четвъртък, 12 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (88.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (88.)


   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!
   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение II 

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):
      - личният автомобил,
      - апартамента,
      - чашката винце,
      - механата, която човекът си устроил в мазето,
      - купената чуждоземна вещ,
      - йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
      - пътуването до чужбина...
  Какво лошо има в това? Ама че объркана работа! А Давид от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, тук представен като стопанин, демек, средно заможен гражданин. А нали точно тази категория – средно заможните, през всички епохи дотук са крепили държавата, което е азбучна истина. Бедното момче от Банишора – авторът, ползва такива стари клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето му "Реквием за коня" остава сред добрите неща в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от българската артилерия внасят сантиментално-печалния чар в есето. Подтекстово тук откривам високия дух и самочувствие на една стегната действаща армия.

  Военните коне. Колко много говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е това съчетание на хлапашка гордост у момчето от крайния квартал Банишора и българското родно честолюбие. Изобщо, когато забравя да се прави на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (вж. с. 41-44 по темата "Незабравимо време").

  Подир хубавото есе "Колибите и момчето" с картини, образи и размишления, тъй човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и зидарския епос): сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната публицистика виждам образцово, по тъпанарски приложени.

  1) Тенденциозност. "Вие", т.е. враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; и "ние", т.е. мъжествените, достойните, най-верните синове и дъщери, всеотдайните, демек – праведниците. Всъщност, онова, което ни е известно като "образ на врага", служи да ни внуши каква ценност за човешкия род е партиецът.

 2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, а в действителност – начин ловко да се подмени вълнението за ставащото тук и сега. Това е тревога за катаклизми отвъд поля и морета, показно изразена, нашепваща: партаецът не спи, партаецът будува, той е жива съвест на света и епохата. И това – за да се прикрие мижитурството, раболепниченето именно сред тази тъжна категория "хубави хора".

  3) Липса на елементарно домашно възпитание (нещо, което отбелязах вече и при други двама автори с подобен натюрел: философа-историк от Кючук Париж Лазар Мастагарков и негова светлост сливенският тънък ценител на Фьодор Достоевски и Хемингуеевите кокошки Атанас Славов, авер на онзи митичен кебапчия с тиган № 8. Култова фразичка за невежите автори: "Сигурно съм груб, ама съм точен" – любува си се сам Стефан Продев в есето "Разказът на палача". Аслъ, как да се не гордееш!

  4) Опростителство. "Не знам защо (след като разправил приятелят каква виличка смятал да си построи, бел.м., tisss) мислех нещо тъжно". И по-нататък – "Застанал под отровната й гъба (от китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". Това е то отвращението у партиеца от "еснафския" стремеж към уют и лично щастие. А виж, взривяването на съветската атомна бомба приехме като триумф на борбата за мир.

  5) Празнословие. Бисери в прозата у Продев: "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало на български да се чете: ударите на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един полуграмотен рабфаковец след професора-академик Атанас Славов с неговия руски; "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате си вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за луд. Ей тъй нескопосно говореше на българина водещият сред публицистите на партийната ни пропаганда дисидентът Стефан Продев – знаме на т.нар. "инакомислещи", главният редактор на вестника с показателно име "Култура", вестник – рупор на представата им за цивилизованост.

  Две от задевките ме карат да мисля, че атакувайки "еснафа" – удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки поети от типа Тодор Чонов (1945) от Рогош, Спас Гъревски (1953) от Марково, и пр., както и за да се поупражняват партийните евнуси, публицистът на Партията е изваял в далечната 1987 г. портрет на типичния партаец, пожертвал младежките си блянове млад човек, превърнал се в мекере, за да се устрои в живота нов. Две фразички бият определено в такава посока: "Няма нищо по-забавно и мъчително от вашите усилия да изглеждате културни" и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади". Въпреки жалката истина, както пише Стефан Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (на партийците) знание", от "пропасти в школската ви култура" стига до куриоза вождът да се обърка с витийното слово, писано от някой известен поет, като Любомир Левчев, и да отцепи дюс през кестермето, да пробва ин лайф да го допълня с оригинални си свои лични разяснения, от които зевзеците гребяха с пълни шепи за политическите вицове в епохата на соца. На живо Тодор Живков например по националната родна телевизия обяви Индия за бисер в короната на американския империализъм. Или известният му лаф при откриване на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина – живот и здраве, и за цели жици!" При откриване на детски ясли в затънтено селце на бележка от бабка, че в този пущинак няма вече кой деца да прави, бай Тошо наперено отсякъл: "И деца ще ви направим". Лапсусите на Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните фрази на първия човек в някогашната БеКаПе.

  Следва

  
БЕЛЕЖКА:

  Имам моя си хипотеза, че Стефан Продев си служи с еснафа както с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон на властта у нас, за изгубилите морални позиции още от осемдесетте години на миналия век не само сред своите, но и сред мекеретата-интелектуалци, които ги обслужваха, като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи им създаваха лице на стопани.

  Пловдив, 30 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 mar. 2020

Илюстрации:
- Мои връстници, някогашните млади автори**;
- 1981 г., моето ъгълче в "Комсомолска искра".
–––
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд.1987 г. 
** Отляво-надясно: Емил Симеонов (1945-2009), Росен Босев (1946-1988), Димитър Яръмов (1942-2003), Владимир Зарев (1947). Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...