ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (175.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (175.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   11.10.1998. ЗАПАДЪТ, СЪРБИТЕ, КРАДЦИТЕ

  

  Западният свят изпратил бойните си аероплани, планирал да обстрелва сръбски военни обекти в Косово. Как да ме боли за Сърбия, когато пред света командоси и сръбски паравоенни или башибозушки отряди преследват като стадо видимо силно наплашени понесли на ръце бебе или оскъдна покъщнина жени, мъже, хора от село и граждани на същата онази пощуряла Сърбия! Масовите гробове, геноцидът над напъдени от дома си, затова че не се молят пред бог като сърби, как да го разбера това! Може ли да има разумни доводи за клане на двумилионно население? Как да оправдая издевателствата над беззащитните с каквито и да било съображения за неприкосновеност на държавата? Все едно да кибичиш зад плета; когато съседът озверял коли челядта си, да повтаряш: "Това си е негова работа, щом си е в имота, да бастисва колкото си ще". Замълчаване, пасивността пред вандалщини както на посредствеността в политиката, така и пред казуса "Да защитим Сърбия", дали не ни превръща в съучастници на зверствата!

  Българите, като сме цивилизована нация, дали сме вече извън тресавището на политическата демагогия, която разполага с населението на своята държава като с пешки върху шахматната дъска. И не съм убеден, че сме в някакъв вид роднински взаимоотношения със сръбската нация и останалите славяни; но каквито и да сме, първо сме човеци. Историята е поредица от бесовщини и тук – на Балканите, през последните сто-сто и двайсетина години. Дали сърбинът проумява, че като няма в милото му отечество разум да спре погромите в сръбска територия, отвън трябва някой да се намеси? А то се налага и заради него: за да се освободи от озверяване, от бесовщини, от бабаитлъшките легенди, с които общественото мнение оправдава издевателства, мъст, убийства. Нека да решават Миле, Тоше, Миодраг, Небойша и Бошко, но геноцидът не може да продължава. Пуританска Америка на янките реши едва ли не да си катурне президента, независимо че плейбоят Клинтън е може би най-успешният президент в 200-годишната им история, защото прелюбодействал. Във всеки случай пуританска Америка на янките ми е по-симпатична с глупавата си скрупульозност от широката славянска душа, която допуска патриотари садисти да решават съдбата на невинни хора.

  25.10.1998. 

  Вечерта в понеделник по домашния ми телефон отново се обажда редакторът на вестник "Арт-клуб": настоява да му пратя статии. Казах: като отпечатате което съм ви пратил, тогава! И човекът отсреща веднага май усети: "Ама не съм съгласен, че министър Богомил Бонев..." и т.н. Ето че ми се изясни кой е бърникал в излязлата моя статия "Младите хищници" като заменил "татарчевци" (по името на одиозния Главен прокурор на Република България Иван Татарчев) с "боневци". Та продължи редакторът Тодор Биков да ми се обяснява: "Този епизод от книгата ти ми се стори само фрагмент!" Говореше ми за епизода "Господин прокурорът на Републиката" – глава от ръкописа "Ламски". Тъй ли! – рекох, и човекът отсреща продължи: "Но ще взема пак да го прочета твоя текст, може пък да си променя мнението".

  Стегнах колата, и "жълтото Ленче" – осемнайсетгодишна жигула, придоби вид на нова машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и той ми каза, че крадците, дето разбили гаража ми, били открити: циганета от Столипиново – четири на брой по на 12-15 години, и един осемгодишен сополанко. Взели го занаят да учи. Сред разбитите от тази банда двайсетина коли и гаражи били ограбени авто-касетофони, бормашини, автомобилни части. Нямало ги обаче моите неща. Някои от моите вещи апапите продали в Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не отписваш крадените работи!" – радва се Евгени. Да – казвам, – отчитате дейност, мен това какво ме грее! Предложих да идем с колата до бъканото от цигани Крислово, като вземем с нас и един от столипиновските хлапаци апаши. И Гената като че ли не ми отказа, ама и не се съгласи.

  Оказа се, права ще излезе женицата, която сутринта на 6 август ми говореше, че тайфа циганета полунощ се мушили из гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия етаж, си открил работилничката с широко зейнала врата, по същия начин изкъртена. Щастлив беше Борката, усмихва се от кеф: "Гледай, бе! Нищо не са взели. Само разровили и разбутали. Ей на, гледай, подпрели вратата с едно от рендетата. Могли да го отмъкнат, а не го отмъкнали. А то ми е най-хубавото ренде". И се радва шейсет и петгодишният Борис, че си минал по реда, мародерите го отчели като проверен в дяволските тефтери. Обажда се Иван Пенев от вход "Г" – тези дни и той пострадал, ала се отървал само с разбит катинар и строшена брава. "Ще взема да си пренаредя гаража, че да не се мъчат циганетата. Веднага да видят, че нямам нищо ценно". Знаем вече, опитни в "занаята", отдавна добри познати на полицията рецидивисти, някои от тях лежали по няколко години в затвор за кражби, изпращат малолетните циганчета да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах и от Евгени, законът не ги лови. Знаят си, че с два-три шамара и малко приказки пак ще им се размине. А и какво да ги правят полицаите в местното районно? Нали ако ги задържат, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като герести петлета местните столипиновски герои: хлапаци си играят като мишлета с полицията, Том и Джери – симпатичните пакостници от анимационните филми, в случая: заразителен пример за непукизма в България. Какво друго му остава на полицая, освен прилежно да отбелязва в бумагите т.нар. разкриваемост! А ползата? Момци с по над двайсет кражби, описани по надлежния ред, продължават да трупат нови и нови проценти за успешната уж борба с престъпния свят. Темида тук е не само със завързани очи, но и с вързани ръце. Такава наглост и беззаконие по Живково време не си спомням.

  А има го и психологическият аргумент – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да пласира откраднатото, за да се отърве от вещественото доказателство за престъпление. И продава на многократно по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти досега вече на столипиновското пазарче, дето ходя, че зарзаватът там им е най-евтин, са ми предлагали телевизор "Панасоник", чиято реална цена в магазина е над седемстотин дойче-марки, за 150, за 100 и накрая за 70 хиляди* лева, десетократно по-евтино. Двама – момче на около 16 години и дребничък, слабичък към 40-годишен манго. Хлапакът ме заговори, пита ме нещо. Кльощавият пенджуек** веднага поверително взе да ми бъбри: "Виж кво, арапски! Ако ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте авери от маалата, бе. Да дойде с лека кола, ама истимар да ми обади. Нали разбираш, крадено е бе, братчед! На, глей сега, аз все едно ти го подарявам тоз тук тилювизор. Ми само дистанционното му е повече от седемдесет, а ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, ти будала ли си, що се дърпаш? Иди! Иди кажи на твой комшия. Ний сме тук с ей тоз, малкия пич, ще чакам. Ама да не забравиш, ей!"

  Разправям този случай на зет ми, полицай в районно управление на другия край на Пловдив. И той ми рече: "Не е толкова проста тази работа да ги окошарим. Може наистина да са били с крадено за продан, но може и да са от по-опасните мародери. Отиваш ти, да речем, изкушен, с колата; идват трима манговци, качват се при теб и ти казват да караш някъде настрани, където е уж стоката. Стока няма – това е начин да те замъкнат на място, където не би могъл да се защитиш. Тръгнал си да купуваш, носиш пари – тях това ги интересува, и си се оказал изведнъж сам срещу двама или трима. Защото ако аз дойда с теб, няма и да се хванат на въдицата. И те наобикалят онези трима, хем не са с голи ръце. Какво ще правиш, а! Даваш си париците, пък ако не ти отмъкнат колата, коженото яке от гърба и патъците ти, ако решат, че стават за продан, и ако не ти хвърлят на всичкото отгоре и лобут или не те порнат с нож, ще доприпкаш в полицията да почерпиш, че си се отървал". Че толкова ли е мъчно да ги пипнете? – питам. "Лошото е, че ти го гледаш – душа под наем носи, ама и той си има свои хора в следственото, при прокурорите или в съда. Не е сам, разбираш ли! Самотните гастрольори... тях тарторите още от времето на Васил Илиев с шутове ги прогониха от бизнеса. Защото това е бизнес, кражбата е голям бизнес, а щом носи голям кяр, там са и най-големите хора в държавата." И разправи следния случай... 

  Преди две години в ареста на едно от местните ни пловдивски управления на МВР добър стар познат, рецидивист, упорито спрягал името на един от големите местни шефове от вътрешното министерство. "Искам да дойде подполковник едикой си – цял ден настоявал, – пред него всичко ще кажа". Слушали я дежурните полицаи на смяна цял ден тази песен, вдигнал един по-сербезлия служебния телефона, обадил се на г-н подполковника. За изненада на редовите сержанти, онзи тутакси пристига. Влиза големият шеф в стаята, дето разпитват мангото, и мангото – трийсетгодишен оперен циганин, скача от стола и му обърсва два яки шамара на големия им шеф на полицаите и крещи: "Ти мен що си ме оставил тези тук да ме разиграват? Аз на теб досега колко пара ти ръся!" И подполковникът, за когото в онова време възторжени слова пишеха, интервюта по телевизията въртяха – представяха го като смел рицар на правдата и закона, взел да мрънка пред Бай Мангал. В крайна сметка, оформили протокола за задържане, подписали се които трябвало да се подпишат, ударили му мокрия печат на МеВеРе и Бай Мангал отпътувал със служебната кола на шефа им. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 uni 2020

Илюстрации:

- Семейство мои близки от далечната 1963 г.

- Баща ми сред излетници преди да се родя***.

___
* По тогавашния курс на лева, днес се равняват на 70 лв. 

** От пендж + ек (пет плюс едно) при игра на барбут с три зара или при игра на табла. В случая пенджуек казват за дребосък, прен: ехидно за незначителен човек. 

*** Младият мъж с бялата винтяга е бъдещият ми баща. Снимката е от лятото на 1946 г. Двете по-стари фотографии са документ какви са израженията върху лицето на българина във времена, когато курвите още не бяха завладели политиката и улицата и не бяха нахълтали през екрана на домашния телевизор в българския дом. За демокрацията съм, но това у нас през последните години е нещо друго. Бел.м., tisss.