ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (128.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (128.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  08.07.1998. УНИЖЕНИЕТО НАЧЕВА ОТ РЕЧТА

  Чета великолепната книга "Българският Великден или страстите български"... и хлъцвам: Тончо-Жечеви му работи! Върви си плавно, напоително разказът, па току авторът изтърси някоя чужда, бамбашка дума. Разправя за Тодор Икономов (1835-1892), явно с обич говори, с пристрастие за този по-малко известен в галерията от възрожденските ни български характери, и ни в клин-ни в ръкав вземе, та изтърси "Тук той (Тодор Икономов, бел.м., tisss) епатира синодалните старци със своя консерватизъм, спечелва си славата на заклет консерватор"... Скачам да ровя из Речника за чужди думи в българския ни език какво ли ще да значи "епатира", но в речника не почели въпросната дума; намирисва ми да е френска, и ето, че в малкия речник от 14 500 думи на Бл. Даков и М. Каракашева от 1960 г. откривам – "epatant" в разговорния френски език означава "изумителен". А в обемистия речник на Благой Мавров от 1950 г. има гнездо от думи, тъй да се каже, роднини на "епатант": "епате" (слисан, смаян), "епатман" (зачудване, сащисване), първичен смисъл: сплеснатост; "епатер" (счупвам крак или подпора; сплесквам; просвам върху земята), "епатьор" (който обича да смайва, любител на сензации). Достопочтеният професор изровил дума от разговорната френска реч вероятно случайно. Случайно?! Да беше някой невежа, да го приема за случайно, а целта очевидно е да въведе чуждицата вместо простоватото наше "изненадва", демек, да се шашнем българите, да се сплескаме, демек – да се епатираме.

  Така в далечния май 1967 г., войник в ракетен дивизион сред букаците край пътя между Хасково и Харманли, готвейки се за кандидат-студентски изпит по български и литература с разкошната – кой каквото ще да рече! – "Панорама на българската литература" на проф. Пантелей Зарев, налетях на непозната за мен по онова време дума от латински произход "еманация". Цитирам: "Ботев* е рядко изключителна личност, най-вдъхновена еманация" и т.н. Лесно ми беше, но и в леснотията имало мизерии: тази еманация я бяха почели в Речника за чуждите думи в Българския ни език с четири значения; и аз бая се зачудих кое точно значение ще да е имал на ум уважаемият професор, кое точно измежду четирите! –
  1) излъчване, отделяне на нещо;
  2) излъчване на радиоактивни вещества;
  3) радиоактивен газ, продукт от разпадането на радий, торий, актиний;
  4) излъчвано от божеството световно разнообразие. Според Платон, божеството излъчва световния разум, световната душа и сетивния свят?

  Ха върви я разбери! Записах си най-старателно тази "еманация" и я тропосах след месец в писмената си кандидат-студентска работа, тъй да се каже, за аромат и показ я плеснах. Айде де! И ний сме яли бонбонки тик-так, закачили сме и ний по нещичко от циливилизасиона, не сме дип хептен простак българин от дълбокия прованс!

  Питал съм по този повод преди трийсетина и повече години тогавашния ми добър приятел, понастоящем проф. Иван Сарандев, поради что нашите учени-езиковеди и най-паче господа професори и академици се срамят да хортуват по български – да не би да се опасяват, че светът ще ги вземе асъл за невежи българи, та препълнят писмената си реч, и особено литературноисторическите си опуси с купища чуждици, непонятни за масовия българин: шарени словца, изкопани сякаш нарочно, за да ни тръшнат с ляв прав по гръб върху боксовия ринг. Иван Сарандев в онзи момент се поокашля тежко-тежко, изтегли тънка като пиявица усмивчица под носа си: "Всяка наука си служи с терминология, какво толкова има да се чудиш! Това е нормално".

  Въпреки че се насилих да я разбера тази мистерия с чуждиците (ето, вече съм на шестдесет и кусур лазарника), и досега умът ми не го побира – какво общо има, да речем, синът на даскал Ботйо Петков из Алтън Калофер с ядрената физика или с отделянето на газове, па колкото и благородни да са тези газове според Физиката, Химията и пр. природни науки. Та въпросът ми: За кого творят родните светила по Български език, Българска литература и Българска история – за шепа специалисти ли творят уважаемите, или за милионите обикновени българи и техните рожби? За да не изглежда въпросът ми пресилен упрек, мога тутакси да посоча какъв айрян от чуждици се лее из писмената реч у последователи на упоменатите двама значими учени, професорите Тончо Жечев и Пантелей Зарев. Мога обаче да посоча светила на българския литературен небосклон, като професора г-н Александър Балабанов (1879-1955), пръв превел Гьотевия "Фауст" на български, за когото Цар Борис III в тесен приятелски кръг споделя доколко съжалява, че няма правомощия да отличи младия Балабанов с аристократичния сан граф, или като редактора на може би най-престижното литературно списание у нас за всички времена – списание "Златорог" на Владимир Василев (1883-1963), проф. Петър Динеков (1910-1992) – най-почитан сред изследователите на Българския фолклор и мой преподавател в университета, хора с характер, които не си позволяват лукса да се бъзикат с българина, като му пробутват жалки, унизителни трикове, пренебрегвайки родния ни Български език.

  Вероятно съм наивен да си мисля, че няма такава материя из сферата на История, Литература, Народопсихология, Лингвистика, която да не може да се обсъжда и на прост български език, без издирвани специално за да ни тръшнат по гръб чуждици, без наукообразни примеси в словесен турлю-гювеч по телевизията и от предавания на българските ни радиостанции. Пък за всеки случай защо да не попоглеждат чат-пат и към текстовете в Библията! Щом и християнският бог – Богочовекът, според библейската легенда, не се изкушил ни за миг да се прави на извънземен, нас какво ли ни изкушава да се правим на чужденци сред своите! Моя позната – филолог по специалност, ей така се изрази: "Непрекъснато им говоря на моите питомници, че трябва да бъдат патриоти". С чуждицата "патриоти", вместо нашенското сладичко "родолюбиви българи", дали не си заприличала на онзи лекар, дърт тютюнджия с пожълтели от пушене пръсти, който в жарки беседи клеймял никотиновата отрова? – запитах я на четири очи, а госпожата взе, че ми се ядоса: "Вижте какво, господин пурист (чистник или презрително на чист български: чистофайник), това "патриот" отдавна се е наложило над архаизма "родолюбци". Обиди ми се, накъсо казано.

  Японците неслучайно рекли, че възпитанието на нацията започва от възпитание на учителите, според свидетелстващия проф. Марко Семов (1939-2007) в книгата му "За Япония като за Япония". Ей тъй високо уважавани наши българи внушават на обикновения българин колко хубаво е да се прехласнеш по чуждото, как приятно е да мислиш българското за по-долно от чуждото.

  Разбирам до каква степен изискан в родолюбието си е простоватият уж Захарий Стоянов (1850-1889), та изпълва близо осемстотинте печатни страници на "Записки по българските въстания" (най-българската ни книга) с благозвучната, нюансирана, пребогата на отсенки, на подтекст, метафорични образи и алегории, самоиронии и словесни каламбури простонародна и така жизнена родна българска реч. Урок е не само онова, което се изрича; урок е и начинът, по който ние си служим със словото.

  Преписвам тези бележки от далечната 1998 г. за немарата към родния език, която показват не само литературни историци, коментатори на българската литература и анализатори, но и т.нар. политически елит в днешна България, и ми изгрява пред очи русизмът "нелицеприятный". Не съм чул тази чуждица**, която на български се превежда като прилагателно със значението "безпристрастен или справедлив" (за разлика от руското наречие лицеприятно, което на български значи "пристрастно"), веднъж да е употребена с истинския си смисъл, какъвто носи тя в руската реч. От Мартин Карбовски (1970), наред с Кеворк Кеворкян (1944) и Тошо Тошев (1942), та до самия Президент на Републиката Георги Първанов (1957), всичките тези корифеи на българския дух, като рекат "нелицеприятно", имат на ум "неприятно". Ей такава ни е културата, каквато ни и речта: фасони, сръдни, закачки, пунти-пластика и суетност, грандомания, самовлюбеност, а като се вгледаш – боси, та им духа и между ушите!

  Преди години питам на двора у на нашите, дето още живеехме с жена ми, дошлия от София проф. Иван Сарандев да си накупи килими, че левът главоломно губеше стойност, защо чак до такава степен се размазва по Елисавета Багряна (1893-1991), като госпожата е обикаляла най-луксозните свърталища на Централна и Западна Европа, когато тук жандармерията разнасяла набучените на кол отрязани глави на антифашисти? Тъкмо му бяха издали книгата "Анкета с Багряна" в най-престижно столично издателство. И той ми отговори ето как! "Е, наистина си е поживяла сред каймака на европейското аристократично общество, но където е ходила, разнасяла е славата на България като културна нация!" Ей това ми дойде на ум, докато четях изгъзиците на почитатели Папа-Принц-Жанови*** – войнстващ чешит станимаклия. Тъй че нищо ново под слънцето. Заядох го тогава Сарандев поради что е писал с толкова предвземки, които биха разбрали не повече от стотина телета от неговите научни среди заради изобилието от чуждици. И маститият приятел и професор взе да се оправдава, че и лит.критиката си имала своя терминология, както е във всяка научна сфера. И го разстрелях с въпроса, с който веднага приключихме разговора: Ти, Иване, за кого пишеш – за хора с титли, или за масовия обикновен българин?

  Бе долетял до Пловдив с най-ранния влак от София, за да ползва баща ми, който работеше тогава към мебелните магазини на Пловдив, да си похарчи парите Иван, като понакупи персийски килими, понеже някой му пуснал мухата: левът предстои яко да се обезцени. Споменах проф. Иван Сарандев в текста, озаглавен "Дървеният Иван". В моите представи той си остава типичният човек с талант, но без характер. Да отстояваш българщината точно когато ни унижават по всякакъв начин, изисква да цениш първо родната си реч. Нали е ясно! Униженията винаги начеват от речта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 apr. 2020

Илюстрацията долу:

- Българино, бягай от самозванци и тарикати.

- Да си българин не е гордост, а отговорност.

___
* Вж. П. Зарев, "Панорама на българската литература", 1966, т. І, с. 283, 385.
** Вж. "Русско-болгарский словарь", Москва-1969, с. 516 и с. 418. 
*** Роденият в Асеновград Иван Николов Георгиев (1957), който се подвизава по медиите под псевдонима Принц Папа Жан, е според почитателите му, най-велик световен художник, писател, лечител, академик, гений, философ и каквото още ви дойде на ум. Бел.м.,tisss.