манастир" на Стендал, от Томас-Мановия изискан "Д-р Фаустус" или от най-ранната новела на Достоевски "Бедни хора", на стихотворението "Барбара" от Жак Превер, което на френски звучи като почукващ върху тенекиените покриви дъжд над Париж и което нашият преводач в никакъв случай няма как да предаде звуково. Ефирният аромат на световната литература иде и от човеколюбивото печално смирение пред отлитащото време. Дотолкова наситена с дискретно излъчване на жизнена енергия творба не съм открил още у нас, в България. Може би донякъде у Йовков. Може би!
21.08.1998.
отлитат дни, годините хвърчат;
и аз бях, мила, нявга като тебе,
по крайчеца днес крета моят път.
Бъди като кралица! И желая
да бъдеш много дълго все така,
по простата причина че си тая,
която на сина ми е жена.
Беше ми поръчала Адриана Аргирова, колежката, която вместо руски, каквато й е специалността, води часовете по рисуване, помолила ме беше за рождения ден на снаха й, 25-годишно девойче, да измисля нещо като от мила свекърва към любима снашица. Странно, нали! Та ето тъй се получи горното осмостишие. Но не й влезе в работа моето стихоплетство. "Остричко – рече – се получило, тръпки ме побиха, уж мило, но накрая: шат с лапата", и цяла изчервена ме загледа, сякаш моли за прошка. Ах, колко зле си го написал, драги Жоро!
Чаровна кокетка в младостта си, около 50-годишната днес Адриана е дебеланка с приятното излъчване на притеснителен, но носещ на майтап наблюдателен, етичен характер. Разбирам я: ами не толкова за снахата, а заради себе си се уплашила; как да признаеш, че младостта ти отминала и не си вече ти център на внимание, обекта на мъжки копнежи и страсти! И си мисля, ами тя пак си е готина и с това излъчване на притеснение и уязвена гордост. Накъсо – не слушай жена, когато уж си отстъпва трона на някоя по-млада хубавелка. Ох, как силно боли да виждаш, че друга кокона заема царствения ти трон! Та като изпълних молбата, вероятно от нетактичност, та от какво друго! – съм я засегнал. Милата Адриана!
Училището, където от двайсет и шест години работя, изведнъж като че се изпълни с поостарели момичета. Не се бях замислял до днес за тяхната мълчалива драма. Гримче, сенки, парфюмче, фон дю тен, стъклени или тенекиени дрънкулки, костюмчета, обущенца все по-удобни, с по-нисък ток, боядисани коси, прическа. И всичко това крещи за внимание, което край уседналия съпруг шкембелия вероятно повече няма как да намерят. Та обичам мъгливите дъждовни и сънливи есенни дни, когато слънчицето едва прозира иззад облаците, небето е затулено, мрачно, земята лъха на добре угнила шума. Разкошен си живот, когато видимо уж плахо пулсираш под есенната пелена от унилост, тъга и примирение. Това ми е познатата атмосфера на Чеховите разкази и пиеси, на мадам Бовари у Флобер или Мопасановия разказ "Лоената топка", на Хемингуеевия "Котка под дъжда" или атмосферата открай-докрай в "Сбогом на оръжията", в "Пармският манастир" на Стендал, от Томас-Мановия изискан "Д-р Фаустус" или от най-ранната новела на Достоевски "Бедни хора", на стихотворението "Барбара" от Жак Превер, което на френски звучи като почукващ върху тенекиените покриви дъжд над Париж и което нашият преводач в никакъв случай няма как да предаде звуково. Ефирният аромат на световната литература иде и от човеколюбивото печално смирение пред отлитащото време. Дотолкова наситена с дискретно излъчване на жизнена енергия творба не съм открил още у нас, в България. Може би донякъде у Йовков. Може би!
21.08.1998.
Човекът с печалните като самата смърт очи на типичен
арабин по тен и по лицева конструкция, с изящна фигура, меки аристократични
жестове – и особено по начина му да мълчи пред камерата. Този, когото напетият президент на
Щатите обяви за Враг № 1, който, според разузнаването им, е вдъхновител и спонсор на
терористични акции с хиляди невинни убити, разкъсани от взрив и показно ритуално
заклани по всичките земи на света, най-често в близост до мисии и посолства
на янките. Рано тази утрин по Евронюз слушах от телевизора в хола пак американския президент* – решителен и вдъхновен мой връстник, еталон за джентълмен
и висш държавник. В
личния си живот, обаче, симпатичният представителен политик и държавен мъж е
достоен за съжаление – налага му се да шикалкави, да се преструва, за да прикрие
сексуалната си авантюра, да се поти от притеснение. Пък арабският мултимилионер терорист
– фанатичен последовател на исляма Осама бин Ладен, когото също показаха в хола незнайно откъде изваден на светло за интервю по сателитния канал на Евронюз, го запечатах
на видеокасета и после внимателно търсех, превъртайки видео-касетата
многократно, само да открия излъчването на Сатаната, но откривах само солидното
излъчване на рядко целеустремена личност. Та ето как Доброто и Злото взаимно се преливат едно в
друго. Върви обяснявай на света как единият е положителен образ на
хармонията в обществото, колко другият е олицетворение на фанатичната злост!
22.08.1998.
22.08.1998.
По-малката от дъщерите ми днес навършва своите
23 години. Моя поръчка беше, мое настояване, но ми ходи по нервите повече от
кака си. А може би е логично, че по характер напомня майка ми, пазарджиклийката, чието име
носи. Упорита. Умее да се ограничава. Организирана е да си изведе
замисленото докрай, ама е магарешки трън. Понякога си мисля: за разлика от
Вера, тази ми хубавица е по-малко човек на чувствата, че повече е в материалния
свят, та и затова е по-нетактична. Но сигурно се мамя: баща как обективно да преценява дъщерите си. Пристрастен съм, затова!
В училището бившият директор остави безутешни доста колеги. Интересно, сред онези, които този хубав човек притискаше и газеше в разстояние на седемнадесет години, поклонниците му сякаш са най-многобройни. И се настройват срещу новата шефка, събират между си пари, по три хиляди** лева, за изпращането му, нещо като прощално "Сбогом, другарю Панайотов". Тъгуват по неговия модел управление. Та ето какво нещо е общественото мнение! По подобен начин нацията ни, или по-скоро невежествените тълпи и лумпени, обсаждаха площадите, жалейки по Тодор Живков, в по-предишни времена, оплаквайки смъртта на "любимия вожд" Георги Димитров, края на "бащата на народите и на прогресивното човечество" Йосиф Висарьонович, кончината на "стратега архитект на световната борба за мир" Леонид Брежнев и пр., и пр. ужасно добри и мно-ого хубави хора. Този смятал да напуща училището, онзи се уредил вече в съседно училище, изпълнени с неприязън, тракат със зъби, гледат подозрително новата директорка, която май се заела да пооправи следите от т.нар. "демократически централизъм", дето руска чиновническа мъдрост ехидничи: "Мой начальник больше знает, больше деньги получает", изчерпва цялата философия и цялата психология на соца. Към 40-годишна с очилца, колко ли милата е сама сред тези тук дресирани? Като личност, всеки от нас поотделно взет е стойностен човек; като цяло обаче представляваме инертна маса, течност, а може би пихтия, заемаща формата на всеки съд, в който ни излеят. И как чистото зърно да отсееш от плявата при това положение!
Психоложката Алина Сомова ми е образец как, до каква степен човек успява да вникне отвъд видимата страна на нещата. Момиче от Златоград, от най-дълбокия прованс, Алис първо си хареса позицията на философа Тодор Христев*** – същият, който подложи крак на учителската ни група към синдиката "Подкрепа" в година, когато нашата организацията имаше влияние над шефа, а после същият Тошко чрез членството си в една от пръкналите се като гъби подир дъжд партии – Радикал-демократическата (един файтон хора, хем само каймак), след време се издигна до шеф на образованието в Пловдивска област. Симпатичната съвестна Алис беше сред най-унижаваните, докато изненадващо и за самата нея Панайотов я издигна до поста помощник-директор. И това интелигентно момиче стана върл почитател на шефа до такава степен, че е сред най-опечалените, крие се от новата шефка, твърдо е решила да напусне. Търси ме на къси вълни: "Смятам да те попитам: не се ли чувстваш предател". Леле, да не й е психологията специалност, бих могъл да я разбера. Сред добрините на бившия училищен шеф, по когото жали, e общо взето прикриване на дузина закононарушители, шетащи по пазарищата на Балканския полуостров да продават контрабандна стока, ползвайки фиктивни болнични. Най-високото му постижение обаче е, че не случайни отрепки, ами учители превърна в мижитурки, като им внушавал, че прикривал пропуските им, закрилял ги бил пред по-горните инстанции и началства, толерирал ги.
Този чудесен администратор с болшевишки стил на управление мултиплицираше наоколо си използвачи, стопроцентови борци за личната си изгода, самоотвержени материалисти. Питал ме е Иван Панайотов с угрижен вид при шкафа за учителските ни дневници: "Като правеше политически вестник и се радваше на промените след Десети ноември, какъв ти беше кярът?" И понеже съм му се видял изненадан, неподготвен да отговоря, разчувства се: "Аз, например, преди да се хвана с някоя работа, държа да съм наясно какъв ще ми е кярът. Вместо сега в парламента да си клатиш краката и да си чешеш ташаците, върви в класната стая при невъзпитаните деца на тъпи родители, щом не щеш да се възползваш от политическата ситуация!" Самоубийството на колега по физкултура, белокосият Димитров. Предния ден пред учителя Стойков сдържаният, още изживяващ смъртта на болната си от рак съпруга Димитров ей тъй говорил: "Не-е, не са хора в това училище! Как никой не си мръдна пръста да ме защити". Обхванати от внезапна злоба родители топили стария учител пред местния инспекторат по образование, че пернал с папчицата със списък на класа сина им седмокласник по врата и синът ужасно се разстроил. Та и аз да попитам, къде е била Алис в преживените при Панайотов славни години?
В училището бившият директор остави безутешни доста колеги. Интересно, сред онези, които този хубав човек притискаше и газеше в разстояние на седемнадесет години, поклонниците му сякаш са най-многобройни. И се настройват срещу новата шефка, събират между си пари, по три хиляди** лева, за изпращането му, нещо като прощално "Сбогом, другарю Панайотов". Тъгуват по неговия модел управление. Та ето какво нещо е общественото мнение! По подобен начин нацията ни, или по-скоро невежествените тълпи и лумпени, обсаждаха площадите, жалейки по Тодор Живков, в по-предишни времена, оплаквайки смъртта на "любимия вожд" Георги Димитров, края на "бащата на народите и на прогресивното човечество" Йосиф Висарьонович, кончината на "стратега архитект на световната борба за мир" Леонид Брежнев и пр., и пр. ужасно добри и мно-ого хубави хора. Този смятал да напуща училището, онзи се уредил вече в съседно училище, изпълнени с неприязън, тракат със зъби, гледат подозрително новата директорка, която май се заела да пооправи следите от т.нар. "демократически централизъм", дето руска чиновническа мъдрост ехидничи: "Мой начальник больше знает, больше деньги получает", изчерпва цялата философия и цялата психология на соца. Към 40-годишна с очилца, колко ли милата е сама сред тези тук дресирани? Като личност, всеки от нас поотделно взет е стойностен човек; като цяло обаче представляваме инертна маса, течност, а може би пихтия, заемаща формата на всеки съд, в който ни излеят. И как чистото зърно да отсееш от плявата при това положение!
Психоложката Алина Сомова ми е образец как, до каква степен човек успява да вникне отвъд видимата страна на нещата. Момиче от Златоград, от най-дълбокия прованс, Алис първо си хареса позицията на философа Тодор Христев*** – същият, който подложи крак на учителската ни група към синдиката "Подкрепа" в година, когато нашата организацията имаше влияние над шефа, а после същият Тошко чрез членството си в една от пръкналите се като гъби подир дъжд партии – Радикал-демократическата (един файтон хора, хем само каймак), след време се издигна до шеф на образованието в Пловдивска област. Симпатичната съвестна Алис беше сред най-унижаваните, докато изненадващо и за самата нея Панайотов я издигна до поста помощник-директор. И това интелигентно момиче стана върл почитател на шефа до такава степен, че е сред най-опечалените, крие се от новата шефка, твърдо е решила да напусне. Търси ме на къси вълни: "Смятам да те попитам: не се ли чувстваш предател". Леле, да не й е психологията специалност, бих могъл да я разбера. Сред добрините на бившия училищен шеф, по когото жали, e общо взето прикриване на дузина закононарушители, шетащи по пазарищата на Балканския полуостров да продават контрабандна стока, ползвайки фиктивни болнични. Най-високото му постижение обаче е, че не случайни отрепки, ами учители превърна в мижитурки, като им внушавал, че прикривал пропуските им, закрилял ги бил пред по-горните инстанции и началства, толерирал ги.
Този чудесен администратор с болшевишки стил на управление мултиплицираше наоколо си използвачи, стопроцентови борци за личната си изгода, самоотвержени материалисти. Питал ме е Иван Панайотов с угрижен вид при шкафа за учителските ни дневници: "Като правеше политически вестник и се радваше на промените след Десети ноември, какъв ти беше кярът?" И понеже съм му се видял изненадан, неподготвен да отговоря, разчувства се: "Аз, например, преди да се хвана с някоя работа, държа да съм наясно какъв ще ми е кярът. Вместо сега в парламента да си клатиш краката и да си чешеш ташаците, върви в класната стая при невъзпитаните деца на тъпи родители, щом не щеш да се възползваш от политическата ситуация!" Самоубийството на колега по физкултура, белокосият Димитров. Предния ден пред учителя Стойков сдържаният, още изживяващ смъртта на болната си от рак съпруга Димитров ей тъй говорил: "Не-е, не са хора в това училище! Как никой не си мръдна пръста да ме защити". Обхванати от внезапна злоба родители топили стария учител пред местния инспекторат по образование, че пернал с папчицата със списък на класа сина им седмокласник по врата и синът ужасно се разстроил. Та и аз да попитам, къде е била Алис в преживените при Панайотов славни години?
Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа
Plovdiv,
edited by 12 uni 2020
Илюстрации:
- Третокурсник в двора на Софийския университет.
- Мои ученици на екскурзия в Пещера и Брацигово.
___- Мои ученици на екскурзия в Пещера и Брацигово.
* Бил Клинтън (1946).
** По тогавашния курс на лева.
Тодор Христев (1966)
*** Като координатор на Партия Атака за Пловдив и областта, днес човекът дава
мнения от екрана на местната обществена телевизия за демократизацията и европейските духовни ценности. "Областното
ръководство на ПП ГЕРБ в Пловдив изразява своето възмущение от думите на
учителя Тодор Христев, казани на пресконференция на 18 февр. т.г. За нас е
неприемливо и непристойно подобни думи да бъдат изречени от човек, който
освен председател на Партия Атака в Пловдив е и заместник-председател на Общинския
съвет, а още повече – преподавател е по философия. Използването на подобна
лексика е доказателство за липса на политическа култура и морал. Освен усещането за свирки от страна на ГЕРБ,
Тодор Христев заяви, че от партията на Б. Борисов съдрали плакатите
на Атака във входа на сградата на ПП Атака на пловдивската Главна улица. Вж. https://plovdiv-online.com/plovdiv/item/12086-%D1%81%D0%B2%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%B2-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%B1 & https://www.vbox7.com/play:4b4f539b Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар