ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (411.) За да те унижи, завоевателят първо наема мекерета да ти пренапишат националната история по начин, който му е удобен да те държи с глава в задника и подвита опашка. Когато решат да унижат една нация, наемат мекеретата на новите господари да пишат история, която никога не е била, робството наричат присъствие, и по това ще узнаеш кои са тук отродниците от Българския ни род и вековен жизнен опит. – Аноним (1947)
04.01.2017. ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1)
Питал съм го как е било в детството му, какви игри, какви радости, какви неща са го изпълвали, и той замълчи, па ще ми се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, цамбуркахме из реката, навъртахме се около военното поделение". И в Харманли, като във всеки тогавашен град на Балканите, хлапаците се делели на махали. Така беше и в моите детски години (1954-60) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка живот на възрастните... за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия: маршировки по плаца, конете с оръдията, плюс танкове и танкети, камиони и мотоциклети, манлихери и картечници.
Близостта до граничната бразда за расналия в тихо Харманли мъж през периода на гигантски за Европейския континент катаклизми влияело и на детските игри. Правели от оризова хартия и лозарска тел балони, които със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял като хвърчила на юг към Гръцко и Турско. А маршируващите колони пехота, кавалерия, конски впрягове, влачещи внушителните тежки дългоцеви далекобойни оръдия, скрибуцането, бумтежът и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклетите из къра, строгите строеви команди, множеството мъже в униформа и с каска на главата, с раница на гърба и с лъсната манлихера в ръце внасяли и трепета, и гордостта от онази родна Българска армия, за разлика от днешната ни "армия", отдавна превърната в придатък към Империята на Злото, в експедиционен корпус на Щатите.
Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: могъщи двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойна авиация, дирижабли, подводници, торпили с тонове взрив, огромни бойни кораби, далекобойна артилерия – все характерни за света в навечерие на касапницата, известна днес като Втората световна война. Фактът, че само на трийсетина километра чужда армия се въоръжава до зъби и готви нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – че срещу кого друг онези там се готвят да воюват! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си е политика, юношеството обаче си има своите илюзии и път през поколения българи ча-а-ак от далечната 1878 г. насам, когато нашенецът с хъс изскача от робската идилия, за която тук днешни отродници твърдят, че то не било робство, ами най ми било присъствие, та българските майки с кеф си давали момченцата на шетащите по селата чиновници на османския падишах, да ги правят еничари, което било голям ихтибар за кариерното им израстване в превъзходната Османска войска.
За мен участие в създаване на Българската армия пръст основно имат Русия и Германия, плюс несъществуващата след войната Австро-Унгария, отворим ли дума за войска и боеспособна, яка и дисциплинирана армия, а не някакви си там страхливи гащници. Петгодишен, изгладнял и без да го усетят по-големите му братя, заети с дотолкова важните за тях набези из околностите на градчето, Кинчо (Кирил) редовно киснел покрай телената ограда на военното поделение; там в консервна кутийка войничетата му отсипвали от войнишката чорба на това очевидно гладно хлапенце.
Вижда ми се странен този детайл от ранното му детство, но всичко си идва на място в картина, която много по-късно, след низ от недомлъвки или оттук-насетне подочуто от майка ми, си съставих. Как тъй, чудех се, синът на държавен чиновник – бирник*, който борави с купища пари, ще стигне до положение като сирак да се навърта около войнишката бака за коматче хляб и паничка чорба! Колегата ми математичка Катя Димитрова, оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли; подпитала майка си за семейството на бирника Георги Бояджиев и ето какво научавам. С най-последния от петимата братя майка й на колегата Катя учела в един и същи клас, в една и съща махала. "Бяха най-бедните в махалата – рекла, – майка им бе много строга към тях, като орлица ги държеше под око покрай себе си. Да, прилежен и чист беше Киню Кради-котака (детския му прякор), може и да е гладувал, но не съм чула някога да се оплаче, че е гладен."
Друг фрагмент. Когато се ражда последният брат, милозливите комшии довеждат заможни двама бургазлии, бездетни мъж и жена, при лехусата** Динка (Господинка); увещавали я да си даде бебчето за осиновяване, тъй хем ще е по-харно за детето, хем и за бедстващата й челяд. И се надигнала притеснената родилката още бледа, но и гневна от постелята: "Рожбата си не давам, ще я изнесете оттук само през трупа ми" – рекла и ги пропъдила да си вървят, откъдето са й дошли в дома. Първородният й син Димитър (бате Митко) все край полите на майка си. Вторият и третият обаче: Дончо (1910) и Атанас (1912) скитали като същински разбойници и побойници из бахчите и по дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил), с разлика от две години помежду им (1920 и 1922), в юношеството, пък и в младостта си били неразделни и кротки.
Когато на 16-години, през 1938 г. последният от синовете зарязва бащин дом и дохожда в суетния Пловдив по петите на двамата си братя Димитър (1909) и Атанас, наел се тук да разбичва трупи при някой си арменец Ончо, при условие че Ончо ще го учи на занаят и срещу храна. Живял за съвсем кратко в жилището на първия от братята – Бате Митко (Димитър), и жена му Фанка от Хасково. Харманлийци и хасковлии хич не се погаждат. След седмица горделивата кокона Фанка напъдила 16-годишния Киню да ходи другаде да си търси дом за нощуване, та тъй се наложило зимните месеци срещу 1939 г. двамата с другия там чирак да спят върху хвърления върху тезгяха талаш и тъй, опрели гръб о гръб, нощта някак да изкарат на завет в работилницата на арменеца Ончо.
Вземат го в казармата уж за едногодишна служба, че по закон, като пети син в семейството, ползвал отстъпка, която негова си привилегия обаче не спестява участта най-малкият от петимата синове на Господинка да се окаже изпратен с лекокартечна велосипедна рота на фронта към Сърбия и Унгария между частите на Трети украински фронт и Българската войска (в неговия състав) срещу оттеглящи се елитни части на хитлеровия вермахт в снежния януари и дъждовната пролет на 1945 г. На изпроводяк майка му на Пловдивската гара му връчва евтина цветна хартиена иконка на Иисус, която той пазеше като реликва. Представял си май, че сдиплен на четири в малкия джоб над сърцето на войнишката му куртка, Иисус го е спасил да се върне невредим от касапницата, дето от 60-членна рота "за запушване на пробиви по фронта" неколцина само оцеляват от сраженията с немците при селцата Драва-Чехи, Драва-Соболч и Драва-Полконя в Унгария.
Другаде може по-подробно да се разпростра и за тази част от живота на обикновения български редник във войната: как мълчаливият бъдещ мой баща в настървението си самичък, увлечен, измества с 300 м фронтовата линия срещу опитните, обръгнали във войната немци, за чиято реднишка мъжка чест щабните плъхове му присъдили Орден за храброст I степен, и понеже междувременно снайперист уцелил ротния командир, посмъртно решили от щаба на мъртвия ротен да отдадат ордена за храброст I степен, редникът Бояджиев получил орден за храброст II степен. Много важно, ще речете, но неговия орден си го нося винаги в джоба, и не за талисман, а да ми напомня в карък ситуации чий син съм.
Идва си от фронта с Ордена си за храброст ІІ степен, измършавял, слаб, безпаричен, гол като пушка, а в жилището на брат му съпругата Фанка от Хасково излязла ядосана пак на вратата на третия им етаж в къщата, дето обитаваха под наем две малки стайчета и салонче, на улица Хъшовска 11 (сградата си седи и досега), и му посочила стълбището: "Тук за теб място няма". Наложило се в зимните мразовити месеци на 1945 срещу 1946 г. пак да нощуват, опрели гръб о гръб, с вече с друг по-нов чирак върху старата черга, метната връз купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев на улица Франклин Рузвелт 10, пресечка на улица Гладстон. Неугледна хептен, едноетажна сграда, цяла в паяжини, тя е там и до днес.
Шест-седемгодишен, носех му в две канчета с пазарска мрежичка всеки ден сготвения долу в избата на улица Ниш 4 от майка ми обяд. Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение към всичко, което опира и до политика, и до всички онези ярки, изключително нагли тарикати, които сякаш неизменно в разните общества и епохи винаги здраво се занимават с политика. Че защо! "Ний занаят учим, от сабахлен до залез слънце трупи разбичваме, а след Девети плъзнаха нахакани перекендета и шмекери, де ги мързи работа да похванат, и... къде двама, те – там: па лозунги крещят, реч държат и юмрук размахват срещу облака. Вързали си по една червена лента на ръкава, запасали пищов и... станаха Новата власт". Това му бе на баща ми обяснението.
Поканили го мазно да се включи в политическата дейност – е па, нали е фронтовак! – а баща ми Дърводелеца не понасяше каквото и да било, щом само му засмърди на политика; политиката за него си остана занимание за нравствено пропаднали, та и да не дразни Новата власт се бе записал към ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1961 г. бе редовен за мотоциклетните надбягвания, които по онова слънчево време на соц.концлагерите с романтични имена Пловдивската община уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици и около Пловдив.
Платното – захабен чаршаф с кървав надпис "Старт" разпъваха над бул. Руски, под сградата на местната Търговската гимназия. Оттам с пукот, рев и пушиляк глутницата кросаджии стремително поемаше към Централната пловдивска жп-гара и сетне по скалистите склонове на Бунарджика, та чак до стария паметник-костница на загиналите руски братя освободители. А войнишкия паметник от сиенит, дето днес дразни отродниците, го нямаше още. Сетне се втурваха по Пещерско шосе към бахчите на запад от града – в посока селото на вегетарианците толстоисти Мечкюр (днес кв. Прослав). Състезателното трасе прекосяваше някогашния Царски остров с лехите от оризищата, където е сега Гребния канал, до село Оризари; връщаха се пак по Пещерска и по ул. Васил Априлов, за да финишират само на 400 м след колелото срещу Централната жп-гара по бивша ул. Станционна (днес Иван Вазов) встрани, източно от Парадния вход пред Дома на армията – срещу старото местно Комендантство, където сред многолюдната и екзалтирана тълпа пловдивчани и бодри селяни с потури от пазарищата и кръчмите на Пловдив вече тъпаха и потриваха очи в очакване на кросаджиите и разни ми ти висши военни тулупи с мустаци и височайши партайци от София.
Имената на пловдивските кросаджии се носеха от уста на уста; та за нас това бяха героите на деня, на месеца, на годината! Макар тихомълком, яко се гордеех с моя баща. Манчоолу, Байката, Бакърджията, Георги Манчев и Чапая, и разбира се, и моят мълчалив Дърводелец сред тях, известен като Киню Чеха, бяха чудни хора от друг един свят с рев на мотори и аромат на бензин за хлапак край Джендема. За състезателния 200-кубиков "Цюндап", който все стягаше, все още нещо му присаждаше, добавяше, никелираше, боядисваше. Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени около 1937-1939 г., и за тези негови три мотоциклета по-късно ще отворя дума. Сваляше фара и на мястото на фара, а и от двете страни под и зад седалката за състезанията по крос той монтираше елипсовидни три бели табели с изписания в червено номер 45. Вероятно е смятал, че 45 му носи късмет – напомняне, че е оцелял в сраженията из Сърбия и Унгария и се прибрал в Пловдив без нито една драскотина, при това куршум дум-дум уцелва приклада на леката му картечница и го превръща в трески, без да навреди на редника от Харманли.
Беше се абонирал за два пъти излизащия седмично вестник "Патриот" и за двуседмичното издание "Авто-мото"; по-късно сред купчините вързопи с годишните течения на тези двата открих и богато илюстровани списания за военна техника от романтично за сърцат млад мъж време на подвизи и неясни геройства: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, страховити торпили, военни кораби, тъй че с часове като млад на вестникар, сврял се в татковата светая светих – избата под първия етаж на ул. Янко Сакъзов, срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, с часове разгръщах пожълтелите им страници с кофти, но пък страхотни снимки и скици на бойна техника.
Коженото яке и ботушите му за гонките по мото-крос обаче не ми даде да ги използвам. Бях тринайсетгодишен, когато у дома, когато вече и ние май живеехме като бели хора, макар пак под наем на ул. Люлебургаз 17, ама не в мрачната изба при Дърварови на улица Ниш 4, баща ми Дърводелеца се върна една лятна надвечер у дома с чистак новичка 100-кубикова червена чешка "Явета". Каза, че подарък специално за мен я купил. Но седмица по-късно, като ме видя как лудешки препускам сред облаците прахоляк пред възхитените очи на махленските хлапета и момиченца с кукли и панделки, мъдро отсече: "Докато аз съм жив, ти мотор повече няма да видиш".
Още следващия ден готината "Явета" изчезна. По онова време живеехме вече на втория етаж и естествено, според мен, именно улица Люлебургаз, успоредна на Пещерско шосе и на съседната улица Войнишка слава, бях определил за изпълнение на хлапашките ми демонстрации: Е, видяхте ли как се язди мотор, видяхте ли как се прави "християнка" – като завъртиш рязко кормилото на една страна и удариш едновременно двете спирачки, тъй че задното колело на звяра да заоре в пепеляка и изрови улицата от единия дувар до другия дувар. Случайно някой да не ме е забелязал?!
Следва
- 1943 г. Баща ми на пост с арестанти за политагитация в армията.
- 1932 г. Харманли. Вляво в редицата прави е 9-годишният Киню***.
* Развалих си мнението за писателя Елин Пелин (1977-1949), когато сравнявах противния образ на бирника от разказа му "Андрешко" със спомена си дядо ми Георги – баща на баща ми, този възрастен някога за мен с по детски гледащите към света сини очи, който не пиел, но като се видел с пари, черпел в кръчмата като типичен сиромах, който иска да го запомнят заможен. Жена му, баба ми Господинка, която бе урсуз жена, го третирала наред с петимата му сина, та замръкнел ли навън с приятели, залоствала вратата и го оставяла да нощува на черджето пред входа, за сеир на комшиите. Този тих човек заклел синовете да не се хващат с политика, че политиката е мръсно, подло занимания за пропаднали хора. Като държавен чиновник, вероятно се е нагледал на золумлуци в някогашния прашен градец Харманли.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар