ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

Дошъл си да говориш с мене,
нахълта мраз в кристалния покой,
защо така ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

 Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли, ужасно ми горчи,
човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 17 avg. 1982 – edited by 29 mar. 2020

Илюстрации:
- На кея в Несебър през август.
- Оживено движение в Пловдив.

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната млада лирика! Демек, няма ли кой да постави тези автори на мястото им. А Иван Сарандев в частен мухабет между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова "Казаха да изчезна от очите им", щяхте да пострадате и ти, и онзи, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 
  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, стихотворението си има конкретен адресат. Среща ме на улицата пред някогашното пловдивско издателство Илия Зайков, дето ми се е зъбил: "Що не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута ония отгоре". Някога в редакцията след една оперативка в стаята на главния редактор Петър Кошутански щях да го бия, когато ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче!" И като се надвесих над него, както се бе излегнал в един от фотьойлите там, навири ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в редакцията Джоката (Никола Джоков) ни беше събрал десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока си И всеки четвъртък след училище там ни провеждаше сбирките.

  – Бил си му конкурент още оттогава. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село. На сватбата му с Дарина, първата му съпруга, ходихме двамата с Емил Калъчев в Брестник край Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните тук го имаха за голяма надежда в младата поезия. Спомням си как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладичко веднъж: "Илийка, след години на шевната машина, на която сега се учиш в техникума (по облекло), ще й турят табелка: На тази машина шиеше големият български поет Илия Зайков". Бел.м,, tisss.